В служба на злото

38

Dance on Stilts

Танц на кокили – Б. пр.

Небето беше мраморно розово, но улиците още гъмжаха от хора. Милион лондончани и гости на града се тълпяха по тротоарите: шапки в червено, бяло и синьо, национални флагчета и пластмасови корони, лочещи бира простаци, повели деца с боядисани лица, всичките понесени на крилете на блудкави сантименти. Изпълваха метрото, улиците и докато той си пробиваше път през тях и търсеше онова, от което имаше нужда, чу неведнъж припева на националния химн, изпят фалшиво от подпийнали хора. А един път – виртуозно от група весели жени от Уелс, които блокираха пътя му на изхода от метро­станцията.

Беше оставил То да ридае. Венчавката бе извадила То временно от мъката му и доведе до пресищащи нежности и сълзи на самосъжаление, до умолителни намеци за обвързване и близко общуване. Той сдържа гнева си само защото всеки негов нерв, всеки атом от съществото му бе фокусиран върху онова, което щеше да направи тази вечер. Съсредоточен върху предстоящото освобождение, съумя да бъде търпелив и любящ, ала наградата му беше, че То си позволи повече отвсякога досега и се опита да му попречи да излезе.

Той вече си беше облякъл якето, където бяха скрити ножовете му, и избухна. Макар да не беше докоснал и с пръст То, знаеше как да смразява и ужасява само с думи, с езика на тялото, с внезапно надзъртане на звяра, който криеше в себе си. Излезе, като затръшна входната врата и остави То разтреперано и потресено.

Щеше да се наложи да се потруди, за да компенсира това, мислеше си, докато се провираше през тълпа пиещи на тротоара. Букет полуумрели цветя, фалшиво разкаяние, някоя тъпня колко е стресиран... Мислите направиха изражението му зло. Никой не смееше да гъкне срещу него – не и при масивната му фигура и опасното му излъчване – макар че се блъсна в неколцина от тях, докато си пробиваше път. Бяха като кегли, покрити с плът, и бяха също толкова маловажни. Хората значеха нещо в този живот само ако можеха да направят нещо за него. Именно така Секретарката бе придобила такава значимост. Той никога не беше следил жена толкова продължително.

Да, последната също бе отнела време, но там беше различно: тъпата малка кучка се беше хвърлила така ентусиазирано в хватката му, все едно да бъде нарязана на парчета беше мечтата на живота й. Но то и така си беше...

Мисълта го накара да се усмихне. Хавлиите с прасковен цвят и миризмата на нейната кръв... Отново започваше да се изпълва с чувство за всемогъщество. Щеше да има някоя тази вечер, усещаше го...

Headin’ for a meeting shining up my greeting...

Да разпусна на среща отивам и поздрава си репетирам... – Б. пр.

Търсеше момиче, отделило се от многолюдните тълпи, замаяно от алкохол и сантименталност. Само че те се движеха на стада по улиците и вече започваше да си мисли, че е по-добре да се ориентира към проститутка.

Нравите се бяха променили. Не беше като в доброто старо време. Проститутките вече не бяха принудени да стърчат по улиците при наличието на мобилни телефони и интернет. Да си купиш жена днес беше толкова лесно, колкото да си вземеш храна за къщи, но той не искаше да оставя следа онлайн, нито в телефонните разпечатки на някоя кучка. Само най-изпадналите бяха останали на улицата и той знаеше всичките им райони, но трябваше да е място, което да няма никаква връзка с него, някъде далеч от То...

В дванайсет без десет беше в Шакълуел и обхождаше улиците, скрил долната част на лицето си във вдигнатата яка на якето си, нахлупил шапка ниско над веждите си, а ножовете тежко се блъскаха в гърдите му, докато вървеше. Единият беше прав готварски нож, другият – компактно мачете. Светещи прозорци на пъбове и индийски ресторантчета, навред развети национални флагове... Дори да му отнемеше цяла нощ, щеше да я намери...

Три жени в миниатюрни поли стояха на един тъмен ъгъл, пушеха и си говореха. Мина покрай тях на отсрещния тротоар и едната му подвикна, но той хлътна в мрака, без да й обърне внимание. Твърде много бяха: щяха да останат две свидетелки.

