В служба на злото

21

. . . the damn call came,

And I knew what I knew and didn’t want to know.

Blue Öyster Cult, ‘Live for Me’

...проклетото обаждане дойде / и аз узнах каквото узнах и каквото не исках да чувам.

Блу Ойстър Кълт, „Живей за мен“ – Б. пр.

Робин се събуди на следващата сутрин с главоболие и тежест под лъжичката. Обърна се върху непознатите възглавници и колосани бели чаршафи и събитията от предишната вечер нах­­лу­ха в съзнанието й. С тръсване на глава отметна косата от лицето си, надигна се до седнало положение и се огледа. Между четирите резбовани колони на леглото виждаше очертанията на стаята, слабо осветена от тънката ивица ярка светлина помежду брокатените завеси. Когато очите й свикнаха с полумрака, различи в позлатена рамка на стената портрет на дебел господин с бакенбарди. Това явно беше онзи тип хотел, който хората използваха за удобна почивка в града, а не за да си отспиват с махмурлук и с няколко набързо нахвърлени в сак дрехи.

Дали Страйк не я бе настанил сред този старомоден лукс като предварителна компенсация за сериозния разговор, който щеше да подхване с нея днес? Очевидно преживяваш много емоционален момент... Мисля, че ще е разумно да си вземеш отпуск и да си починеш.

Две трети бутилка лошо вино и му беше разказала всичко. Със слаб стон Робин отново се отпусна върху възглавниците, покри лице с ръце и се остави на спомените, които, възползвали се от слабостта й, нахълтаха с удвоена настойчивост.

Изнасилвачът беше носил гумена маска на горила. Придържал я беше към земята с тежестта на цялата си ръка върху гърлото й, казал й беше, че ще умре, докато я изнасилва, зап­лашил беше да я души, докато изкара живота от нея. Мозъкът й се бе превърнал в алена кухина, с бликаща в нея паника. Неговите длани бяха стегнати като примка около шията й, оцеляването й зависеше единствено от способността й да се прес­тори на мъртва.

По-късно имаше дни и седмици, когато я изпълваше усещането, че наистина е умряла и е останала впримчена в тяло, с което не чувства никаква връзка. Изглеждаше й, че единственият начин да се защити, е да се изолира от собствената си плът. Дълго време бе минало, преди да е способна отново да поеме контрол над себе си.

Той беше кротък в съда, мек като памук – „да, ваша светлост“, „не, ваша светлост“, безличен бял мъж на средна възраст с румен тен, ако се изключеше бялото петно под ухото му. Бледите му очи мигаха твърде често – очи, които през дупките на маската бяха просто цепки.

Стореното й от него разклати цялата представа за мястото й в света, прекрати обучението й в университета, прати я обратно в Машам. Принуди я да изтърпи мъчителен съдебен процес, в който кръстосаният разпит бе едва ли не също толкова травматичен като самото нападение, защото тезата на обвинението беше, че тя е предизвикала у него натрапчиви мисли за секс. Месеци наред виждаше ръцете му в ръкавици да се протягат към нея от сенките и да я придърпват. Разви пълна непоносимост към физически контакт, бил той и нежна прегръдка от член на семейството й. Той омърси първата й и единствена сексуална връзка, защото с Матю се наложи да започнат наново, стъпка по стъпка, измъчвани от страх и вина.

Робин притисна силно ръце към очите си, като че можеше насила да заличи всичко това в ума си. Сега, разбира се, тя знаеше, че младият Матю, когото бе смятала за изпълнен със себеотрицание модел на доброта и разбиране, в действителност беше блудствал с голата Сара в студентската си квартира в Бат. През това време Робин лежеше с часове в самотното си легло в Машам и се взираше с невиждащ поглед в плаката на Дестинис Чайлд. Сама сред тишината на „Хазлит“, Робин се замисли за пръв път над въпроса дали Матю би я напуснал заради Сара, ако беше щастлива и непострадала, и дали с Матю не биха се разделили по естествен път, ако тя беше завършила образованието си и получила диплома.

