В служба на злото

24

Step into a world of strangers

Into a sea of unknowns . . .

Blue Öyster Cult, ‘Hammer Back’

Влизаш в свят на непознати, / в море от неизвестност...

Блу Ойстър Кълт, „Дръж предпазителя вдигнат“ – Б. пр.

Тракащият ландроувър поглъщаше разстоянието със стоическа компетентност, но пътуването на север вече беше започнало да изглежда безкрайно, преди да се появят първите табели за Бароу ин Фърнес. По картата не се разбираше точно колко далеч се намира морското пристанище и колко е изолирано. На Бароу ин Фърнес не му беше писано през него да минават на път или да го посещават случайно, селището представляваше географска задънена улица.

Пътуваха през най-южните райони на Езерната област, покрай хълмисти поля със стада овце, каменни зидове и живописни селца, които напомняха на Робин за родния й Йоркшър, през Улвърстън („Родно място на Стан Лоръл[11]“), докато за пръв път зърнаха широк естуар, подсказващ за приближаването им към брега. По пладне най-сетне се озоваха в отблъскващ промишлен район. От двете страни на пътя имаше складове и фабрики, които бележеха периферията на града.

– Ще хапнем нещо, преди да отидем у Брокбанк – каза Страйк, който от пет минути разучаваше карта на Бароу. Презираше електронните устройства за навигация с аргумента, че хартията не я чакаш да се даунлоудне, нито пък информацията изчезва при неблагоприятни условия. – По-нагоре има обществен паркинг. На кръговото кръстовище се отбий вляво.

Минаха покрай порутения страничен вход към Крейвън Парк, домашния стадион на „Бароу Рейдърс“. С изострено внимание дали няма да зърне някъде Брокбанк, Страйк обхващаше специфичната атмосфера на мястото. След като беше родом от Корнуол, очакваше да види морето, да го вкуси във въздуха, но усещането беше сякаш са на километри навътре в сушата. Първоначалното впечатление беше за търговски център извън града, тъй като от всички страни ги заобикаляха ярки фасади на аутлети по главната улица, ала тук-там, гордо и сякаш не на място, помежду магазини и пицарии се възправяха истински архитектурни съкровища, които свидетелстваха за проспериращо индустриално минало. Митница в стил ар деко бе превърната в ресторант. Викториански технически колеж, украсен с класически скулптури, носеше надписа „Labor Omnia Vincit[12]“. Малко по-нататък следваха редови къщи – кошерът, където живееха работниците.

– Никога не бях виждал толкова много пъбове – сподели Страйк, докато Робин сви в паркинга. Щеше му се бира, но с девиза „Labor Omnia Vincit“ наум се съгласи с предложението на Робин да хапнат по нещо набързо в близко кафене.

Априлският ден беше слънчев, ала вятърът носеше със себе си пронизващ студ от невидимото море.

– Не си правят кой знае каква реклама, а? – промърмори той, като видя названието на кафенето „Последно убежище“. Насреща му имаше магазин с име „Втори шанс“, където продаваха дрехи втора употреба и очевидно процъфтяваща заложна къща. Въпреки отблъскващото име „Последно убежище“ се оказа уютно и чисто заведение, пълно с бъбриви възрастни жени, и двамата се върнаха на паркинга добре заситени.

– Няма да е лесно да бъде наблюдавана къщата му, ако се окаже, че няма никой – каза Страйк, като показа на Робин картата, щом седнаха отново в ландроувъра. На права задънена улица е. Няма места за спотайване.

– Хрумвало ли ти е – не съвсем на шега подхвърли Робин, когато потеглиха, – че Холи е Ноъл? Че може да е претърпял смяна на пола?

– Ако е така, ще е лесен за откриване – каза Страйк – с двуметров ръст на високи токове и деформирано ухо. Тук завий вдясно – упъти я, след като минаха покрай нощен клуб „Бед­няка“. – Ей, ама в Бароу не си поплюват да наричат нещата с истинските им имена, а?

