В служба на злото

57

Sole survivor, cursed with second sight,

Haunted savior, cried into the night.

Blue Öyster Cult, ‘Sole Survivor’

Единствен оцелял, прокълнат пророк, / с бреме на спасител плаче в мрак дълбок.

Блу Ойстър Кълт, „Единствен оцелял“ – Б. пр.

Изминаха четири дни. Вцепенена от шок и страдание, Робин отначало се надяваше и дори вярваше, че Страйк ще й се обади, че ще се разкае за казаното, че ще осъзнае каква грешка е допуснал. Линда си бе тръгнала, като докрай бе проявявала доброта и подкрепа, ала Робин подозираше, че тайно е доволна, задето дъщеря й вече няма нищо общо с детектива.

Матю бе показал огромно съчувствие към съкрушената си годеница. Каза, че Страйк сам не е осъзнавал късмета си с нея. Изброи всички неща, които тя бе правила за детектива, като на първо място постави смехотворно малката заплата при нечовешко работно време. Напомни на Робин, че статутът й на партньор в агенцията е бил напълно илюзорен и сумира всички доказателства за липсата на уважение у Страйк към нея: отсъствие на договор за партньорство, неплащане на извънредния труд, фактът, че все тя е била тази, длъжна да прави чай и да тича за сандвичи.

Седмица по-рано Робин би защитавала Страйк по всички изброени обвинения. Щеше да се обоснове, че естеството на работата изисква продължително работно време, че не е моментът да се иска повишение на заплатата, когато бизнесът се бори за оцеляването си, че Страйк също толкова често й поднасяше чай, колкото тя на него. Би могла да добави, че макар и притеснен финансово, той бе похарчил пари за обучението й в наблюдение и контранаблюдение, че би било неразумно да се очаква от него като старши партньор, единствен инвеститор и основател на агенцията да я постави юридически съвсем наравно със себе си.

Ала тя не каза никое от тези неща, защото последните две думи, изречени от Страйк, я съпътстваха всеки ден като звука на сърцето й: „грубо провинение“. Споменът за изражението на Страйк в този последен момент й помагаше да се преструва, че вижда ситуацията също като Матю, че водещата й емоция е гняв, че работата, която бе означавала всичко за нея, лесно може да бъде заменена с друга, че Страйк не притежава почтеност и чувство за морал, след като не оценява по значимост безопасността на Ейнджъл пред всякакви други съображения. Робин нямаше нито волята, нито енергията да изтъкне, че по този последен пункт Матю се бе провалил тотално, защото отначало й беше много ядосан, като разбра, че е отишла в къщата на Брокбанк.

Дните минаваха без никакъв контакт от страна на Страйк и тя чувстваше безсловесния натиск на годеника си да се преструва, че предстоящата им сватба в събота не само компенсира уволнението й, а ангажира всичките й мисли. Нуждата да имитира възбуда в негово присъствие доведе дотам, че Робин чувстваше облекчение, докато Матю беше на работа и тя оставаше сама у дома. Всяка вечер преди връщането му изчистваше браузъра на лаптопа си от всички предприети търсения, за да не види той, че тя непрестанно издирва новини за Шакълуелския изкормвач и – със същата сила – рови из Гугъл за Страйк.

Ден преди заминаването им за Машам Матю се върна у дома с вестник „Сън“, който обикновено не четеше.

– Защо си купил това?

Той се поколеба, преди да отговори, и вътрешностите на Робин се сгърчиха.

– Да няма ново...?

Ала тя знаеше, че няма ново убийство, цял ден беше следила новините.

Той отвори вестника, сгъна го на една страница и й го подаде с изражение, което й бе трудно да разтълкува. Робин се озова втренчена в собствената си снимка. На нея вървеше с наведена надолу глава, облечена в шлифер, на излизане от съда, след като беше свидетелствала по много нашумелия процес срещу убиеца на Оуен Куин. В голямата снимка бяха вмъкнати две малки: една на Страйк с вид на махмурлия, и другата – на невероятно красивата манекенка, за залавянето на чийто убиец бяха работили заедно. Отдолу се мъдреше заглавие:

Корморан Страйк, детективът, разкрил убийците на супермодела Лула Ландри и на писателя Оуен Куин, се е разделил с красивата си 26-годишна сътрудничка Робин Елакот.

Детективът е пуснал обява за длъжността онлайн: „Ако имате опит като следовател в полицията или в армията и желаете да започнете...“

Следваха още няколко абзаца, но Робин не можа да ги прочете. Прескочи към коментара с автор Доминик Кълпепър, журналист, когото Страйк познаваше лично. Вероятно той се бе обадил на Кълпепър, често преследващ Страйк да го захранва с криминални новини, за да е сигурен, че нуждата му от нов сътрудник ще бъде възможно най-широко разгласена.

Робин не вярваше, че е възможно да се чувства по-зле, но сега установи, че е грешила. Тя наистина беше уволнена след всичко, което бе сторила за него. Беше заменяемо „момиче за ролята на Петкан“, „сътрудничка“ – никога партньор, никога равна, – а сега той вече търсеше някой с опит в полицията или в армията: някой дисциплиниран, способен да изпълнява нареждания.

Обхвана я люта ярост; всичко се размаза пред очите й – коридорът, вестникът, Матю, опитващ се да демонстрира съчувствие, и Робин с мъка устоя на импулса да се втурне към дневната, където на масичка лежеше телефонът й, и да се обади на Страйк. Толкова пъти й се искаше през последните четири дни, но тогава беше с цел да го умолява да размисли.

Вече не. Сега искаше да му крещи, да го засрами, да го обвини в долна неблагодарност, лицемерие, безчестие...