Робин отпусна ръце и отвори очи. Днес те бяха сухи; имаше усещането, че е изплакала всичките си сълзи. Болката от приз­нанието на Матю не я пронизваше вече. Чувстваше я някак тъпа и бледнееща пред по-непосредствената паника, че може да е зас­трашила служебните си позиции. Как можа да е толкова глупава, че да разправи на Страйк какво й се е случило? Не се ли научи какво ти идва до главата, когато си откровен?

Година след изнасилването, когато агорафобията беше вече преодоляна, когато теглото й се нормализира, когато беше нетърпелива да се върне в света и да навакса изгубеното време, беше изразила неопределен интерес към „нещо, свързано“ с работата на криминален следовател. Без университетска диплома и при положение че самочувствието й твърде скоро бе разпердушинено, не беше посмяла да изкаже гласно желанието си да се занимава с детективски разследвания. И добре че се случи така, защото всичките й познати до един се бяха опитали да я откажат дори от неясно изразения й интерес да работи по периферията на полицейската дейност. Включително изпълнената й с толкова разбиране майка. Бяха приели тази й нова страст като белег за продължаващата болест, симптом на неспособността да обърне гръб на случилото се.

Но не беше истина, желанието й далеч предшестваше акта на изнасилване. Още на осемгодишна възраст беше уведомила братята си, че ще лови крадци, при което те й се присмяха без основание, просто защото беше момиче и тяхна сестра. Робин се надяваше реакцията им да не е действително отражение на оценката им за нейните способности, а чисто и просто мъжки рефлекс, но все пак се чувстваше неуверена да заяви ясно интересите си пред тримата си шумни и критични братя. Пред никого не беше признала, че е избрала да учи психология с плахото намерение да се профилира в следователска работа.

Преследването на тази цел беше провалено от насилника. Това беше още нещо, което й бе отнел. Беше се оказало прекалено трудно да запази амбицията си, докато се съвземаше от състояние на крайна уязвимост, когато всички около нея непрекъснато очакваха нов срив. От изтощение и чувство на задължение към семейството си, тъй закрилническо и любящо към нея в мига й на най-голяма нужда от тях, тя беше оставила отколешната си мечта да повехне и всички се бяха зарадвали, че вече я няма на хоризонта.

И ето че тогава агенция за наемане на временни служители погрешка я прати при частен детектив. Трябваше да остане там една седмица, а така и не си беше тръгнала. Приела го бе като истинско чудо. Първо по чист късмет, а после чрез талант и усърдие бе станала ценна и незаменима за борещия се да оцелее Страйк. Робин се беше озовала тъкмо там, където се беше виждала във фантазиите си, преди абсолютно непознат да я използва за сексуална игричка като заменяем предмет без стойност, а после да я пребие и души.

Защо, защо беше разказала на Страйк за премеждието си? Той се тревожеше за нея още преди да му разкрие мрачната случка от миналото си. А как щеше да се чувства сега? Щеше да реши, че е твърде уязвима за този тип работа, Робин беше сигурна в това. А после щеше да се освободи от нея с убеждението, че не е способна да поеме сериозни отговорности, което му бе нужно у пълноценен сътрудник.

Тишината в стаята, белязана със старинна атмосфера на спокойствие и солидност, й се стори потискаща.

Робин се измъкна изпод тежките завивки, прекоси дъсчения под и отиде в банята, където имаше само вана върху крака като на граблива птица и липсваше душ. Петнайсет минути по-късно, докато се обличаше, мобилният й телефон (слава богу, хрумнало й бе да го зареди предишната вечер) зазвъня върху нощното шкафче.

– Здравей – каза Страйк. – Как си?

– Добре – отвърна тя с колеблив глас.

Обаждаше се да й каже да не отива на работа, беше сигурна.

– Уордъл се обади току-що. Открили са останалото от тялото.

Робин се отпусна на мъничката табуретка, притиснала с две ръце телефона до ухото си.

– Какво? Къде? Коя е тя?

– Ще ти разкажа, като те взема. Искат да говорят с нас. Ще те чакам отпред в девет. Непременно хапни нещо – добави той.

