В служба на злото

16

So grab your rose and ringside seat,

We’re back home at Conry’s bar.

Blue Öyster Cult, ‘Before the Kiss’

Грабни си розата и заеми по-предно място, / отново у дома сме, в кръчмата на Конри.

Блу Ойстър Кълт, „Преди целувката“ – Б. пр.

Зад стъклената врата на магазин на главната улица висеше домакинска кърпа. Декорирана беше с графични рисунки на местни забележителности, но онова, което привлече вниманието на Страйк, бяха стилизираните жълти рози, досущ като татуировката, която си спомняше върху якия бицепс на Доналд Лейн. Спря се да прочете стихчето в средата:

It’s oor ain toon

It’s the best toon

That ever there be:

Here’s tae Melrose,

Gem o’ Scotland,

The toon o’ the free.

28 Нашият роден град е това, / най-хубавият град, / който има на света. / Да живее Мелроуз, / перла на Шотландия / и люлка на свободни хора.

Джак Дръмънд, „Тост за Мелроуз“– Б. пр.

Беше оставил мини купъра на паркинга до абатството, чиито тъмночервени дъги се издигаха на фона на бледосиньото небе. По-назад, на югоизток беше тройният връх на Ейлдън Хил, който Страйк беше забелязал на картата и който придаваше отличителен драматизъм на линията на хоризонта. Поръча си кифличка с бекон в близко кафе и я изяде на външна маса, а после запали цигара и изпи втория си силен чай за деня. След това той пое пеша да търси Уинд, домашния адрес, който Лейн бе посочил шестнайсет години по-рано при постъпването си в армията и за чието произношение Страйк не беше съвсем сигурен дали е Уинд или Уайнд.

Огряно от слънцето, градчето изглеждаше проспериращо. Страйк вървеше по стръмната главна улица към централния площад, където сред леха от цветя се издигаше стълб, увенчан с еднорог. На кръгъл камък в настилката бе написано старото римско име на града – Тримонциум, и Страйк се досети, че то вероятно е свързано с тривърхия хълм недалеч.

Като че бе пропуснал Уинд, уличка, която според картата на телефона му беше пресечка на главната. Върна се назад и откри тесен проход между зидовете вдясно, по който би могъл да мине само пешеходец и който водеше към сенчест вътрешен двор. Старият семеен дом на Лейн имаше яркосиня външна врата с няколко стъпала отпред.

Страйк почука и почти веднага му отвори миловидна тъмнокоса жена, твърде млада, за да е майката на Лейн. Когато Страйк обясни причината за посещението си, тя отговори с мек акцент, който му се стори привлекателен:

– Госпожа Лейн? Че тя не живее тук вече повече от десет години.

Преди да е имал време да се разочарова, тя добави:

– Сега е на Дингълтън Роуд.

– Дингълтън Роуд? Това далече ли е?

– Малко по-нагоре. – Жената посочи зад себе си вдясно. – Не знам номера, съжалявам.

– Няма проблем. Благодаря ви за помощта.

Докато се връщаше назад през сенчестия проход към слънчевия площад, му хрумна, че ако не се брояха сквернословията, които Лейн бе ръсил като млад войник в ухото на Страйк на боксовия ринг, всъщност никога не го бе чувал да говори. Тъй като все още работеше под прикритие по своя случай с наркотиците, беше наложително да не го виждат да влиза и излиза от щаба в този вид с брада, така че разпитът на Лейн след ареста му бе проведен от други. По-късно, след като приключи успешно разследването си и бе гладко обръснат, Страйк даде показания срещу Лейн в съда, но вече се беше качил на самолет, за да отпътува от Кипър по времето, когато онзи се бе изправил да отрече, че е връзвал и подлагал на мъчения съпругата си. Докато прекосяваше Пазарния площад, Страйк се запита дали шотландският му акцент не беше една от причините хората с такава готовност да вярват и да прощават на Дони Лейн, както и да го смятат за симпатичен. Спомни си, че е чел някъде как рекламни агенти използват шотландски акцент, за да създадат впечатление за искреност и честност.