Ловуването беше едновременно по-лесно и по-трудно пеша. Нямаш грижа, че камера ще заснеме регистрационните номера, но трудноста бе къде да я заведеш, а и измъкването ставаше много по-сложно.

Броди из улиците още цял час, докато отново се озова на онази отсечка от пътя, където бяха стояли трите уличници. Сега бяха само две. По-удобно за него. Само един свидетел. Лицето му беше почти изцяло закрито. Поколеба се, а в този момент до тях спря кола. Шофьорът проведе кратък разговор с момичетата. Едната от тях се качи и автомобилът потегли.

Възхитителната отрова изпълни вените и мозъка му. Беше също като при първото му убийство: и тогава беше останал с по-грозната, за да прави каквото си пожелае с нея.

Нямаше време за губене. Някоя от колежките й можеше да дойде.

– Реши да се върнеш ли, сладурче?

Гласът й беше гърлен, макар че изглеждаше млада, с къносана в червено коса с неравни краища, пиърсинги на двете уши и на носа. Ноздрите й бяха влажни и розови, сякаш имаше хрема. Носеше кожено яке, лъскава минипола и абсурдно високи токове, на които едва пазеше равновесие.

– Колко? – попита той и въобще не се заслуша в отговора й. Важното беше „къде“.

– Можем да отидем у нас, ако искаш.

Той се съгласи, но беше напрегнат. Дано се окажеше самостоятелна стая и не се навъртаха хора на стълбите, които да видят и чуят, просто мърляво и тъмно свърталище, идеалното място за труп. Не дай боже да беше истински бардак с други момичета и някоя дебела сводница или, още по-зле, сводник...

Тя изчака с олюляване светофарът за пешеходци да светне зелено. Той я сграбчи за ръката и я дръпна назад, за да я запази от профучалия бял ван.

– Моят спасител! – изкиска се тя. – Благодаря, гълъбче.

Личеше си, че е взела някаква дрога. Беше виждал много като нея. Израненият й течащ нос го отвращаваше. Отражението им в тъмните витрини на магазините беше като на баща и дъщеря, тя – ниска и кльощава, той – едър и широкоплещест.

– Гледа ли сватбата? – попита тя.

– Какво?

– Кралската сватба. Тя изглеждаше прелестно.

Дори и тази мърлява малка курва беше пощуряла по сватбата. Раздрънка се за нея, докато вървяха, смееше се твърде често, залиташе на евтините си обувки, а той не отронваше и дума.

– Жалко, че майка му не го видя женен, а? Ето, пристигнахме – каза момичето и посочи към сграда отвъд пресечката. Тук е моята бърлога.

Виждаше я в далечината: около осветения вход имаше хора, на стълбите беше седнал мъж. Той се закова на място.

– Не.

– Какво ти става? Не бери грижа за тях, сладурче, те ме поз­нават – увери го тя.

– Не – повтори той, стиснал здраво тънката й ръка над лакътя, внезапно обзет от ярост. Какви номера му въртеше тая? За вчерашен ли го мислеше? – Ей там – посочи към тъмно пространство между две сгради.

– Сладурче, имам легло...

– Там – отсече ядосано той.

Тя примигна насреща му със силно гримираните си очи, малко озадачена, но мисловните процеси на тъпата кучка бяха замъглени и той успя да я убеди безмълвно, само със силното си присъствие.

– Ами добре тогава, гълъбче.

Свиха към тъмния проход и под краката им заскърца чакъл. Той се боеше да няма охранителни светлини или сензори, но само на двайсет метра от улицата потънаха в дълбок мрак.

Носеше ръкавици. Подаде й банкнотите. Тя смъкна ципа му. Още беше мек. Момичето коленичи и се зае прилежно да пробуди интереса му, а през това време той измъкна ножовете от скришното място в якето си. Хлъзна ги навън от найлоновата подплата, по един във всяка ръка и дланите му, стиснали пластмасовите дръжки, се изпотиха...