Пламналият й поглед срещна този на Матю и тя видя, преди той да прикрие изражението си, колко зарадван беше, че Страйк най-сетне се бе издънил толкова драматично. Ясно й стана, че годеникът й с нетърпение й беше показал вестника. Нейното огорчение направо бледнееше пред неговото тържествуване от раздялата й със Страйк.

Тя се извърна и тръгна към кухнята, решила, че няма да крещи на Матю. Ако се скараха, щеше да има чувството, че Страйк е спечелил победа. Нямаше никакво намерение да допуска бившият й шеф да отрови отношенията с човека, за когото трябваше... за когото искаше да се омъжи след три дни. Като изсипа непохватно спагетите от тенджерата в гевгира, Робин се опръска с вряла вода и изруга.

– Пак ли паста? – попита Матю.

– Да – отвърна Робин студено. – Това проблем ли е?

– Боже мой, не – отвърна Матю, долепи се до гърба й и обви ръце около нея. – Обичам те – продума в косата й.

– И аз теб – изрече механично Робин.

Ландроувърът беше натоварен с всичко, което щеше да им бъде необходимо за престоя на север, за първата брачна нощ в Суинтън Парк Хотел и за сватбеното им пътешествие „до едно много страхотно място“ – само толкова знаеше Робин за дестинацията им. Тръгнаха в десет часа на следващата сутрин и двамата с тениски в яркия слънчев ден. Докато се качваха в автомобила, тя си припомни онази мъглива априлска сутрин, когато подкара колата, Матю я подгони, а тя отчаяно бързаше да се махне, да иде при Страйк.

Беше много по-добър шофьор от Матю, но когато двамата пътуваха заедно, винаги караше той. Годеникът й пееше ‘Never Gonna Leave Your Side’ на Daniel Bedingfield, когато се включи на магистрала М1. Беше стара песен, от годината, когато и двамата постъпиха в университета.

– Ако обичаш, не пей това – обади се внезапно Робин, нес­пособна да го понесе повече.

– Прощавай – каза стреснат той. – Стори ми се уместна.

– Може би на теб ти носи щастливи спомени – отвърна Робин, като се загледа през прозореца, – но не и на мен.

С крайчеца на окото си видя, че Матю я погледна, после отново насочи очи към пътя. След някой и друг километър й се прииска да не беше казвала нищо.

– Това не значи, че не може да пееш нещо друго.

– Няма нужда – отвърна той.

Температурата се бе понижила леко, когато стигнаха бензиностанцията при Донингтън Парк, където спряха за кафе. Робин остави якето си на облегалката на стола и отиде до тоалетната. Останал сам, Матю се протегна и тениската му се надигна над дънките, за да разкрие няколко сантиметра от плоския му корем. Това привлече погледа на момичето зад щанда на „Кафе Коста“. Доволен от себе си и от живота, той се усмихна и й намигна. Тя се изчерви, изкиска се и се обърна към колежката си, станала свидетел на сценката.

Телефонът в джоба на якето на Робин зазвъня. Решил, че е Линда, интересуваща се на какво разстояние от дома са, Матю се протегна лениво, като знаеше, че момичетата го следят с очи, и извади телефона от джоба на Робин.

Беше Страйк.

Матю се втренчи във вибриращото устройство, сякаш неволно бе хванал тарантула. Телефонът продължаваше да звъни и да вибрира в ръката му. Огледа се: Робин не се виждаше никъде. Той отговори на обаждането и мигом прекъсна. На екрана се изписа „пропуснато обаждане от Корм“.

Грамадният грозник искаше Робин обратно, Матю бе сигурен в това. Разполагал бе с пет дълги дни да осъзнае, че няма да намери никой по-добър от нея. Може би беше провел няколко интервюта с кандидати за работата и те въобще не се бяха доближили до нивото на Робин. Или пък всичките му се бяха изсмели в лицето заради жалката заплата, която предлагаше.

Телефонът иззвъня отново. Пак беше Страйк, за да провери дали прекъсването е било умишлено, или случайно. Матю гледаше телефона, парализиран от нерешителност. Не се осмеляваше да вдигне от името на Робин и да прати Страйк по дяволите. Познаваше го: нямаше да спре да звъни, докато не говори с нея.

Обаждането се прехвърли на гласова поща. Матю си даде сметка, че записано извинение е най-лошото, което можеше да се случи: Робин щеше да го слуша отново и отново и накрая току-виж се размекнала...

Вдигна поглед: Робин се връщаше от дамската тоалетна. С телефона й в ръката си той се изправи и се престори, че говори в него.

– Татко е – излъга я, като закри апарата с длан и се молеше Страйк да не звънне отново по време на пантомимата му. – На моя му е паднала батерията... Я кажи, каква ти е паролата, трябва да проверя нещо за полета ни, за да съобщя на татко...

Тя му я даде.

– Ще те оставя за секунда, не искам да чуваш нищо за сватбеното пътешествие – каза той и се отдалечи, разкъсван между чувство за вина и гордост от бързата си реакция.

След като се озова в безопасност в мъжката тоалетна, отвори телефона й. Да заличи всяка следа от обажданията на Страйк означаваше да изтрие цялата история на разговорите й и той го направи. После избра гласова поща, изслуша записаното съобщение на детектива и изтри и него. Накрая влезе в настройки и блокира Страйк.

Дишайки дълбоко, погледна красивото си отражение в огледалото. В съобщението си Страйк й казваше, че ако не му върне обаждането, той няма да я търси повече. Венчавката беше след четиресет и осем часа и тревожният Матю разчиташе Корморан да удържи на думата си.