– Корморан! – побърза да каже тя, за да му попречи да зат­вори.

– Какво?

– Значи, още съм... още съм на работа, така ли?

Последва кратка пауза.

– Какви ги приказваш? Естествено, че още си на работа.

– И ти не си... аз съм още... нищо не се е променило? – избъбри тя.

– Ще изпълняваш ли каквото ти казвам? – попита той. – След като съм наредил в никой случай да не оставаш навън по тъмно, ще ме слушаш ли вече?

– Да – отвърна тя с леко разтреперан глас.

– Хубаво. Ще се видим в девет часа.

Робин изпусна дълбока и разтърсваща въздишка на облекчение. Не беше я отписал, още я искаше. Когато понечи да остави мобилния си на нощното шкафче, забеляза, че през нощта е пристигнало най-дългото съобщение, което беше получавала някога.

Робин, не мога да заспя от мисли за теб. Нямаш представа колко много искам това да не се бе случило. Постъпих отвратително и няма оправдание за мен. Бях на 21, тогава не знаех онова, което знам сега: че няма друга като теб и че никоя не бих могъл да обичам, както обичам теб. Оттогава за мен не е имало друга освен теб. Ревнувам те от Страйк и ти може би ще кажеш, че нямам право да ревнувам заради стореното от мен, но сигурно подсъзнателно знам, че заслужаваш някой по-добър от мен, и това ме измъчва. Знам само, че те обичам, че искам да се оженя за теб. Ако ти вече не го искаш, ще ми се наложи да го приема, но, моля те, Робин, пиши ми, за да знам, че си добре, моля те. Мат ххххххххх

Робин остави отново телефона върху нощното шкафче и продължи да се облича. Поръча си кафе и кроасан от румсървис и беше изненадана колко по-добре се почувства, след като ги погълна. Едва тогава отново прочете съобщението от Матю.

...сигурно подсъзнателно знам, че заслужаваш някой по-добър от мен, и това ме измъчва...

Това беше трогателно и съвсем не в стила на Матю, който често бе изразявал мнението, че да се цитира подсъзнателното е просто шарлатанство. По петите на тази мисъл обаче дойде друга: че Матю никога не бе изключил Сара от живота си. Тя беше сред най-близките му приятели от университета, прегръщала го бе нежно на погребението на майка му, често излизаше на вечеря с тях заедно с приятеля си, все още флиртуваше с Матю и подклаждаше разправии между него и Робин.

След кратка вътрешна борба му прати съобщение:

Добре съм.

Чакаше отпред на стълбите пред „Хазлит“, чиста и спретната както винаги, когато черното такси спря край тротоара в девет без пет.

Страйк не се беше обръснал и при неговата бързо растяща брада лицето му изглеждаше нечисто.

– Гледа ли новините? – попита я веднага щом тя се качи в таксито.

– Не.

– Медиите тъкмо са научили. Видях го по телевизията, преди да тръгна.

Той се наведе напред, за да затвори пластмасовата преграда между тях и шофьора.

– Коя е тя? – попита Робин.

– Още не са я идентифицирали официално, но Уордъл смята, че е двайсет и четири годишна украинка.

– Украинка? – повтори стъписана Робин.

– Да. – Той се поколеба, после каза: – Хазайката й я открила разчленена във фризера на хладилник в собствения й апартамент. Десният крак липсва. Категорично е тя.

Вкусът на пастата за зъби в устата на Робин стана химичес­ки; кроасанът и кафето се преобърнаха в стомаха й.

– Къде е апартаментът?

– На Конингъм Роуд в Шепърд Буш. Да ти говори нещо?

– Не, аз.... о, боже. О, боже! Момичето, което искаше да си отреже крака?

– Очевидно.

– Но нейното име не беше украинско.

– Според Уордъл може да е използвала измислено. Нали знаеш... проститутките така правят.

Таксито ги отвеждаше по Пал Мал към Ню Скотланд Ярд. От двете страни прелитаха бели неокласически сгради – величествени, надменни и неподатливи на смайването на простосмъртното човечество.