Гигантска кремава сграда с надпис „Бей Системс“ върху фасадата напълно затуляше брега и морето. Беше без прозорци и сякаш се простираше на цял километър, безлика и заплашителна.

– Според мен Холи ще се окаже сестра или може би нова съпруга – каза Страйк. – Завий вляво... На неговата възраст е. Така, търсим Станли Роуд... като гледам, ще се озовем точно до „Бей Системс“.

Както беше казал Страйк, Станли Роуд беше права отсечка с къщи от едната страна и висока тухлена стена с бодлива тел в горния край от другата. Зад тази безкомпромисна бариера се издигаше някак зловеща на вид сграда на фабрика, бяла и без прозорци, въздействаща притеснително със самите си размери.

– „Граница на ядрен обект“ – прочете Робин надпис на стената и намали скоростта на ландроувъра до пълзене по улицата.

– Строят подводници – отбеляза Страйк, като гледаше нагоре към бодливата тел. – Навсякъде полицейски предупреждения, виж...

Улицата без изход беше пуста. Свършваше с малък паркинг край детска площадка. Докато паркираше, Робин забеляза предмети, заседнали в бодливата тел на върха на стената. Топката явно беше попаднала там случайно, но имаше и малка розова количка за возене на кукли, неспасяемо заплетена. Стана й някак неприятно при вида й: някой нарочно я беше метнал там, за да не може да бъде достигната.

– Ти пък защо слизаш? – попита я Страйк, като се появи откъм задната страна на автомобила.

– Канех се да...

– Аз ще се разправям с Брокбанк, ако е там – заяви Страйк и запали цигара. – Не искам ти да го доближаваш.

Робин се върна в ландроувъра.

– Постарай се да не го удряш пак – промърмори към отдалечаващата се фигура на Страйк, докато той накуцваше леко към къщата с изтръпнало от пътуването коляно.

Някои от къщите имаха чисти прозорци и спретнато подредена зад тях украса; останалите бяха с мрежести завеси, някои замърсени, други – не чак толкова. Малко на брой изглеждаха позапуснати отвън и ако се съдеше по зацапаните вътрешни первази – мърляви отвътре. Страйк почти беше стигнал до кафява врата, когато внезапно се закова на място. Робин забеляза, че в края на улицата се появиха мъже в сини работни гащеризони и каски. Дали един от тях беше Брокбанк? Затова ли се беше спрял Страйк?

Не. Просто беше приел телефонно обаждане. Обърна гръб и на вратата, и на мъжете. Пое бавно назад към Робин и крачката му вече не беше целенасочена, а безцелното бродене на човек, съсредоточен върху гласа, който влизаше в ухото му.

Един от мъжете в гащеризони беше висок, тъмен и брадат. Дали Страйк го беше видял? Робин слезе от колата и като се преструваше, че пише съобщение, направи няколко снимки на работниците, като даде възможно най-близък зум. Те завиха зад ъгъла и се скриха от поглед.

Страйк беше спрял на десетина метра от нея, пушеше и слушаше събеседника си по мобилния телефон. От горния прозорец на най-близката къща към двама им се взираше белокоса жена. За да уталожи подозренията й, Робин се извърна с гръб към къщите и щракна огромното ядрено съоръжение, като се правеше на туристка.

– Беше Уордъл – обади се Страйк зад гърба й. Изглеждаше мрачен. – Тялото не е на Оксана Волошина.

– Откъде знаят? – попита смаяна Робин.

– Оксана си била у дома, в Донецк, вече от три седмици. За роднинска сватба. Не са говорили с нея лично, но се чули по телефона с майка й и тя казала, че Оксана е там. Междувременно хазайката се била съвзела достатъчно да обясни на полицията, че била особено шокирана, защото знаела, че Оксана си е заминала за Украйна за някакъв празник. Споменала също, че главата не приличала много на нейната.

Детективът пъхна телефона в джоба си с намръщена физиономия. Надяваше се тази новина да насочи вниманието на Уордъл към някой друг, а не към Мали.

– Прибери се в колата – поръча, все така замислен, и отново тръгна към къщата на Брокбанк.