Единственият пъб, който бе видял до момента, беше недалеч, на улица, по която Страйк мина на път към Дингълтън Роуд. В Мелроуз очевидно имаха слабост към жълтия цвят: въпреки че стените бяха бели, вратите и прозорецът на пъба се открояваха в ярко лимоненожълто в комбинация с черно. Предвид разположението на градчето навътре в сушата, пъбът се наричаше „Кораба“ и това предизвика у родения в Корнуол Страйк развеселено учудване. Той пое по Дингълтън Роуд, който се виеше под мост, преминаваше в баир и се губеше от поглед в далечината.

Понятието „недалеч“ беше относително, както Страйк неведнъж бе имал възможност да установи, откакто бе изгубил прасеца и стъпалото си. След десет минути вървене по стръмно нанагорнище вече съжаляваше, че не се е върнал до паркинга край абатството да вземе минито. На два пъти пита жени по улицата дали знаят къде живее госпожа Лейн, ала макар да бяха учтиви и дружелюбни, нито една не можа да му отговори. Продължи напред леко запотен покрай редица от бели къщурки, докато насреща му се зададе възрастен мъж с каскет от туид, повел черно-бяло бордър коли.

– Извинете – заговори го Страйк. – Случайно да знаете къде живее госпожа Лейн? Забравил съм номера.

– Госпожа Лейн? – рече собственикът на кучето и изпитателно огледа Страйк изпод гъстите си прошарени вежди. – Да, тя ми е съседка, живее до мен.

Слава тебе, господи.

– Третата къща оттук – посочи мъжът. – С каменния кладенец отпред.

– Много ви благодаря – каза Страйк.

Когато зави по пътеката към дома на госпожа Лейн, видя, че старецът още стоеше на същото място и го наблюдаваше, въпреки че колито се опитваше да го тегли по нанадолнището.

Бунгалото на госпожа Лейн изглеждаше чисто и спретнато. Каменни животни в стил „Дисни“ осейваха моравата и надзъртаха измежду лехите. Външната врата беше в сянка, разположена странично на фасадата. Едва когато вдигна ръка към чукчето, на Страйк му дойде наум, че след броени секунди можеше да се озове пред Доналд Лейн.

В продължение на цяла минута след почукването му не се случи нищо, освен че възрастният стопанин на кучето се върна по стъпките му и застана до портата на госпожа Лейн, втренчил се в него без капка неудобство. Страйк заподозря, че човекът е съжалил, задето е посочил дома на съседката си, и проверява дали едрият непознат не идва с лоши намерения, само че грешеше.

– Тя е вътре – подвикна той на Страйк, който се колебаеше дали да почука повторно. – Само че е хахава.

– Каква е? – попита Страйк, като потропа отново.

– Дементна е – преведе старецът за англичанина и направи няколко крачки към него.

– Аха – промълви Страйк.

Вратата се отвори и се появи миниатюрна съсухрена старица в тъмносин домашен халат, която отправи към Страйк разфокусиран злобен поглед. На брадата й стърчаха няколко твърди косъма.

– Госпожа Лейн?

Тя не отговори, само го гледаше с очи, които му бяха поз­нати, и макар сега да бяха кървясали и избледнели, личеше, че навремето са били остри и малки като на пор.

– Госпожо Лейн, търся сина ви Доналд.

– Не – изрече тя изненадващо разпалено. – Не.

После отстъпи назад и затръшна вратата.

– Проклетия – промърмори Страйк под носа си и това го подсети за Робин. Тя със сигурност по-успешно от него би предразположила дребната старица. Обърна се бавно, като се чудеше дали има някой друг в Мелроуз, който би могъл да му помогне, и се озова лице в лице със стопанина на кучето, който се бе приближил още повече и изглеждаше донякъде развълнуван.

– Вие сте детективът – заяви. – Онзи детектив, дето прати сина й в затвора.

Страйк беше смаян. Не можеше да си обясни как така случаен стар шотландец бе успял да го разпознае. Известността му не беше чак от такъв порядък. Всеки ден вървеше по улиците на Лондон, без никой да го е грижа кой е, и освен ако не се срещаше с човек, чувал името му в контекста на разследване, рядко го свързваха с вестникарските материали за успешните му случаи.

– Ами да! – рече възрастният човек с нарастваща възбуда. – С жена ми сме приятели на Маргарет Бъниън. – И като видя недоумението, изписало се по лицето на Страйк, поясни: – Майката на Рона.