Ритна я толкова силно в корема, че тя изхвърча назад. Издаде задавен свирещ звук, последван от хрущене в чакъла, което му подсказа къде е паднала. Втурна се напред с все още отворен цип и смъкващи се около хълбоците му панталони и на втората крачка се препъна в тялото й.

Готварският нож потъваше в нея пак и пак, нацели кост, може би ребро и отново нанесе удар. Дробовете й просвириха и после, стряскащо за него, нададе писък.

Макар да я беше възседнал, тя се бореше и той не можеше да намери гърлото й, за да я довърши. Замахна с лявата ръка и заби в нея мачетето, но по някакво чудо бе запазила още живот у себе си, за да изкрещи отново...

Поток от сквернословия се изля от устата й, ръгаше я отново и отново с ножа за месо, проби дланта й, докато тя се опитваше да го спре, и това му даде идея. Притисна ръката й с коляно, вдигна ножа...

– Ти, гадно, мръсно...

– Кой е там?

О, мамка му...

В тъмното отново прозвуча мъжки глас, носещ се откъм улицата:

– Кой е там?

Бързо стана от нея, вдигна гащите и панталоните си и тръгна да се отдалечава възможно най-безшумно с двата ножа в лявата си ръка, стиснал в дясната два от пръстите й, както предполагаше – още топли, кокалести и кървящи... Тя все така стенеше и хлипаше... после издаде последен продължителен хрип и замлъкна...

Хукна в неизвестността, далеч от неподвижното й тяло, с изострени сетива като на котка при задаваща се в далечината хрътка.

– Всичко наред ли е там? – проехтя мъжкият глас.

Стигна до плътен зид. Проследи го опипом, докато премина в мрежа. На светлината, падаща от далечна улична лампа, видя зад оградата очертанията на паянтова постройка, която приличаше на автосервиз, заобиколена от мъгляви силуети на автомобили. Чу стъпки откъм мястото, което току-що бе напуснал: мъжът бе отишъл да провери защо са писъците.

Не биваше да изпада в паника. Не биваше да тича. Всеки шум щеше да е фатален. Бавно се запромъква покрай мрежата, обграждаща терена със стари коли, към тъмно пространство, което можеше да се окаже проход към съседна улица или задънена алея. Отново пъхна кървавите ножове в якето си, тикна пръстите в джоба си и запристъпва, затаил дъх.

Наблизо се раздаде вик:

– Дяволите го взели! Анди... Анди!

Той хукна. Сега вече нямаше да го чуят при всички тези крясъци, кънтящи между сградите. Като че вселената отново бе станала негов приятел, защото усети под краката си мека тревиста почва. Затича по-бързо в тъмното...

Пред него имаше двуметрова стена. Чуваше уличното движение отвъд. Нищо друго не му оставаше: вкопчи се в нея, дишайки тежко. Щеше му се да е какъвто бе някога – трениран, як, млад. Помъчи се да се вдигне нагоре, краката му затърсиха издатина, мускулите му крещяха негодуващо...

Паниката може да върши чудеса. Ето че беше отгоре върху стената и отново долу. Приземи се тежко, коленете му протестираха, но след няколко залитащи стъпки възвърна равновесието си.

Върви напред... върви... нормално... нормално... нормално.

Покрай него профучаваха коли. Крадешком изтри кървавите си ръце в якето. Далечни викове, твърде приглушени, за да различи думи... Трябваше да се махне оттук възможно най-бързо. Щеше да иде на мястото, за което То не знаеше.

Автобусна спирка. Взе на бегом краткото разстояние и се присъедини към опашката. Все едно накъде щеше да пътува, важното бе да се отдалечи оттук. Палецът му остави кървав отпечатък върху билета. Тикна го дълбоко в джоба си и напипа отрязаните пръсти.

Автобусът потегли. Той задиша бавно и дълбоко в опит да се успокои.

На горния етаж някой отново поде националния химн. Автобусът ускори. Сърцето му подскочи. Дишането му постепенно се нормализира.

Взираше се в отражението си в мръсното стъкло и премяташе нейното все още топло кутре между своите пръсти. Паниката отстъпи място на въодушевление. Ухили се на отражението си, споделяйки тържествуването си с единствения, който би го разбрал.