В служба на злото

30

I am gripped, by what I cannot tell . . .

Blue Öyster Cult, ‘Lips in the Hills’

Държан съм в плен и сам не зная от какво...

Блу Ойстър Кълт, „Устни сред хълмовете“ – Б. пр.

Страйк беше обръгнал на колебанията между френетична активност и принудителна пасивност, налагани от хода на разследването. И все пак уикендът след обиколното им пътуване до Бароу, Маркет Харбъро и Корби го завари в странно състояние на напрежение.

Постепенното завръщане към цивилния живот през последните няколко години го бе сблъскало с трудности, които му бяха спестени като военен. Луси, неговата полусестра, единствената от братята и сестрите му, с която бе споделял детството си, му се обади рано в събота сутринта да попита защо не е отговорил на поканата й за тържеството по случай рождения ден на средния му племенник. Той й отговори, че не е бил в Лондон и е нямал достъп до имейлите, пращани в офиса, но тя почти не го слушаше.

– Знаеш, че Джак те е поставил на пиедестал – настоя тя. – Много иска да дойдеш.

– Съжалявам, Луси – отвърна Страйк, – не ми е възможно. Ще му изпратя подарък.

Ако Корморан още служеше в Отдела за специални разследвания, Луси не би прибегнала до емоционално изнудване. Тогава му беше лесно да се изплъзва от семейни задължения, тъй като пътуваше по целия свят. Тя го бе виждала като неразделна част от огромната и неумолима военна машина. След като той упорито отказа да капитулира пред словесното описание на осемгодишния му племенник, който напразно чака чичо Корморан край дворната врата, тя се предаде и взе да го разпитва как напредва издирването на човека, изпратил отрязания крак. Тонът й намекваше, че има нещо дискредитиращо в това да ти бъде изпратен крак. Нетърпелив да я разкара, Страйк неискрено я увери, че е оставил всичко в ръцете на полицията.

Колкото и привързан да беше към по-малката си сестра, той бе приел факта, че отношенията им почти изцяло почиват на споделени травматични спомени. Никога не доверяваше на Луси подробности от личния си живот, освен ако не беше принуден да го прави от външни събития по простата причина, че споделеното обикновено предизвикваше паника или тревога. Луси живееше в постоянно разочарование от факта, че той, на трийсет и седем годишна възраст, все още се съпротивляваше на всички онези неща, които според нея биха го направили щастлив: служба с нормирано работно време и по-висока заплата, съпруга и деца.

Доволен, че се е отървал от Луси, Страйк си направи третата чаша чай за сутринта и се опъна на леглото с купчина вестници. В няколко от тях имаше снимка на „жертвата на убийство Келси Плат“, облечена в тъмносиня ученическа униформа, с усмивка на некрасивото пъпчиво лице.

Само по боксерки, с космато шкембе, което никак не се бе смалило след изобилието от бърза храна и шоколадови десертчета от последните две седмици, той изяде цял пакет бисквити и прегледа набързо няколко от статиите. Те не му казаха нищо, което вече не знаеше, така че премина към коментара за утрешния мач Арсенал–Ливърпул.

Докато четеше, мобилният му телефон зазвъня. Сам не беше осъзнал колко е напрегнат. Реагира толкова бързо, че Уордъл беше стъписан.

– Хайде бе, така бързо да вдигнеш. Да не седиш върху него?

– Какво става?

– Бяхме в дома на сестрата на Келси. Тя се казва Хейзъл, медицинска сестра е. Оглеждахме стаята на Келси, лаптопа й, контактите й. Включила се е в някакъв форум на хора, които искат да отрежат по нещо от себе си, и е разпитвала за теб.

Страйк почеса гъстата си къдрава коса. Лежеше загледан в тавана и слушаше.

– Имаме лична информация за няколко души, с които редовно е общувала онлайн. Би трябвало до понеделник да разполагам със снимки. Къде ще бъдеш?

– Тук, в офиса.

– Приятелят на сестра й, бившият пожарникар, твърди, че Келси го разпитвала за хора, блокирани в сгради и катастрофирали коли, все неща от този род. Наистина е искала да се освободи от този крак.

– Божичко – промърмори Страйк.

След като Уордъл затвори, на Страйк вече му беше трудно да се съсредоточи над последните новини от Емирейтс. След няколко минути се отказа от преструвките, че го интересува съдбата на екипа на Арсен Венгер и отново заразглежда пукнатините по тавана, като разсеяно премяташе мобилния си телефон в ръце.

При заслепяващото облекчение, че кракът не е на Британи Брокбанк, не беше отделил достатъчно мисли на жертвата, което в обичайния случай би направил. Сега за пръв път започна да си задава въпроси за Келси и за писмото, което му беше изпратила, а той не си бе направил труда да прочете.

