В служба на злото

32

What’s that in the corner?

It’s too dark to see.

Blue Öyster Cult, ‘After Dark’

Какво ли е това на ъгъла? / Твърде тъмно е, за да го видя.

Блу Ойстър Кълт, „След мръкване“ – Б. пр.

Робин нямаше удобна възможност да позвъни на Ноъл Брок­банк чак до пет часа следобед, тъй като беше заобиколена през целия ден от шума на уличното движение и глъчка от гласове. След като изпрати Платиненорусата на работа както обикновено, тя влезе в японския ресторант до стриптийз клуба, взе си зелен чай и седна на тиха ъглова маса. Там изчака пет минути, за да се увери, че фоновият шум, който Брокбанк би могъл да чуе, достоверно напомня оживена кантора, разположена на централна улица, след което набра номера с думкащо сърце.

Все още беше активен. Робин слуша как той даваше свободно цели двайсет секунди и тъкмо когато реши, че няма да има отговор, отсреща вдигнаха.

По линията се чу много тежко дишане. Робин седеше неподвижна, долепила плътно телефона до ухото си. После подскочи, когато писклив детски глас изрече:

– Ало!

– Ало? – проговори предпазливо Робин.

Чу приглушен женски глас да казва:

– Какво държиш, Захара?

Стържещ шум, после много по-силно прозвуча:

– Телефона на Ноъл, той го търсеше...

Линията прекъсна. Робин бавно свали телефона от ухото си, а сърцето й все още препускаше. Почти можеше да види мърлявото пръстче, което случайно бе прекъснало разговора.

Телефонът завибрира в ръката й. Повикването идваше от номера на Брокбанк. Тя пое дълбоко дъх и отговори.

– Ало, Вениша Хол.

– Какво? – изрече женски глас.

– Вениша Хол от „Хардейкър и Хол“ – отвърна Робин.

– Какво? – отново попита жената. – Вие ли звъняхте преди малко?

Имаше лондонски акцент. Устата на Робин пресъхна.

– Да, аз – отвърна момичето в ролята на Вениша. – Търся господин Ноъл Брокбанк.

– Защо?

След почти недоловима пауза Робин отговори:

– Може ли да знам с кого говоря, моля?

– Защо? – Жената звучеше все по-войнствено. – Коя сте вие?

– Казвам се Вениша Хол – отвърна Робин – и специализирам в компенсации за телесни травми.

Срещу нея седна двойка и заприказваха високо на италиански.

– Какво? – попита пак жената в другия край на линията.

Ругаеща вътрешно съседите си по маса, Робин повиши глас и повтори версията, която бе сервирала на Холи в Бароу.

– Пари за него? – попита непознатата жена с една идея по-малко враждебност в гласа.

– Да, в случай че спечелим делото – отговори Робин. – Може ли да попитам...?

– Как научихте за него?

– Попаднахме на досието на господин Брокбанк, докато проучвахме други...

– За какви пари става дума?

– Зависи. – Робин пое дълбоко дъх. – Къде е господин Брок­банк?

– На работа.

– Може ли да попитам къде...?

– Ще му предам да ви се обади. На този номер, така ли?

– Да, моля – отвърна Робин. – Ще бъда в кантората утре от девет нататък.

– Вен... Вени... Как ви беше името?

Робин й каза по букви името Вениша.

– Ами добре. Ще му кажа да ви се обади. Дочуване.

Робин позвъни на Страйк да му разкаже какво се е случило, докато вървеше към метрото, но номерът му даваше заето.

Когато слезе в тунела, започна да я наляга униние. Матю сигурно вече си беше у дома. Имаше чувството, че е минало дълго време, откакто не беше виждала бившия си годеник, и срещата им я плашеше. Настроението й спадна още повече, докато пътуваше към къщи. Щеше й се да има основателна причина да не се прибира, но неохотно изпълняваше обещанието си към Страйк да не остава навън по тъмно.

Четиресет минути по-късно пристигна на метростанцията в Уест Ийлинг. Докато вървеше потисната към жилището си, нап­рави втори опит да се свърже със Страйк и той беше успешен.

– Дяволски добра работа! – похвали я той, когато му разказа за обаждането си. – И казваш, че тази жена има лондонски акцент?

– Така мисля – отвърна Робин с чувството, че Страйк изпускаше от поглед по-важното. – И малка дъщеря, доколкото можах да схвана.

– Да, сигурно тъкмо по тази причина Брокбанк е там.

Очаквала беше от него по-силна загриженост за дете в близост до мъж, за когото знаеше, че е педофил, но не; той рязко смени темата.

– Току-що говорих по телефона с Хейзъл Фърли.