– Стана както Уордъл очакваше – каза Страйк след продължителна пауза. – Теорията му за крака беше, че е на украинска проститутка, видяна за последно с Мали Багера.

Робин отгатваше, че това не е всичко. Погледна го напрегнато.

– В апартамента й е имало писма от мен – каза Страйк. – Две писма, подписани с моето име.

– Но ти не й написа отговор!

– Уордъл знае, че са фалшиви. Очевидно и името ми са написали погрешно – Камерън. Но все пак се налага да ме разпита.

– Какво пише в писмата?

– Не искаше да ми каже по телефона. Но се държи много почтено – отбеляза Страйк. – Не се прави на гадняр.

Пред тях се издигна Бъкингамският дворец. Гигантската мраморна статуя на кралица Виктория се намръщи на обърканата Робин с нейния махмурлук, после се изгуби от поглед.

– Сигурно ще ни карат да гледаме снимки на тялото, за да видят можем ли да я идентифицираме.

– Добре – каза Робин със спокойна решителност, каквато не чувстваше.

– А ти как си? – попита Страйк.

– Добре съм – отвърна му. – Мен не ме мисли.

– И без това се канех да позвъня на Уордъл тази сутрин.

– Защо?

– Снощи, като си тръгнах от „Хазлит“, видях едър мъж с прилепнала черна шапка да се мотае в една пряка. Имаше нещо в излъчването му, което не ми хареса. Извиках му, канех се да му поискам огънче, а той побегна. Само не ми казвай – предупреди Страйк, макар че Робин не бе издала и звук, – че съм изнервен и ми се привиждат разни неща. Мисля, че той ни е следил, а ще ти кажа и друго. Според мен беше в пъба, когато пристигнах. Не забелязах лицето му, видях го само в гръб, като си тръгна.

За негова изненада Робин не понечи да му възрази. Вместо това се намръщи съсредоточено, като се опитваше да извика в съзнанието си бегъл спомен.

– Знаеш ли... вчера аз също забелязах едър мъж с прилепнала шапка... Да, беше в един вход на Тотнъм Корт Роуд. Но лицето му беше в сянка.

Страйк изруга полугласно.

– Моля те, само не ми казвай да спра да работя – изрече Робин с изтънял глас. – Много ти се моля. Обичам си работата.

– Ами ако мръсникът следи теб?

Тя не можа да потисне тръпка на страх, но решимостта надделя над него. Да помогне за залавянето на този звяр, който и да беше той, щеше да е по-важно едва ли не от всичко друго...

– Ще бъда много бдителна. Имам две аларми против изнасилвачи.

Това ни най-малко не успокои Страйк.

Слязоха при Ню Скотланд Ярд и веднага бяха отведени горе, в офиса, представляващ общо обширно помещение, където Уордъл стоеше по риза и говореше на група свои подчинени. Когато видя Страйк и Робин, той веднага остави колегите си и поведе детектива и сътрудничката му в съседната приемна.

– Ванеса! – извика през вратата, докато новодошлите заемаха местата си до овалната маса. – У теб ли са писмата?

Детектив сержант Екуензи се появи малко след това с два напечатани листа, поставени в пластмасови джобове и копие от писмо, което Страйк разпозна като едно от написаните на ръка, дадено от него на Уордъл в „Олд Блу Ласт“. Детектив сержант Екуензи отправи към Робин ободряваща усмивка, която й се стори малко прекалена, после седна до колегата си с бележник в ръка.

– Искате ли кафе или нещо друго? – попита Уордъл. Страйк и Робин поклатиха глави. Следователят плъзна писмата по масата към Корморан. Той прочете и двете, преди да ги подаде на Робин.

– Не съм писал нито едно от двете – заяви Страйк.

– Така си и мислех – кимна Уордъл. – Вие не сте ли отговаряли от името на Страйк, госпожице Елакот?

Робин поклати глава.

Първото писмо съдържаше признание, че Страйк наистина сам е уредил ампутирането на собствения си крак, защото искал да се отърве от него, и обяснение как историята за атентата в Афганистан била сложен план за прикритие. Нямал представа как Келси е открила това, но я умоляваше да не казва на никой друг. После фалшивият Страйк се съгласяваше да й помогне с нейното собствено „избавление“ и питаше къде и кога могат да се срещнат лице в лице.

