В служба на злото

40

. . . love is like a gun

And in the hands of someone like you

I think it’d kill.

Blue Öyster Cult, ‘Searchin’ for Celine’

...любовта е като пушка / и в ръцете на някой като теб / може да убие.

Блу Ойстър Кълт, „В търсене на Селин“ – Б. пр.

Робин беше десет години по-млада от Страйк. Дошла бе в офиса му като временна секретарка, непоискана и приета без желание, когато той бе на най-ниската точка в професионалния си живот. Възнамерявал бе да я задържи за седмица, и то само защото при пристигането й я блъсна неволно, тя едва не падна да се пребие по металните стълби и той чувстваше някакво задължение към нея. Някак си тя го бе убедила да я остави, първо за още една седмица, после за месец и накрая завинаги. Помогнала му бе да се измъкне от положение на почти пълна неплатежоспособност, труди се усилено и допринесе за успеха на бизнеса, учеше се в процеса на работа и сега не искаше нищо повече от разрешение да бъде редом с него, когато бизнесът отново заплашваше да рухне, и да се бори за оцеляването му.

Всички харесваха Робин. Той самият харесваше Робин. Как би могъл да не я харесва след всичко, което бяха преживели заедно? Ала от самото начало си беше казал: дотук и нито крачка по-нататък. Нужно беше да се поддържа дистанция. Бариерите трябваше да си останат на място.

Тя бе влязла в живота му в същия ден, когато скъса завинаги с Шарлот след шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания, която все още определяше като повече болезнена, отколкото донесла удоволствия. Желанието на Робин да е в услуга, нейната загриженост, живият й интерес към работата му, искреното й уважение лично към него (ако ще е честен пред себе си, не биваше да се бои да стигне докрай) бяха като балсам за раните, нанесени му от Шарлот, онези вътрешни травми, които с много бяха надживели подаръка й на раздяла – насиненото око и дълбоките драскотини.

Сапфирът на средния пръст на Робин беше един вид бонус тогава: застраховка и спирачка. Той предотвратяваше вероятността за нещо повече, освобождаваше го да... какво? Да разчита на нея? Да я има за приятел? Да допусне бариерите неусетно да бъдат подкопани? Като поглеждаше назад сега, дойде му наум, че бяха споделили един с друг лични неща, които почти никой друг не знаеше. Робин беше сред тримата души (така подозираше той) наясно за онова предполагаемо бебе, което Шарлот твърдеше, че е изгубила, но което може би никога не бе съществувало или беше абортирано. А той беше сред само шепа хора, посветени в изневярата на Матю. При цялата си решимост да я държи на достатъчно разстояние, буквално се бяха облягали един на друг. Помнеше съвсем ясно усещането, когато я прегърна през кръста на път към хотел „Хазлит“. Тя беше достатъчно висока, за да я държи лесно. Не обичаше, когато му се налагаше да се привежда. Никога не си бе падал по много дребни жени.

„На Матю не би му харесало“, каза тя тогава.

Още по-малко би му харесало, ако знаеше колко много му хареса на Страйк.

Тя въобще не се доближаваше по красота до Шарлот. Шарлот притежаваше онзи тип хубост, която караше мъжете да млъкнат зашеметени насред изречението. Робин (нямаше как да не го забележи, когато тя се навеждаше към стената да изключи компютъра си) беше много секси, но мъжете не онемяваха в нейно присъствие. По-скоро ставаха по-словоохотливи, каза си, като си припомни Уордъл.

И все пак той харесваше лицето й. Харесваше гласа й. Харесваше му да е близо до нея.

Не че искаше да бъде с нея – това би било лудост. Не биха могли да поддържат бизнес заедно и да имат забежка. Във всеки случай тя не беше типът момиче, с което да имаш забежка. Познаваше я само като сгодена и като съкрушена от разваления си годеж, така че я виждаше само като жена, предопределена за брак.

Едва ли не сърдито, той сумира всички познати факти за нея, които я определяха като коренно различна от него, като олицетворение на един по-безопасен, по-изолиран, по-конвенционален свят. Имаше все същия надут приятел още от шести клас (макар сега той да го разбираше малко по-добре), хубаво семейство от средната класа в Йоркшър, родители, женени от десетилетия и очевидно щастливи, лабрадор, ландроувър... и пони, напомни си Страйк. Пони, да му се не види!

Тогава се втурнаха други спомени и портретът на момиче със стабилно и подредено минало се промени в една по-различна Робин – жена, която би била съвсем на място в Отдела за специални разследвания. Тази Робин беше изкарала шофьорски курс за напреднали, бе получила мозъчно сътресение при прес­ледване на убиец, хладнокръвно бе увила връхната си дреха като турникет около кървящата му ръка, когато бе намушкан, и го беше откарала в болница. Робин, която импровизираше така умело при разпита на заподозрени, че беше измъкнала повече информация, отколкото полицията, която беше измислила образа на Вениша Хол и успешно се беше превъплътила в него, която беше убедила ужасèн до смърт младеж с желание кракът му да бъде ампутиран да й се довери, която бе давала на Страйк стотици примери за инициативност, находчивост и кураж – все качества, които до този момент биха я превърнали в цивилен полицай, ако не беше се озовала някога на тъмно стълбище, където я бе дебнал маскиран мръсник.

И такава жена щеше да се омъжи за Матю! Матю, който й натякваше да започне работа в сферата на човешки ресурси за добра заплата, допълваща собствената му, който се мусеше и недоволстваше от продължителното й и непредсказуемо работно време и мизерното й заплащане... Не виждаше ли тя каква шибана глупост върши? Защо, по дяволите, отново бе надянала проклетия пръстен? Не беше ли вкусила свободата по време на онова пътуване до Бароу, спомените за което смущаващо умиляваха Страйк?

Тя просто прави огромна грешка, това е всичко.

Това беше всичко. Нямаше нищо лично. Независимо дали беше сгодена, омъжена или необвързана, нищо не би могло да излезе от слабостта, която – налагаше му се да си признае – беше развил към нея. Щеше да възстанови професионалната дистанция, която някак се бе стопила с нейните признания на пияна глава, с дружеската близост, установила се помежду им по време на пътуването на север, и временно да отложи не докрай признавания и пред себе си план да прекрати връзката си с Елин. Сега би се чувствал в по-голяма безопасност, ако имаше под ръка друга жена, при това красива, чийто ентусиазъм и опит­ност в леглото би трябвало да компенсират безспорната им несъвместимост извън него.

Запита се колко ли дълго щеше да се задържи Робин на работа, след като станеше госпожа Кънлиф. Матю несъмнено щеше да използва всеки грам от влиянието си като съпруг, за да я откъсне от професия, която бе толкова опасна, колкото и зле платена. Той щеше да й даде поле за изява: брачното ложе.

Само че щом веднъж е имало разрив, ставаше по-лесно да скъсаш отново. Той го знаеше от първа ръка. Колко пъти се бяха разделяли с Шарлот? Колко пъти бяха разбивали връзката си на парчета, а после се бяха опитвали да ги лепят? Накрая имаше повече пукнатини, отколкото материя, живели бяха в паяжина от разломи, държани заедно от надежда, болка и самоизмама.

На Робин и Матю им оставаха само два месеца до сватбата.

Все още имаше време.