Самата мисъл някой да мечтае за ампутация беше отблъскваща за Страйк. Не спираше да върти телефона в ръката си, да си припомня всичко, което знаеше за Келси, като се опитваше да изгради в съзнанието си картина от едно име и от смесените си чувства на съжаление и неприязън. Тя беше на шестнайсет години; не се беше разбирала със сестра си; подготвяла се беше професионално за детегледачка... Страйк взе бележника си и започна да пише: Приятел в колежа? Преподавател? Онлайн беше разпитвала за него. Защо? Как й беше хрумнало, че той, Страйк, сам беше ампутирал собствения си крак? Или беше развила тази фантазия от вестникарските статии за него?

Написа Душевно заболяване? Фантазьорка?

Уордъл вече проучваше нейните онлайн контакти. Страйк спря да пише, припомнил си главата на Келси, закръглените й бузи, втренчените й замразени очи. Детинската пухкавост. През цялото време го бе преследвала мисълта, че изглежда твърде млада, за да е на двайсет и четири години. Истината бе, че тя изглеждаше по-млада и от шестнайсетгодишна.

Пусна молива и продължи да премята телефона си, разсъждаваше...

Беше ли Брокбанк „истински“ педофил, както се беше изразил психолог по друго дело за изнасилване в армията, с когото Страйк се беше срещнал? Беше ли човек, привличан сексуално само от деца? Или носеше у себе си друго извращение на човек, който набелязваше малки момичета просто защото бяха достъпни и лесно можеха да бъдат убедени да мълчат, но имаше по-широк кръг от сексуални вкусове, стига да му паднеше лесна жертва? С други думи, беше ли инфантилно изглеждащо шестнайсетгодишно момиче твърде пораснало, за да отговаря на сексуалните вкусове на Брокбанк, или той би насилил всяка жертва от женски пол, на която лесно би запушил устата? Веднъж Страйк имаше случай с деветнайсетгодишен войник, направил опит да изнасили шейсет и седем годишна жена. Насилствената сексуална природа на някои мъже се отключваше при всяка изникнала възможност.

Страйк още не бе звънял на номера на Брокбанк, даден му от Ингрид. Тъмните му очи се насочиха към малкия прозорец, през който се виждаше бледоосветеното от слънцето небе. Може би беше редно да предаде номера на Брокбанк на Уордъл. И вероятно трябваше да го направи сега...

Ала още докато започна да превърта списъка си с контакти, Страйк размисли. Какво бе постигнал дотук, като бе споделял подозренията си с Уордъл? Нищо. Полицаят бе ангажиран в оперативната си стая да пресява следи, да се води по своята собствена линия на разследване и да проявява към тази на Страйк – както го усещаше частният детектив – едва мъничко повече доверие, отколкото би изпитал към друг, разполагащ само с предчувствия без доказателства. Фактът, че Уордъл с всичките си ресурси още не бе открил местонахождението на Брокбанк, Лейн или Уитъкър, говореше красноречиво, че те не са му приоритет.

Не, ако Страйк искаше да намери Брокбанк, несъмнено трябваше да се придържа към легендата, създадена от Робин: тази на адвокатка, издирваща го, за да спечели в съда компенсация за бившия майор. Тя можеше наистина да се окаже ценна. Всъщност, каза си Страйк, като се надигна на леглото, нямаше да е лошо да се обади сега на Робин и да й даде номера на Брок­банк. Знаеше, че е сама в апартамента в Ийлинг, защото Матю беше заминал за Машам. Можеше да й позвъни и току-виж...

О, я стига щуротии, глупчо!

В главата му се бе завъртяла картина на него и Робин в „Тотнъм“ като евентуално продължение от телефонното обаждане. И двамата нямаха планове в момента. Среща на по питие да обсъдят случая...

В събота вечер? Я бягай оттук.

Страйк се изправи рязко, сякаш му бе станало болезнено да лежи на леглото, облече се и се отправи към супермаркета.

На връщане, понесъл издути пластмасови пликове, забеляза на Денмарк Стрийт цивилния полицай, пратен от Уордъл да следи за едри мъже с прилепнали шапки. Младият човек с черно сако бе прекалено бдителен и погледът му се задържа една идея по-продължително върху детектива, когато мина покрай него с покупките си.

Елин се обади на Страйк много по-късно, след като той беше приключил самотната вечеря в апартамента си. Както обикновено събота вечер беше изключена като вариант за среща. Докато Елин говореше, той чуваше как дъщеря й играе наблизо. Вече се бяха разбрали да вечерят заедно в неделя, но тя се обаждаше да го пита не иска ли да се видят по-рано. Съпругът й бил решен да ускори продажбата на ценния апартамент на Кларънс Теръс и тя вече се оглеждаше за ново жилище.

– Искаш ли да дойдеш да го видиш с мен? – попита тя. – Имам час за оглед утре в два следобед.

