В служба на злото

59

With threats of gas and rose motif.

Blue Öyster Cult, ‘Before the Kiss’

Лъх на газ и шарка с роза.

Блу Ойстър Кълт, „Преди целувката“ – Б. пр.

Страйк стоеше в сянката с телефон в ръка и чакаше. Дълбокият джоб на якето му, купено на старо и твърде дебело за топлата юнска вечер, се издуваше и беше увиснал от тежестта на предмет, който той много държеше да скрие. Замисълът му щеше да бъде най-добре осъществен под прикритието на мрака, ала слънцето не бързаше да залезе зад контрастиращите помежду си покриви, които се виждаха от скривалището му.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи само върху опасната задача тази вечер, но мислите му постоянно бягаха към Робин. Не беше върнала обаждането му. Той си беше дал краен срок: ако тя не позвънеше до утре, значи никога нямаше да се обади. В дванайсет на следващия ден щеше да се омъжи за Матю в Йоркшър и Страйк бе сигурен, че това ще е фаталният край за техните отношения. Не се ли обадеше, преди онзи пръстен да се появеше на ръката й, надали някога щяха отново да разговарят. Ако беше писано нещо да му отвори очите за това какво бе изгубил, то бе агресивното и шумно присъствие на жената, с която споделяше офиса си през последните дни, колкото и впечатляващо красива да беше тя.

На запад небето над сградите пламтеше в ярки багри като крила на папагал: алено, оранжево, дори бегла следа от зелено. Зад това пищно шоу се задаваше бледа виолетова ивица, рехаво осеяна със звезди. Почти бе време за действие.

Пищяла сякаш бе прочел мислите му, защото телефонът на Страйк завибрира и той погледна съобщението.

По една бира утре?

Бяха се споразумели за код. Ако всичко това стигнеше до съда, а според Страйк вероятността бе много голяма, намерението му бе да държи Пищяла далеч от свидетелското място. Не биваше да има инкриминиращи съобщения между тях тази вечер. „По една бира утре?“ означаваше „Той е в клуба“.

Страйк мушна телефона обратно в джоба си, излезе от скривалището и прекоси тъмния паркинг под празния апартамент на Доналд Лейн. Пред него се извисяваше сградата Страта, огром­на и черна. Прозорците й с назъбен контур отразяваха последните следи от кървавочервена светлина.

Пред балконите на Уоластън Клоуз се спускаше тънка мрежа, за да попречи на птици да кацат по тях и да влизат през отворените врати и прозорци. Страйк заобиколи към страничния вход, от който преди малко излезе група тийнейджърки. Никой не беше пипал вратата, след като я беше подпрял, за да остане отворена. Хората предполагаха, че някой е искал ръцете му да са свободни, и се бояха да не си навлекат гнева му. Тук ядосан съсед можеше да е също толкова опасен, колкото и нападател на жилището ти, отгоре на всичко се налагаше да продължиш да живееш с него и после.

На средата на стълбите Страйк свали якето си, под което се показа светлоотразителното. Като държеше първото, така че да скрива флакона с пропан вътре, продължи по пътя си, докато се озова на балкона към апартамента на Лейн. От околните апартаменти, ползващи същия балкон, струеше светлина. Съседите на Лейн бяха отворили прозорците си в топлата лятна вечер и навън долитаха гласовете и звуците от телевизорите им. Страйк безшумно се насочи към тъмния празен апартамент в дъното. Пред вратата, която толкова често бе наблюдавал от паркинга, премести флакона с газ, увит в якето, в сгъвката на ръката си. Извади от джоба си първо чифт латексови ръкавици, които си сложи, после – разнообразни инструменти, някои от които бяха негови, но повечето му бяха дадени назаем за случая от Пищяла. Сред тях имаше две връзки с всякакви ключове и набор от шперцове.

Страйк се зае с двете ключалки на външната врата на Лейн, а от съседния прозорец до слуха му долетя женски глас с американски акцент.

– Едно е законно, друго е морално редно. Аз ще постъпя както е редно.

– Какво не бих дал да изчукам Джесика Алба! – прозвуча глас на дрогиран мъж, последван от смеха на други двама.

– Хайде, дявол те взел – прошепна Страйк, като се бореше с долната от двете ключалки и стискаше здраво скрития флакон с пропан. – Помръдни... хайде...

Ключалката се превъртя с шумно изщракване. Той отвори вратата.

Както очакваше, вътре се носеше тежка воня. Страйк виждаше много малко от стаята, само че е запусната и необзаведена. Трябваше да дръпне завесите, преди да включи осветлението. Когато се обърна наляво, блъсна се в нещо като кашон. Тежък предмет, поставен отгоре му, падна с трясък на пода.

По дяволите.

– Ехо! – подвикна глас, ясно различим през тънката преградна стена. – Ти ли си, Дони?

Страйк забърза обратно към вратата, заопипва трескаво стената край касата и откри ключа за лампата. На светло се видя, че в стаята има само лекьосан двоен матрак и оранжев сандък, върху който очевидно бе стояла докинг станция за айпод, защото сега лежеше на пода, където бе паднала.

– Дони? – чу се отново гласът, сега идващ от балкона навън.

Страйк извади флакона с пропан, изпразни го и го тикна под оранжевия кашон. Стъпките по балкона бяха последвани от почукване на вратата. Детективът отвори.

Пъпчив мъж с мазна коса се втренчи в него със замъглен поглед. Изглеждаше силно дрогиран и държеше в ръка кутийка бира „Джон Смит“.

– Господи! – взе да души шумно. – Каква е тая шибана миризма?

– Газ – отвърна Страйк с неговото светлоотразително яке, строг представител на Националната газоразпределителна компания. – Получихме сигнал от съседите отгоре. Явно оттук идва.

– Мамка му – избъбри съседът, на когото май му прилоша. – Няма да хвръкнем във въздуха, нали?

– Това съм дошъл да установя – заяви авторитетно Страйк. – Нали нямате открит пламък в съседния апартамент. Да не пуши някой?

– Ей сега ще ида да проверя – внезапно много уплашен каза съседът.

– Добре. Може да намина да погледна и у вас, като свърша тук – уведоми го Страйк. – Чакам да дойде подкрепление.

Съжали за тази фраза в мига, щом излезе от устата му, но новият му познат очевидно не се учуди на подобен термин, изречен от човек на газовата компания. Когато се обърна да си върви, Страйк го попита:

– Собственикът се казва Дони, така ли?

– Дони Лейн – отвърна нервният съсед, който очевидно отчаяно бързаше да скрие запасите си и да угаси всички открити пламъци. – Дължи ми четиресет лири.

– Е, по този въпрос не мога да помогна – отвърна Страйк.

Мъжът отпраши навън, а детективът затвори вратата зад него и се благодари, че предвидливо си беше измислил прикритие. Само това му липсваше сега, някой да се обади на полицията, преди да е в състояние да докаже нещо...

Вдигна оранжевия кашон, запуши съскащия флакон и пос­тави айпода в докинг станцията обратно на мястото му. Тъкмо се канеше да влезе по-навътре в апартамента, когато му хрумна внезапна мисъл и се обърна към плейъра. С едно леко почукване на показалеца му малкото екранче светна. ‘Hot Rails to Hell’89 на – това Страйк го знаеше много добре – Blue Öyster Cult.

„Горещите релси към ада“ – Б. пр.