На Страйк му отне няколко секунди да изрови от претоварената си с информация памет факта, че съпругата на Лейн, младата жена, която бе открил вързана за леглото под окървавен чаршаф, се казваше Рона.

– Когато Маргарет ви видя във вестниците, каза ни: „Това е той, момъкът, дето отърва нашата Рона!“. Отлично сте се справили, не ще и дума. Мирувай, Ули! – сгълча той нетърпеливото коли, което все така се дърпаше на каишката си към пътя. – О, да, Маргарет следи всичко, което вършите, всички статии по вестниците. Открихте кой е убил онова момиче, моделката... а също и писателя! Маргарет никога не забрави какво сторихте за дъщеря й, никога!

Страйк измърмори нещо неразбираемо, надяваше се да е прозвучало като благодарност за високата оценка на Маргарет.

– За какво ви е да говорите с дъртата госпожа Лейн? Да не би Дони да е сторил друга пакост?

– Опитвам се да го открия – отвърна уклончиво Страйк. – Знаете ли дали е в Мелроуз?

– О, надали е тук. Идва да види майка си преди няколко години, но май не се е мяркал оттогава. Малко градче е, щеше да се разчуе, че Дони Лейн се е върнал.

– А според вас госпожа... Бъниън ли казахте?... Би ли имала...

– Би се видяла с вас на драго сърце – развълнувано го увери старецът. – Не, Ули – рече на колито, което пак го потегли към портата. – Мога да й позвъня по телефона. Тя е наблизо, в Дарник. Това е съседното село. Да й се обадя ли?

– Ще ви бъда задължен.

Страйк придружи стареца до съседната къща и изчака в малка и безупречно чиста дневна, докато домакинът възбудено говореше по телефона под съпровода на все по-гневното скимтене на кучето.

– Тя каза, че ще дойде – съобщи възрастният мъж, закрил слушалката с длан. – Искате ли да се видите с нея тук? Добре дошли сте. Жена ми ще направи чай...

– Благодаря, но имам да свърша някои неща – излъга Страйк, който се съмняваше във възможността за плодотворен разговор в присъствието на този толкова съпричастен свидетел. – Питайте я дали е свободна за обяд в пъб „Кораба“. След час, да речем.

Решимостта на колито да извоюва разходката си наклони везните в полза на Страйк. Двамата мъже излязоха от къщата и тръгнаха заедно надолу по хълма, а колито постоянно се дърпаше напред и принуждаваше Страйк да върви с по-бърз ход по наклона, отколкото го устройваше. Той с облекчение се сбогува с услужливия си нов познат на Пазарния площад. Старецът му помаха весело и се отдалечи по посока на река Туийд, а детективът, вече леко накуцващ, тръгна надолу по главната улица, за да убие времето до срещата в „Кораба“.

В дъното на пътя видя нова експлозия от черно и яркожълто, която обясняваше цветовете на „Кораба“. Тук отново присъстваше жълтата роза на табела, гласяща „Клуб по ръгби на Мелроуз“. Страйк се спря с ръце в джобовете, загледан над ниския зид към гладко и равно зелено игрище, заобиколено с дървета; жълтите колове на вратите за ръгби светеха на слънцето, отдясно бяха трибуните, а отвъд се издигаха заоблените хълмове. Теренът бе поддържан както подобава за място на преклонение и като цяло съоръжението беше отлично за такова малко градче.

Загледан към ширналата се кадифеногладка трева, Страйк си припомни как вонящият Уитъкър пушеше в ъгъла на жилището, където се бяха самонастанили, а до него Леда със зяпнала уста слушаше истории от тежкия му живот – доверчива и ненаситна като неоперено птиче, както Страйк го виждаше сега, за локумите, които й разтягаше Уитъкър. За Леда международното лятно училище „Гордънстън“ беше все едно „Алкатраз“ и бе направо безобразие, че нейният слабичък поет е бил пратен в студената шотландска зима да търпи несгодите на кал и дъжд.

– Ръгби ли, любими? О, горкото ми бебче... ти да играеш ръгби!

Когато седемнайсетгодишният Страйк (по онова време с подута устна от боксовия клуб) се беше разсмял тихичко над домашните си, Уитъкър се изправи и кресна с противния си хулигански изговор:

– Ти пък на какво се хилиш, главчо?