Второто писмо беше кратко и потвърждаваше, че детективът ще иде да я посети на трети април в седем часа вечерта.

И двете писма бяха подписани „Камерън Страйк“ с плътно черно мастило.

– Това – каза Страйк, като придърпа отново към себе си втория лист хартия, след като Робин го прочете, – подсказва, че тя уж ми е писала междувременно, за да предложи място и час за среща.

– Което ме води към следващия ми въпрос – заяви Уордъл. – Получихте ли второ писмо?

Страйк погледна към Робин, а тя поклати глава отрицателно.

– Добре – каза Уордъл. – За протокола: кога пристигна първоначалното писмо от... – Той погледна фотокопието. – ...от Келси, както се е подписала?

Отговори Робин:

– Държа плика в чекмеджето за отка... – Бегла усмивка пробяга по лицето на Страйк. – ...в чекмеджето за несвързани с пряката ни работа неща. Можем да проверим пощенския код, но доколкото си спомням, получи се в началото на годината. Може би през февруари.

– Добре, отлично – рече Уордъл. – Ще пратим човек да вземе този плик. – Той се усмихна на Робин, която изглеждаше разтревожена. – Успокойте се, вярвам ви. Някоя пълна откачалка се опитва да натопи Страйк. Няма никаква логика във всичко това. Защо му е на него да убие жена с нож, да я разчлени и после да прати крака й до собствения си офис? Защо му е да оставя писма от себе си в апартамента й?

Робин се опита да отвърне на усмивката му.

– Била е убита с нож? – намеси се Страйк.

– Още работят, за да разберат кое я е убило на практика – отвърна Уордъл, – но има две дълбоки рани в торса и са почти сигурни, че са нанесени, преди да е започнал да я разчленява.

Под масата Робин сви юмруци и заби нокти дълбоко в дланите си.

– А сега – обърна се към тях Уордъл и детектив сержант Екуензи щракна химикалката си, готова да пише, – името Оксана Волошина говори ли ви нещо?

– Не – отвърна Страйк, а Робин поклати глава.

– Изглежда, че това е истинското име на жертвата – поясни Уордъл. – С него е подписала наемния си договор, а хазайката твърди, че й показала документ за самоличност. Представила се за студентка.

– Представила се? – попита Робин.

– Още уточняваме каква е била наистина – отговори Уордъл.

„Естествено – помисли си Робин, – очаква да е била проститутка.“

– Английският й е бил добър, ако се съди по писмото – коментира Страйк. – Стига, разбира се, наистина тя да го е писала.

Робин го погледна объркана.

– След като някой фалшифицира писма от мое име, защо да не го прави и от нейно? – обясни репликата си Страйк.

– Искаш да кажеш с цел да те накара действително да комуникираш с нея?

– Да, да ме примами към среща или оставяща следи кореспонденция, която да ме уличава след нейната смърт.

– Ванеса, иди виж дали снимките от трупа са годни за гледане – поръча Уордъл.

Детектив сержант Екуензи напусна стаята. Стойката й беше като на модел. Вътрешностите на Робин се сгърчиха от паника. Сякаш усетил това, Уордъл се обърна към нея и каза:

– Не е нужно вие да ги гледате, ако Страйк...

– Трябва и тя да ги види – обади се Корморан.

Уордъл явно се стъписа, а Робин, макар да се постара да не го покаже, се зачуди дали Страйк не се опитва да я сплаши, за да съблюдава правилото да не стои навън по тъмно.

– Да – заяви тя, като много успешно имитира спокойствие. – Смятам, че трябва и аз да ги видя.

– Никак не са... приятни – предупреди Уордъл, като се изрази необичайно меко.

– Кракът беше изпратен до Робин – припомни му Страйк. – Съществува също толкова голям шанс, колкото и за мен, тя да е виждала жената преди. Робин ми е партньор, вършим една и съща работа.