Страйк беше наясно, или поне така си мислеше, че поканата не произтича от някаква гореща надежда един ден той да заживее с нея там – все пак се срещаха само от три месеца. Просто тя беше жена, която обичаше да има компания при всеки възможен случай. Излъчването й на хладна самоувереност беше подвеждащо. Можеше и никога да не се срещнат, ако тя не бе предпочела да придружи брат си на парти, където щяха да присъстват все непознати за нея хора, вместо да прекара вечерта сама у дома си. Естествено, нямаше нищо лошо в това, не беше нередно човек да е общителен, обаче Страйк вече в продължение на година бе организирал живота си така, че да е удобно за него, и не му бе лесно да се откаже от този навик.

– Не мога – отвърна той, – съжалявам. Ангажиран съм служебно до три часа.

Лъжата беше изречена убедително. Тя я прие сравнително добре. Разбраха се да се срещнат вечерта в бистрото според първоначалната уговорка, което означаваше, че той ще може на спокойствие да си гледа мача Арсенал–Ливърпул.

След като затвори, отново се замисли за Робин, сама в апартамента, който споделяше с Матю. Взе си цигара, включи телевизора и се отпусна на възглавницата в тъмното.

Робин имаше странен уикенд. Реши да не потъва в меланхолия просто защото е сама, а Страйк беше у Елин (тази пък мисъл откъде се бе взела? Естествено, че щеше да иде у тях, беше уикенд, а на нея не й влизаше в работата къде бе избрал да го прекара той). Преседя часове пред лаптопа си, упорито следваща една стара линия на разследване и една нова.

Късно вечерта в събота онлайн откритие я накара да направи три победни обиколки бегом в мъничката дневна и за малко не позвъни на Страйк да му го съобщи. Отне й няколко минути да успокои разтупканото си сърце и ускореното си дишане, след което си каза, че новината може да изчака до понеделник. Много по-удовлетворително щеше да бъде да му я каже лично.

Понеже знаеше, че Робин е сама през уикенда, майка й позвъни два пъти все с настояване да определят дата, на която тя да дойде в Лондон.

– Не знам, мамо, просто не точно сега – въздъхна Робин в неделя сутринта. Седеше по пижама на дивана отново с отворения лаптоп пред нея и се опитваше да поддържа разговор с член на общността на страдащите от дисоциативно личностно разстройство за телесна цялост, нарекъл се „Поклонник“. Беше приела обаждането от майка си само от страх, че ако не й вдиг­не, можеше да предизвика изненадващо посещение от нейна страна.

Поклонник: Къде искаш да те срежат?

Транскандидатка: По средата на бедрото.

Поклонник: И двата крака ли?

– Какво ще кажеш за утре? – попита Линда.

– Не – мигом отвърна Робин. Също като Страйк и тя лъжеше гладко и убедително. – Насред една задача съм. Следващата седмица ще е по-удобно.

Транскандидатка: Да, и двата. Познаваш ли някой, който го е правил?

Поклонник: Не мога да го споделя тук. Къде живееш?

– Не съм го виждала – каза Линда. – Робин, на компютъра ли пишеш?

– Не – излъга отново Робин и пръстите й замръзнаха над клавишите. – Кого не си виждала?

– Матю, разбира се!

– О. Всъщност не съм и очаквала да се отбие у вас този уикенд.

Продължи да пише по-тихичко.

Транскандидатка: В Лондон.

Поклонник: Аз също. Имаш ли снимка?

– Отидохте ли на тържеството за рождения ден на господин Кънлиф? – попита Робин, за да заглуши тракането на клавишите.

– Разбира се, че не! – отвърна Линда. – Е, чакам да ме уведомиш кой ден е подходящ през по-следващата седмица, за да си купя билет. Великден е, по влаковете ще е натоварено.

Робин се съгласи, отвърна подобаващо на любящото сбогуване на Линда и насочи пълното си внимание към Поклонник. Уви, след като Робин бе отказала да изпрати снимка на него или на нея (беше почти сигурна, че е мъж), той изгуби интерес към размяната на реплики и млъкна.

Очаквала бе Матю да се върне от дома на баща си в неделя вечер, но той не си дойде. Провери календара в кухнята и видя, че поначало бе възнамерявал да си вземе почивен ден в понеделник. Очевидно тя се бе съгласила с това и му беше обещала също да поиска от Страйк почивен ден. Късмет, че бяха скъсали, рече си окуражително, беше си спестила поредната кавга на тема работното й време.

Само че по-късно плака сама в спалнята, изобилстваща от спомени за общото им минало: пухкавото слонче, което й беше подарил за първия им свети Валентин заедно – тогава не беше толкова самоуверен, тя си спомняше как се бе изчервил, като й го подаде, – кутията за бижута по случай двайсет и първия й рожден ден. Многото снимки със сияещите им лица от ваканции в Гърция и Испания и в официални дрехи на сватбата на сестрата на Матю. На най-голямата от всички снимки бяха хванати за ръка в деня на дипломирането му. Той беше в академичната си тога, а Робин стоеше до него, облечена с лятна рокля, широко усмихната и горда от неговото постижение, каквото на нея й бе ограбено от мъж с маска на горила.