Уитъкър не понасяше някой да се смее за негова сметка. Имаше нужда от възхищение, копнееше за него, но когато такова отсъстваше, беше склонен да приеме страха и дори отвращението като свидетелство за собствената си власт, докато присмехът бе свидетелство, че човекът насреща се смята за нещо повече от него и съответно му бе нетърпим.

– На теб би ти харесало, нали, тъп сополанко? Дай ти да се перчиш сред ръгбистите. Накарай богатото му татенце да го прати в шибания „Гордънстън“! – креснал бе Уитъкър на Леда.

– Успокой се, миличък – каза му тя, а после с по-строг тон добави: – Не, Корм!

Страйк се беше изправил наежен, готов да удари Уитъкър. Това беше моментът, в който бе най-близо да го направи, но майка му бе застанала помежду им, опряла по една длан в гърдите и на двамата.

Страйк примигна и ярко огряното от слънцето игрище, място, където мнозина бяха дали всичко от себе си и бяха преживявали силни емоции, отново дойде на фокус пред погледа му. Долавяше мириса на листа, трева и затоплен асфалт от пътя зад него. Обърна се и бавно пое към „Кораба“, зажаднял за питие, само че коварното му подсъзнание не бе приключило още с него.

Гледката на това равно игрище за ръгби бе отключила и друг спомен: как чернокосият и тъмноок Ноъл Брокбанк тича насреща му със счупена бирена бутилка в ръка. Брокбанк беше масивен, як и бърз. Страйк си спомни как самият той бе замахнал с юмрук край бирената бутилка и бе нанесъл удара в мига, когато стъклото бе докоснало шията му...

Фрактура в основата на черепа, така го бяха нарекли. Кървене от ухото. Тежка мозъчночерепна травма.

– Мамка му, мамка му, мамка му – мърмореше си Страйк под нос в такт с крачките си.

Лейн – заради него си тук.

Мина под металния галеон с яркожълти платна над вратата на „Кораба“. Вътре имаше табела, гласяща „Единственият пъб на Мелроуз“.

Атмосферата вътре мигом му подейства успокояващо: топли цветове, блестящо стъкло и месинг; мокет, напомнящ съшито от кафеникави, червени и зелени парчета плат юрганче; прасковени стени и камък. Навсякъде имаше нови индикации за спортната мания, царяща в Мелроуз: черни дъски, обявяващи предстоящи мачове, няколко огромни плазмени екрана и, над писоара (часове бяха минали, откакто Страйк се беше облекчил за последен път) – малък, монтиран на стената телевизор, та да не бъде изпуснат възлов момент тъкмо когато мехурът не можеше повече да бъде игнориран.

Като имаше предвид, че му предстои връщане до Единбург с колата на Хардейкър, той си взе пинта „Джон Смит“ и седна на тапицираното с кожа канапе, обърнато към бара. Прегледа ламинираното меню, надяваше се Маргарет Бъниън да бъде точна, защото току-що беше осъзнал, че е гладен.

Тя се появи пет минути по-късно. Макар почти да не си спомняше как изглеждаше дъщеря й, а самата госпожа Бъниън да не беше виждал никога, изражението й на тревожно очакване я издаде, когато се спря на прага, загледана в него.

Страйк се надигна, а тя пристъпи напред, стиснала с две ръце каишката на голямата си черна чанта.

– Това сте вие – изрече жената задъхано.

Беше около шейсетгодишна, дребна и крехка на вид, носеше очила с метални рамки, косата й беше ситно накъдрена, а изражението й – тревожно.

Страйк протегна масивната си ръка и стисна нейната, леко трепереща, студена и с фини кости.

– Баща й е в Хауик днес. Обадих му се, не може да дойде, но помоли да ви предам, че никога няма да забравим какво сторихте за нашата Рона – изрече тя на един дъх. После се отпусна на канапето до Страйк, без да сваля очи от него. В поведението й се долавяше страхопочитание и нервност.

– Никога не ви забравихме. Четем за вас по вестниците. Много съжаляваме за крака ви. Онова, което сторихте за Рона...

Очите й внезапно се напълниха със сълзи.

– ...бяхме толкова...

– Радвам се, че можах да...

Да намери детето й голо и окървавено на леглото? Едно от най-тежките задължения в работата му беше да обсъжда с близките какво са понесли любимите им хора.