– С коя?

– Сестрата на Келси, забрави ли? Онази, която искала да се срещне с мен. Ще се видя с нея в събота.

– О – каза Робин.

– Не мога по-рано. Бясното татенце се връща от Чикаго. И толкова по-добре. Двата пъти не може да ни издържа до безкрайност.

Робин не отговори. Още мислеше за момиченцето, отговорило на обаждането. Реакцията на Страйк на тази новина я беше разочаровала.

– Добре ли си? – попита Страйк.

– Да – отвърна тя.

Стигнала беше до края на Хейстингс Роуд.

– Е, ще се видим утре – каза му.

Той потвърди и затвори. Неочаквано се почувства по-зле след разговора със Страйк и се отправи със свито сърце към вратата на дома си.

Излишно се бе тревожила. Онзи Матю, който се върна от Машам, вече не бе мъжът, умолявал Робин през час да разговаря с него. Спеше на дивана. През следващите три дни се заобикаляха предпазливо един друг: тя – с хладна учтивост, той – с демонстративна грижа, която на моменти преминаваше в пародия. Бързаше да й измие чашите на мига, щом тя бе свършила да пие от тях, а в четвъртък сутринта почтително я запита как върви работата й.

– О, моля ти се – бе единственият отговор на Робин, докато минаваше покрай него на път към външната врата.

Досещаше се, че близките му го бяха посъветвали да не я притиска, да й даде време. Все още не бяха обсъждали как ще съобщят на всички останали, че сватбата се отменя: Матю очевидно не искаше да провеждат такъв разговор. Ден след ден Робин бе на ръба да го подхване, но се спираше. Понякога се питаше дали това малодушие не разкриваше собственото й тайно желание отново да си сложи пръстена. В други моменти беше уверена, че неохотата й да постави въпроса ребром се дължи на умора, която й пречеше да се изправи пред тази възможно най-лоша и болезнена конфронтация в живота й, на нуждата й да се мобилизира напълно преди окончателното скъсване. Колкото и неохотно да бе насърчила предстоящото посещение на майка си, Робин подсъзнателно се надяваше да извлече достатъчно сили и утеха от Линда, за да свърши каквото имаше да се свърши.

Розите на бюрото й бавно вехнеха. Никой не си бе направил труда да ги натопи в прясна вода, така че те умираха, загърнати в хартията, в която бяха доставени. Робин я нямаше там да ги изхвърли, а Страйк, който се отбиваше в офиса само за кратко, колкото да вземе нещо, смяташе, че не е редно той да се отърве от тях и от все още неотворената картичка.

След предишната седмица на постоянен контакт Страйк и сътрудничката му отново бяха възприели работен модел, при който рядко се виждаха, редуваха се да следят Платиненорусата и Бясното татенце, който се беше върнал от Америка и незабавно подхвана дебненето на малките си синове. В четвъртък следобед обсъдиха по телефона въпроса дали тя отново да се опита да се свърже с Ноъл Брокбанк, защото той все още не я беше потърсил. Накрая Страйк стигна до извода, че Вениша Хол, ангажирана адвокатка, си има и други дела на главата.

– Ако все още не се е свързал с теб до утре, може да пробваш пак. Ще си изчакала цяла работна седмица. Разбира се, приятелката му може и да е изгубила номера ти.

Когато Страйк затвори, Робин поднови броденето си по Едж Стрийт в Кенсингтън, където живееше семейството на Бясното татенце. Кварталът никак не повиши настроението на Робин. Беше започнала да си търси ново жилище през интернет, но местата, които би могла да си позволи със заплатата от Страйк, бяха още по-лоши, отколкото се бе опасявала. Най-доброто, което можеше да очаква, бе стая в къща с други съквартиранти. Заобикалящите я красиви викториански сгради с лакирани входни врати, разлистени виещи се растения, сандъчета с цветя по первазите и красиви касетирани прозорци, говореха за охолно съществуване. Матю се стремеше точно към това по времето, когато Робин изглеждаше склонна да подхване по-доходна кариера. Винаги му бе казвала, че не държи на парите или поне не колкото него, и това си оставаше истина. Но кой би могъл да се разхожда сред красивите, излъчващи покой къщи и да не ги сравнява с офертите за „малка стая в строго веганско домакинство с използване на мобилен телефон в рамките на спалнята“, които едва й бяха по джоба, или за пространство колкото килер в Хакни в „дружелюбно и почтено домакинство, готово ДА ВИ ПРИЕМЕ НА БОРДА!“.

Телефонът й иззвъня. Измъкна го от джоба на якето си, като очакваше Страйк, но стомахът й се преобърна: Брокбанк.