Робин се върна на шофьорската седалка на ландроувъра. Жената от горния прозорец все така наблюдаваше.

Две полицайки в пелерини със светлоотразителни ивици се зададоха по улицата. Страйк беше достигнал кафявата врата. Потропването на метал върху дърво прокънтя по улицата. Никой не отвори. Тъкмо се канеше да потропа повторно, когато полицайките стигнаха до него.

Робин се надигна на мястото си, зачудена какво може да иска полицията от него. След кратък разговор тримата се отправиха към ландроувъра.

Робин свали стъклото на прозореца си, внезапно почувствала се гузна без никаква причина.

– Искат да знаят – подвикна Страйк, когато приближи достатъчно, че да бъде чут – дали аз съм господин Майкъл Елакот.

– Какво? – избъбри Робин, напълно объркана от споменаването на името на баща й.

Хрумна й нелепата мисъл, че Матю е пратил полицията подире им. Но защо би им казал, че Страйк е баща й? След като включи каква е работата, мигом заговори:

– Колата е регистрирана на името на баща ми. Нещо нередно ли съм направила?

– Паркирали сте на двойна жълта линия – отбеляза сухо едната полицайка. – Но не затова сме тук. Снимахте съоръжението. Спокойно – добави тя, като видя паниката на Робин, – хората го правят всеки ден. Охранителните камери ви заснеха. Може ли да видя шофьорското ви свидетелство?

– О – промълви Робин, мернала ироничния поглед на Страйк. – Аз просто... реших, че ще се получи арт снимка, нали разбирате? Бодливата тел, бялата сграда, облаците...

Тя подаде документа, като старателно и обидено избягваше очите на Корморан.

– Господин Елакот е ваш баща, така ли?

– Той просто ни услужи с колата, това е всичко – обясни Робин, ужасена, че от полицията може да се свържат с родителите й и така те да разберат, че е била в Бароу, без Матю, без пръстен, необвързана...

– И къде живеете двамата?

– Ние не сме... не живеем заедно – отвърна Робин.

Дадоха имената и адресите си.

– Посещавате някого, така ли, господин Страйк? – попита втората полицайка.

– Ноъл Брокбанк – отвърна без колебание Страйк. – Стар приятел. Минавах оттук и реших да му се обадя.

– Брокбанк – повтори полицайката и върна на Робин свидетелството й. Момичето се надяваше жената да го познава, което би компенсирало гафа й. – Хубава местна фамилия. Добре, прик­лючихме. И без повече снимки тук.

– Много съжалявам – изрече само с устни Робин към Страйк, когато полицайките се отдалечиха. Той поклати глава и макар и подразнен, й се усмихна.

– Арт снимка... бодливата тел... небето...

– А ти какво би обяснил? – попита тя. – Нямаше как да им призная, че всъщност снимах работниците, защото си мислех, че един от тях може да е Брокбанк. Виж...

Но когато извади на екрана снимката на работниците, сама осъзна, че най-високият от тях, мъж с румени бузи, късоврат и с големи уши, не беше човекът, когото търсеха.

Вратата на близката къща се отвори. Появи се белокосата жена, която ги беше гледала от прозореца. Буташе пазарска количка от кариран плат. Сега изражението й беше ведро. Робин беше сигурна, че е видяла как от полицията идват и си отиват и вече се е успокоила, че не са шпиони.

– Постоянно се случва – подвикна високо тя и гласът й прокънтя по улицата. Изговорът й беше непознат за Робин, която смяташе, че различава акцента от Къмбрия, след като бе родом от съседното графство. – Навсякъде са поставили камери. Тук сме свикнали.

– Веднага откриха лондончаните – подхвърли дружелюбно Страйк, с което пробуди любопитството й и я накара да се спре.

– Ама вие от Лондон ли сте? И сте дошли чак до Бароу?

– Търсим стар приятел. Ноъл Брокбанк – уточни Страйк и посочи надолу по улицата. – Само че никой не отвори у тях. Трябва да е на работа.