– ...че можах да й помогна.

Госпожа Бъниън издуха носа си в кърпичка, която измъкна от дъното на черната си чанта. Личеше си, че е от поколението жени, които никога не влизат сами в пъб и в никой случай не си купуват сами питиета от бара, при положение че присъства мъж, който да ги отмени в това изпитание.

– Нека ви взема нещо.

– Само портокалов сок – продума задъхано тя, докато бършеше очите си.

– И нещо за ядене – подкани я Страйк, нетърпелив да поръча за себе си панираната треска с пържени картофи.

Когато даде поръчката на бара и се върна при нея, тя го попита по каква работа е в Мелроуз и причината за тревожността й се изясни веднага.

– Да не би Дони да се е върнал? Тук ли е?

– Не, доколкото знам – отвърна Страйк. – Нямам представа къде е.

– Мислите ли, че има нещо общо с...

Гласът й се беше снижил до шепот.

– Четем пресата. Разбрахме, че някой ви е изпратил...един...

– Да – каза Страйк. – Не знам дали той има нещо общо, но искам да го намеря. Явно е идвал тук да види майка си, след като са го пуснали от затвора.

– Трябва да беше преди четири или пет години – поясни Маргарет Бъниън. – Появи се на прага й и със сила влезе в дома й. Тя е болна от алцхаймер, не е могла да го спре, но съседите се обадили на братята му, те дошли и го изхвърлили.

– Наистина ли?

– Дони е най-малкият. Има четирима по-възрастни братя. Всичките са корави мъже. Джейми живее в Селкирк. Завтекъл се по най-бързия начин към дома на майка си. Казват, че го ударил и го проснал в несвяст.

Тя отпи от портокаловия сок и продължи:

– Узнахме пълни подробности за случилото се. Приятелят ни Брайън, с когото сте се запознали днес, видял боя, защото станал на улицата. Четирима срещу един, всички му се нахвърлили с крясъци. Някой повикал полицията. Джейми получи предупреждение, но не го беше грижа. Не искали да припарва нито до тях, нито до майка им. Накараха го да си плюе на петите и да побегне от града. Аз бях ужасена за Рона – сподели тя. – Винаги е казвал, че ще я открие, щом веднъж излезе на свобода.

– И направи ли го? – попита Страйк.

– Оох, да – промълви нещастно Маргарет Бъниън. – Знаехме, че ще я потърси. Тя се премести в Глазгоу и постъпи на работа в туристическа агенция. И той все пак я откри. Шест месеца тя живя в страх, че той ще се появи, и един ден това се случи. Дошъл в апартамента й една вечер, но бил болен. Вече не бил същият човек.

– Болен ли? – остро попита Страйк.

– Не си спомням какво точно беше страданието му, май че някаква форма на артрит. Рона каза, че бил много напълнял. Отишъл една вечер в апартамента й, след като я проследил, но слава на бога – изрече с жар госпожа Бъниън, – годеникът й бил останал да пренощува. Той се казва Бен – добави тя ентусиазирано и повехналите й бузи поруменяха. – Полицай е.

Каза го, като явно очакваше Страйк да остане изключително доволен да го чуе, сякаш и двамата с Бен членуваха в някакво престижно братство.

– Сега са женени – съобщи госпожа Бъниън. – Нямат деца, защото... Е, вие знаете защо...

И неочаквано зад очилата на госпожа Бъниън бликнаха сълзи и потекоха по лицето й. Ужасът отпреди едно десетилетие беше внезапно оживял.

– Той е пъхал нож вътре в нея – прошепна госпожа Бъниън.

Довери му се, като че той беше лекар или свещеник, сподели му тайните си, които й тежаха и за които не можеше да говори с приятелите си. А той вече знаеше най-лошото. Жената отново бръкна в черната чанта за кърпичката си, а Страйк си припомни широката ивица кръв върху чаршафите, възпалената кожа на китката, която Рона се беше опитвала да освободи. Слава богу, че майка й не можеше да види образите в главата му.

– Пъхал е нож в нея... и се опитваха да... сещате се... да възстановят...

Госпожа Бъниън пое дълбоко треперлив дъх и тогава на масата им пристигнаха две чинии с храна.

– Но двамата с Бен си правят чудесни ваканции – зашепна тя трескаво, като бършеше бузите си и повдигаше очила да изтрие очите си. – Развъждат... развъждат... немски... немски овчарки.