– Вениша Хол.

– Вие ли сте адвокатката?

Нямаше представа как бе очаквала да звучи той. Този насилник на деца, побойникът, посягащ със счупена бутилка, с имитирана според Страйк амнезия, бе придобил чудовищна форма в съзнанието й. Гласът му бе плътен, акцентът му, макар и въобще не така силен като на близначката му, несъмнено бе този от Бароу.

– Да – отвърна Робин. – Господин Брокбанк ли е?

– Същият.

Мълчанието му въздействаше някак заплашително. Робин побърза да издекламира измислената история за компенсация, която би могъл да получи, стига да желае да се срещне с нея. Когато приключи, той не каза нищо. Робин запази хладнокръвие, защото Вениша Хол бе достатъчно самоуверена, за да не бърза да запълни пауза, ала пукането по линията я изнервяше.

– И как научихте за мен, а?

– Попаднахме на бележки за вашия случай, докато проучвахме...

– Проучвахте какво?

Защо имаше това остро чувство за заплаха? Той нямаше как да е близо до нея и все пак тя се огледа. Огряната от слънце изискана улица беше пуста.

– Проучвахме подобни травми на хора от армията, получени извън бойното поле – поясни тя, като й се щеше гласът й да не бе прозвучал толкова пискливо.

Ново мълчание. Иззад ъгъла към нея приближаваше кола.

„По дяволите“, отчаяно си каза Робин, като осъзна, че мъжът на волана бе вманиаченият баща, когото се предполагаше, че трябва да наблюдава дискретно. А я погледна право в лицето, когато тя се обърна към колата му. Наведе глава и бавно започна да се отдалечава.

– И какво трябва да направя аз? – прозвуча гласът на Ноъл Брокбанк в ухото й.

– Може ли да се срещнем и да поговорим за случая ви? – попита Робин, като изпитваше реална болка в гърдите от бързото биене на сърцето й.

– Мислех, че сте прочели „случая“ ми – процеди той и косъмчетата по тила на Робин щръкнаха. – Гадина на име Камерън Страйк ми причини мозъчно увреждане.

– Да, видях го в досието ви – останала без дъх изрече Робин, – но е важно да вземем изявление от вас, за да можем...

– Да вземете изявление?

В последвалата пауза тя почувства реална опасност.

– Сигурна ли сте, че не сте хорни?

Робин Елакот, севернячката, разбра; Вениша Хол, лондончанка, със сигурност не би разбрала. „Хорни“ беше думата, използвана в Къмбрия, за полицай.

– Че не съм какво... Простете, не разбрах – каза тя, като полагаше старание да прозвучи любезна и объркана.

Бясното татенце паркира пред дома на съпругата си, с която бе разделен. Всеки момент бавачката на синовете му щеше да ги изведе, за да отидат у приятелче на игра. Ако той ги пресрещнеше, Робин трябваше да го снима. Пренебрегваше задача, която носеше заплащане. Редно бе да фотографира движенията на Бясното татенце.

– Полиция – с агресивен тон преведе Брокбанк.

– Полиция? – вкара тя в гласа си изненадана и развеселена нотка. – Не, разбира се.

– Напълно сигурна ли сте?

Външната врата на съпругата на Бясното татенце се отвори. Робин зърна червената коса на бавачката и чу да се отваря врата на кола. Наложи си да прозвучи обидена и озадачена:

– Естествено, че съм сигурна. Господин Брокбанк, ако не проявявате интерес...

Дланта, с която държеше телефона, леко се бе овлажнила. И тогава изненадващо за нея той заяви:

– Добре, ще се срещна с вас.

– Отлично – заяви Робин, а в това време бавачката изведе момченцата на тротоара. – Къде се намирате?

– В Шордич – отвърна Брокбанк.

Робин усети нервно напрежение в цялото тяло. Той беше в Лондон.

– И къде ще ви е удобно да...?

– Какъв е този шум?

Бавачката крещеше срещу Бясното татенце, който вървеше срещу нея и децата. Единият от синовете му ревна с пълно гърло.

– О, аз всъщност... Днес е моят ден да взема сина си от училище – изрече високо Робин на фона на крясъци и плач.

Отново мълчание насреща. Невъзмутимата Вениша Хол би го нарушила, но Робин се чувстваше парализирана от страх, колкото и сама да се убеждаваше, че той е ирационален.

И тогава той заговори с истински заплашителен тон, подсилван от това, че устата му бе толкова близо до апарата, че сякаш дишаше в ухото й.

– Не те ли познавам аз теб, момиченце?

Робин се опита да каже нещо, но не можа да изкара и звук. Линията прекъсна.