– Ноъл казахте? А не Холи, така ли?

– На драго сърце бихме се срещнали с Холи, стига да е тук – каза Страйк.

– Тя ще да е на работа сега – каза съседката, като погледна часовника си. – В пекарната във Викърстън. Или пък – подхвърли жената с бегла следа от мрачен хумор – я потърсете в „Гарваново гнездо“ довечера. Обикновено там виси.

– Ще пробваме в пекарната, тъкмо ще я изненадаме – каза Страйк. – Къде точно се намира?

– Малка бяла сграда на ъгъла на Венджънс Стрийт.

Благодариха й и тя пое по пътя си, доволна, че е услужила.

– Правилно ли чух? – промърмори Страйк, след като благополучно се озоваха обратно в ландроувъра. – Венджънс Стрийт? Улица на отмъщението?

– Така прозвуча – отвърна Робин.

Краткото пътуване ги отведе през мост над естуара, където по мръсната на вид вода подскачаха лодки. Утилитарни промишлени сгради покрай брега отстъпиха на още улици с редови къщи, някои облицовани с камък, други – тухлени.

– Имена на кораби са – направи догадка Страйк, докато се движеха по улица с названието „Амфитрита“.

Венджънс Стрийт се простираше върху хълм. След кратко проучване откриха малката боядисана в бяло пекарна.

– Това е тя – каза Страйк в мига, когато Робин спря пред стъклената врата. – Трябва да му е сестра, погледни я само.

На Робин работничката в пекарната й се видя по-грубовата от повечето мъже. Имаше същото издължено лице и високо чело като Брокбанк, очите й бяха очертани с плътна очна линия, гарвановочерната й коса беше опъната в неугледна конска опашка. Под бялата престилка носеше черна тениска с къс ръкав, която разкриваше масивните й ръце, покрити с татуировки от раменете до китките. На ушите й висяха по няколко златни халки. Вертикалната бръчка между веждите й придаваше постоянно ядосано изражение.

Пекарната бе претъпкана с клиенти. Докато гледаше как Холи опакова печива, Страйк си припомни пайчетата с еленско от Мелроуз и устата му се напълни със слюнка.

– Пак бих хапнал.

– Не можеш да говориш с нея там – посочи Робин. – По-добре да я посетим у дома й или в кръчмата.

– Ами отбий се тогава набързо да ми вземеш нещо тестено.

– Само преди час ядохме кифлички с кренвирши!

– Е, и какво? Да не съм на диета я?

– И аз вече не съм – измърмори Робин.

Храброто й изявление й припомни сватбената рокля без презрамки, която още я чакаше в Хароугейт. Наистина ли не възнамеряваше да се вмести в нея? Цветята, кетъринга, шаферките, изборът на пръв танц – нима всичко това отпадаше вече? Изгубени депозити, подаръци за връщане, стъписани физиономии на близки и приятели, когато им каже...

Ландроувърът беше студен и неудобен. Тя се чувстваше много уморена след дългото шофиране и за няколко секунди – толкова бяха нужни за слабото предателско свиване на сърцето й – от мисълта за Матю и Сара Шадлок отново й се доплака.

– Имаш ли нещо против да пуша? – попита Страйк и без да чака отговор, свали стъклото и пусна вътре студен въздух. Робин преглътна възражението си, той все пак й беше простил за полицайките. Хладният повей й помогна да събере кураж за онова, което трябваше да му каже.

– Не можеш да разпитваш Холи.

Той се извърна към нея, озадачено намръщен.

– Важно е да свариш Брокбанк неподготвен, но ако Холи те познае, ще го предупреди, че си го погнал. Ще трябва аз да го направя. Измислих начин.

– Само че няма да го бъде – с равен тон изрече Страйк. – Няма гаранция, че не живее с нея или само през няколко улици. А той е побъркан тип. Надуши ли нещо гнило, ще стане опасен. Няма да го правиш сама.

Робин придърпа палтото по-плътно около себе си и попита спокойно:

– Искаш ли да чуеш идеята ми, или не?