Колкото и гладен да беше, на Страйк му се отяде след тези приказки за стореното на Рона от Лейн.

– Двамата с Лейн имаха дете, нали? – попита той, като си припомни немощното скимтене на бебето до окървавената му дехидратирана майка. – Трябва да е... колко... към десетгодишно вече?

– Той... почина – прошепна тя и от брадичката й покапаха сълзи. – Синдром на внезапна бебешка смърт. Поначало беше болнав. Случи се два дни, след като арестуваха Дони. Той й позвънил по телефона от затвора и й казал, че е наясно как тя... тя е убила бебето... и че той ще убие нея, щом излезе...

Страйк за кратко положи длан върху рамото на хлипащата жена, после се изправи и отиде при младата барманка, която ги наблюдаваше със зяпнала уста. Брендито изглеждаше твърде силно за крехката като врабче жена зад него. Джоун, лелята на Страйк, която беше само малко по-възрастна от госпожа Бъниън, приемаше порто с медицинска цел. Така че той й поръча една чаша и й я отнесе.

– Ето. Изпийте това.

Наградата му беше нови сълзи, но след дълго бърсане с вече подгизналата кърпичка тя рече с треперещ глас:

– Много сте мил.

Сръбна от портото, въздъхна и примигна срещу него с русите си мигли, а очите й бяха розови като на прасенце.

– Имате ли представа къде е отишъл Лейн след посещението си при Рона?

– Да – прошепна тя. – Бен задейства връзките си в службата по пробации. Очевидно е отишъл в Гейтсхед, но не знам дали още е там.

Гейтсхед. Страйк си припомни оня Доналд Лейн, когото беше издирил онлайн. Дали се беше преместил от Гейтсхед в Корби? Или това беше просто съименик?

– Така или иначе, никога повече не е безпокоил Рона и Бен – каза госпожа Бъниън.

– Не се учудвам – подхвърли Страйк като взе вилицата и ножа си. – Ченге и немски овчарки. Да не е кръгъл глупак я.

Тя сякаш извлече кураж и утеха от думите му и с плаха насълзена усмивка се залови с порцията си макарони със сирене.

– Оженили са се млади – коментира Страйк, който желаеше да научи възможно повече за Лейн, нещо, което да го насочи към връзките и навиците му.

Тя кимна, преглътна и каза:

– Прекалено млади. Тя започна да се среща с него, когато беше само на петнайсет, и ние бяхме крайно недоволни. Бяхме чували разни неща за Дони Лейн. Едно момиче се беше оплакало, че й се натрапвал със сила на дисковечер на младите фермери. Нещата не стигнаха доникъде, полицията каза, че нямало достатъчно доказателства. Опитвахме се да предупредим Рона, че ще бере ядове с него – въздъхна тя, – но това само засили решимостта й. Винаги си е била твърдоглава.

– Вече е бил обвинен в изнасилване? – попита Страйк. Рибата и пържените му картофи бяха отлични. Пъбът се пълнеше с хора, за което той беше благодарен, защото вниманието на барманката беше отвлечено от тях.

– О, да, цялото им семейство са груби хора – рече госпожа Бъниън с онази типично провинциална критичност, която бе добре позната на Страйк от собствената му младост. – Братята му вечно участваха в сбивания, постоянно си имаха неприятнос­ти с полицията, но той беше най-лошият от всички тях. Собствените му братя не го харесваха. Честно казано, май и майка му не го харесваше. Носеха се клюки – сподели тя в изблик на откровение, – че той не бил дете на бащата. Родителите все имаха разправии и бяха разделени по времето, когато тя трябва да е забременяла с Дони. Говореха, че имала закачка с един местен полицай. Не знам дали е вярно. Полицаят си тръгна, господин Лейн отново се върна при нея. Но знам със сигурност, че господин Лейн никога не е обичал Дони. Хората разправяха, че причината била, че не бил негов син. Той беше най-необузданият от всичките. Едро момче. Влезе в младежките седморки...

– Седморки?

– Седморките по ръгби – обясни тя и дори тази дребна и възпитана дама беше изненадана, че Страйк не разбра веднага нещо, което за Мелроуз бе като че повече религия, отколкото спорт. – Само че го изгониха. Нямаше никаква дисциплина. Някой изрови „Грийнярдс“ седмица, след като беше изпъден. Игрището – добави тя, забелязала недоумението на невежия англичанин.