Момичето стрелна Страйк със страничен поглед. Никога преди това не я бе описвал като свой партньор пред някого или поне тя не беше чувала да го прави. Той не я гледаше. Робин отново прехвърли вниманието си към Уордъл. Колкото и притеснена да беше, след като чу, че професионално Страйк я поставя на равна нога със себе си, каквото и да й предстоеше да види, не биваше да излага нито себе си, нито него. Когато детектив сержант Екуензи се върна със снопче фотографии в ръка, Робин преглътна мъчително и изправи гръб.

Страйк ги взе пръв и реакцията му не беше окуражаваща.

– Да го вземат дяволите...

– Главата е най-добре запазена – тихо вметна Уордъл, – защото той я е поставил във фризер.

По същия начин, по който би дръпнала инстинктивно ръка от нещо горещо, Робин трябваше да се пребори със силен порив да се извърне, да затвори очи, да запокити снимката надалеч. Вместо това тя я пое от Страйк и я погледна. Имаше чувството, че червата й се втечняват.

Отрязаната глава седеше на остатък от шията, втренчена сляпо в обектива, с очи толкова заледени, че цветът им не се виждаше. Устата бе зейнала и разкриваше тъмна празнина. Кафявата коса беше вкоравена, с ледени късчета по нея. Бузите бяха закръглени, брадата и челото – покрити с акне. Изглеждаше по-млада от двайсет и четири.

– Познавате ли я?

Гласът на Уордъл прозвуча стряскащо близо до Робин. Имаше усещането, че е пропътувала дълго разстояние, докато се бе взирала в отрязаната глава.

– Не – отвърна Робин.

Остави снимката и пое следващата от Страйк. В хладилника бяха натикани ляв крак и две ръце и бяха започнали да се разлагат там. След като се беше стегнала максимално, за да хвърли поглед на главата, не беше предполагала, че може да види каквото и да било по-лошо, и се засрами от лекия писклив звук на потрес, който издаде.

– Да, ужасяващо е – промълви детектив сержант Екуензи. Робин срещна погледа й с благодарност.

– Има татуировка на китката на лявата ръка – посочи Уордъл и им подаде трета снимка, на която съответната ръка лежеше простряна върху маса.

На Робин вече определено й се гадеше, но погледна и различи „1D“, изписано с черно мастило.

– Не е нужно да гледате торса – каза Уордъл, събра снимките и ги върна на детектив сержант Екуензи.

– Къде е бил той? – попита Страйк.

– В банята – отговори Уордъл. – Там я е убил, в банята. Вътре беше като в кланица. – Поколеба се. – Кракът не е единственото, което е отрязал от нея.

Робин беше доволна, че Страйк не попита какво друго липсва. Не й се вярваше, че ще издържи да го чуе.

– Кой я е открил? – попита Страйк.

– Хазайката – каза Уордъл. – Тя е възрастна, припадна веднага след появата ни там. На инфаркт приличаше. Откараха я в болницата „Хамърсмит“.

– Какво я е накарало да се отбие?

– Миризмата – отговори Уордъл. – Позвънили й от долния апартамент. Решила да отиде рано преди редовното си пазаруване, за да завари Оксана у дома. Когато тя не отговорила на звъненето, хазайката си отключила сама.

– От долния апартамент не са ли чули викове или нещо друго?

– Той е разделен на стаи, обитавани от различни студенти. Съвършено безполезни са като свидетели – коментира Уордъл. – Силна музика, посетители, които идват и си отиват по всяко време. Гледаха ни тъпо като овце, като ги попитахме не са ли чули нещо от горния етаж. Момичето, което беше позвънило на хазайката, изпадна в пълна истерия. Каза как никога нямало да си прости, че не се обадила още веднага, щом надушила лошата миризма.

– Да бе, това щеше всичко да промени – подхвърли Страйк. – Щяхте да й наместите главата обратно и тя щеше да се оправи.

Уордъл се засмя. Дори детектив сержант Екуензи се поус­михна.

Робин се изправи рязко. Снощното вино и тазсутрешният кроасан се преобръщаха болезнено в стомаха й. Извини се с изтънял глас и бързо се отправи към вратата.