В служба на злото

19

Workshop of the Telescopes

Семинар по телескопско наблюдение – Б. пр.

Още щом зърна Секретарката тази сутрин, му стана ясно, че нещо я е извадило от равновесие. Ето я, седнала до прозореца в „Гарик“, големия студентски ресторант, обслужващ Лондонския институт по икономика. Днес беше направо грозновата. Подпухнала, със зачервени очи, бледа. Дори да седнеше редом с нея, глупавата кучка нямаше да го забележи. Съсредоточена върху мърлата със сребриста коса, която работеше на лаптопа си през няколко маси, тя не хабеше вниманието си за мъже. Това го устройваше. Не след дълго, така или иначе, щеше да го забележи. И той щеше да е последното нещо, видяно от нея на този свят.

Днес не беше нужно да влиза в ролята на Хубавеца; никога не им даваше сексуални аванси, когато бяха разстроени. В такива случаи играеше приятел в нужда, добрия непознат чичко. „Не всички мъже са такива, миличка. Ти заслужаваш някой по-добър. Нека те изпратя до къщи. Хайде, качи се, ще те откарам.“ Можеше да направиш едва ли не всичко с тях, стига да успееш да ги накараш да забравят, че имаш мъжки полов член.

Той влезе в оживения ресторант, взе си кафе и седна в един ъгъл, откъдето можеше да я наблюдава в гръб.

Годежният й пръстен го нямаше. Това беше интересно. Хвърляше нова светлина върху сакчето, което тя ту премяташе през рамо, ту криеше под маси. Нима възнамеряваше да спи другаде, а не в апартамента в Ийлинг? Възможно ли бе веднъж и тя да върви по пуста улица, някоя къса пресечка без осветление или през безлюден подлез?

Първия път, когато бе убил, стана точно така – просто му се удаде да се възползва от момента. Спомняше си случилото се кадър по кадър, защото беше вълнуващо и ново. Това беше още преди да го издигне до изкуство, преди да започне да го третира като игра, каквато си беше.

Тя бе пълничка и мургава. Приятелката й тъкмо си беше тръгнала, качи се в кола на клиент и изчезна. Онзи в колата нямаше идея, че беше избрал коя от двете да преживее нощта.

А той самият междувременно шофираше нагоре и надолу по улицата с нож в джоба си. Когато се увери, че тя е сама, съвсем сама, спря до нея и се наведе през пътническата седалка да я заговори през прозореца. Устата му беше пресъхнала, докато я питаше за условията й. Тя се съгласи на цена и се качи в колата. Откара я до задънена улица, където нямаше осветление, нито минувачи, които да ги смущават.

Той си получи онова, което бе поискал, а после, докато тя се изправяше, преди още да е вдигнал ципа си дори, я удари, запрати я във вратата на колата и темето й издрънча в стъклото. Преди да е издала и звук, той вече беше извадил ножа.

Тъпият шум от проникването на острието в плътта й... топ­лината от бликналата кръв по ръцете му... Тя дори не изпищя, а само ахна и простена, потъваше все по-надолу в седалката, докато той забиваше ножа в нея отново и отново. Беше откъснал златен медальон от шията й. Тогава не му бе хрумнало да си запази значим трофей: късче от нея, а вместо това изтри длани в роклята й, докато тя седеше отпусната до него и потрепваше в мъртвешки спазми. Придвижи се на заден ход по улицата, треперещ от страх и приповдигнато усещане. После подкара извън града с трупа до себе си, като внимателно се придържаше към позволената скорост и поглеждаше на всеки няколко секунди в огледалото за обратно виждане. Имаше едно място, което бе отишъл да огледа само дни преди това – обрасла с трева канавка в безлюдна местност. Тя тупна тежко, когато я изтъркаля вътре.

Още имаше онзи медальон заедно с няколко други сувенири. Те бяха неговото съкровище. Питаше се какво ли да си вземе от Секретарката.

До него младеж китаец четеше нещо от таблет. „Бихейвиористична икономика“. Тъпи психологически брътвежи. Беше се срещнал с психолог веднъж, принудиха го.

– Разкажи ми за майка си.

Дребният плешив мъж действително бе изрекъл смешната фраза, това клише. Предполагаше се, че психолозите са умни хора. Играл му бе по свирката ей така, за собствено забавление, и каза на идиота, че майка му беше студена, гадна и сбъркана кучка. Раждането му й беше донесло неприятности и срам, все едно й беше дали той ще живее, или ще умре.

– Ами баща ти?

– Аз нямам баща – беше отговорил.

– Искаш да кажеш, че никога не си се виждаш с него?

Мълчание.

– Не знаеш кой е той ли?

Мълчание.

– Или просто не го харесваш?

Не отвърна нищо. Омръзнало му бе да играе по свирката на онзи. Хората явно бяха в мозъчна смърт, щом се връзваха на тези щуротии, но той и бездруго отдавна беше наясно, че всички околни страдат от мозъчна смърт.

Във всеки случай беше казал истината: той нямаше баща. Мъжът, играл тази роля, онзи, който го беше налагал през ден („суров, но справедлив човек“), не го беше осиновил. Насилие и отхвърляне, това означаваше семейството за него. В същото време домът бе мястото, където се беше научил на оцеляване, на умно боксиране. Винаги бе съзнавал, че е по-висше създание, дори когато като дете се криеше под кухненската маса. Да, дори тогава знаеше, че е създаден от по-добър материал, отколкото мръсника, който му налиташе с грамадния си юмрук и изкривено лице...

Секретарката се изправи, тъй като уличницата със сребристата коса излизаше, прибрала лаптопа си в калъф. Той изгълта кафето си на един дъх и ги последва.

Тя беше толкова лесна днес, толкова лесна! Изгубила бе всичката си предпазливост; едва събираше ума си колкото да следи платиненорусата пачавра. Качи се на същия влак в мет­рото като тях двете и застана гърбом към Секретарката, но наб­людаваше отражението й между протегнатите ръце на група новозеландски туристи. Без никакво затруднение се сля с тълпата зад нея, когато тя слезе от влака.

Тримата се движеха в индийска нишка: среброкосата уличница, Секретарката и той нагоре по стълбите, по тротоара, по улицата към „Спеърминт Рино“... Той вече закъсняваше с прибирането си у дома, но не можеше да устои на това. Тя не оставаше навън по тъмно преди и липсата на годежния пръстен представляваше добавка към една изключителна възможност. Просто щеше да се наложи да измисли някаква история за пред То.

Среброкосата изчезна в клуба. Секретарката забави ход и застана нерешително на тротоара. Той извади мобилния си телефон и хлътна в сенчест вход, като не преставаше да я наблюдава.