Портото я беше направило бъбрива. Думите вече се лееха от нея.

– После той започна да тренира бокс. Биваше го да омайва с приказки обаче. Когато Рона се хвана с него – тя беше на петнайсет, а той на седемнайсет, – разни хора ме уверяваха как всъщност не бил лошо момче. О, да – закима тя срещу Страйк, – онези, които не го познаваха добре, изпитваха симпатия към него. Стига да поискаше, Дони Лейн умееше да бъде чаровник. Но питайте Уолтър Гилкрист дали е очарователен. Уолтър го уволни от фермата си заради постоянни закъснения и скоро след това „някой“ подпали хамбара му. Така и не се доказа, че е бил Дони. Не се доказа също, че той е изровил игрището, но за мен няма съмнение във вината му. Рона не щеше да ни чуе. Въобразяваше си, че го познава. Бил неразбран и не знам си още какво. А ние сме били предубедени и тесногръди. Той искаше да постъпи в армията. Тъкмо ще се отървем, помислих си. Надявах се тя да го забрави, ако замине там. А после той се върна. Направи й дете, но тя пометна. Беше ми ядосана, защото казах...

Тя не пожела да повтори какво е казала, но Страйк можеше да се досети.

– После тя вече не искаше да говори с мен и при следващия му отпуск отиде при него и се ожениха. Аз и баща й не бяхме поканени. Заминаха заедно за Кипър. Но си знам, че той уби котката ни.

– Какво? – ахна смаян Страйк.

– Сигурна съм, че е бил той. Последния път, когато видяхме Рона, преди да се омъжи за него, й казахме, че прави ужасна грешка. Същата вечер не можахме да открием Пърди. На другия ден лежеше мъртъв в задния двор. Ветеринарят каза, че бил удушен.

На плазмения екран зад нея облеченият в червен екип Димитър Бербатов приемаше поздравления за гола си срещу Фулъм. Въздухът бе изпълнен от шотландска реч. Звънтяха чаши и тракаха прибори, докато сътрапезничката на Страйк говореше за смърт и осакатяване.

– Знам, че той е убил Пърди – заяви разпалено тя. – Вижте само какво стори на Рона и бебето. Той е самото зло.

Тя отново взе да разкопчава чантата си и извади отвътре няколко снимки.

– Мъжът ми все ме пита: „Защо ги пазиш? Изгори ги“. Но винаги съм знаела, че един ден може да ни потрябват негови снимки. Ето – рече тя и ги натика в нетърпеливите ръце на Страйк. – Вие ги вземете, задръжте ги. Гейтсхед. Знам, че там е отишъл.

По-късно, след като тя си тръгна, отново разплакана и сипеща благодарности, Страйк плати сметката и се отправи към семейна месарница, която бе забелязал при разходката си из градчето. Там си купи пай с еленско, защото подозираше, че ще е по-вкусен от всичко, предлагано на гарата, откъдето щеше да вземе нощния влак до Лондон.

Върна се до паркинга по къса улица, където цъфтяха златис­ти рози, и отново се замисли за татуировката върху онази яка ръка.

Някога, преди години, за Дони Лейн бе означавало нещо да принадлежи към този прелестен градец, заобиколен от селскостопанска земя под взора на тривърхия хълм. И все пак той се бе оказал непочтен селскостопански работник, неспособен да бъде част от отбора играч и далеч не бе актив за населено място, гордеещо се с дисциплина и честен труд. Мелроуз бе плюл на подпалвача на хамбари, на удушвача на котки, на унищожаващия ръгби игрища, тъй че Лейн бе потърсил убежище на място, където мнозина бяха откривали или своето спасение, или неизбежно възмездие: британската армия. Когато бе стигнал до затвора, а той го бе изригнал обратно в света, беше се опитал да се върне у дома, ала там никой не го беше искал.

Дали Доналд Лейн бе намерил по-топъл прием в Гейтсхед? Дали не се беше преместил оттам в Корби? Или, запита се Страйк, докато с мъка се напъхваше в минито на Хардейкър, това не бяха просто междинни спирки по пътя му към Лондон и него самия?