В служба на злото

3

Half-a-hero in a hard-hearted game.

Blue Öyster Cult, ‘The Marshall Plan’

Полугерой в жестока игра.

Блу Ойстър Кълт, „Планът Маршал“ – Б. пр.

Писъкът на Робин отекна от прозорците. Тя отскочи назад от бюрото, втренчена в ужасяващия предмет върху него. Кракът беше гладък, тънък и блед и тя го бе допряла с пръст при разо­паковането, усетила бе студената кожа, подобна на каучук на допир.

Успяла бе да заглуши писъка си с притиснати към устата длани, когато стъклената врата до нея се отвори със замах. Нахълта смръщеният Страйк с всичките си сто деветдесет и един сантиметра, с разкопчана риза, разкриваща по маймунски косматите му гърди.

– Ама какво става?

Той проследи ужасения й поглед и видя крака. Тя почувства пръстите му да стисват силно ръката й над лакътя и той я избута на стълбищната площадка отвън.

– Как пристигна?

– С куриер – отвърна тя и се остави да я поведе нагоре по стълбите. – На мотоциклет.

– Седни и чакай тук. Ще повикам полиция.

Когато я въведе в апартамента си и затвори вратата, тя остана неподвижна, с препускащо сърце, заслушана в стъпките му, отдалечаващи се към долния етаж. В гърлото й се надигна кисел вкус. Крак. Току-що й беше връчен крак. Преспокойно го беше качила в офиса – женски крак в кашон. Чий беше? Къде се намираше останалото от жената?

Пристъпи до най-близкия стол, евтин, с метални крака и тапицирана пластмасова седалка, и седна, а дланите й все още бяха притиснати към изтръпналите устни.

Междувременно Страйк стоеше до прозореца в своя кабинет, обърнат към Денмарк Стрийт, и оглеждаше улицата за някаква следа от куриера, като притискаше към ухото си мобилния телефон. Когато се върна във външния офис, вече се беше свързал с полицията.

– Крак? – повтори детектив инспектор Ерик Уордъл в другия край на линията. – Крак ли, мамка му?

– И дори не е моят размер – рече Страйк, шега, която не би си позволил в присъствието на Робин. Крачолът на панталона му беше навит и се виждаше металната протеза, която му служеше като десен пищял. Не беше успял да се облече напълно, когато чу писъка на Робин.

Още докато го казваше, си даде сметка, че е десен крак като собствения му изгубен крайник и че е отрязан под коляното, тъкмо където и неговият беше ампутиран. С още долепен до ухото телефон Страйк се взря по-отблизо в крайника и ноздрите му се изпълниха с неприятна миризма като от наскоро размразено пиле. Кожа на представител на бялата раса: гладка, бледа, небрежно обръсната, без петна с изключение на зеленикава синина на прасеца. Покаралите косъмчета бяха руси, а нелакираните нокти – малко замърсени. Прерязаната тибия[1] лъщеше с ледена белота в заобикалящата плът. Чист срез, според Страйк направен вероятно с брадва или с касапски сатър.

– Женски, така ли каза?

– На такъв прилича.

Страйк беше забелязал и нещо друго. На прасеца имаше белег там, където кракът беше отрязан – стар белег, несвързан с отделянето му от тялото.

Колко много пъти през детството му в Корнуол биваше изненадан, застанал с гръб към коварното море. Онези, които не познаваха океана, забравяха колко брутално и мощно удря. Загубваха ума и дума, щом се стовареше върху тях със силата на студен метал. Страхът беше нещо, с което Страйк се бе сблъсквал и справял през целия си професионален живот, ала гледката на този стар белег за миг спря дъха му от ужас, толкова по-силен, защото бе изненадващ.

– Там ли си още? – попита Уордъл отсреща.

– Какво?

Чупеният на два пъти нос на Страйк беше на един пръст разстояние от мястото, където кракът на жената беше отрязан. Припомни си белязания крайник на дете, което никога не беше забравил... Откога не я беше виждал? На каква възраст би била сега?

– Ти ми се обади пръв – припомни му Уордъл.

– Да – каза Страйк и направи усилие да събере мислите си. – Предпочитам ти да се заемеш, но ако не ти е възможно...

– Тръгвам – обеща Уордъл. – Няма да се бавя. Стой там.

Страйк изключи телефона си и го остави настрани, все още загледан в крака. Чак сега забеляза, че под него лежеше бележка с печатен текст. Обучен от британската армия на процедурата по разследване, Страйк устоя на силното изкушение да я издърпа и прочете; не биваше да компрометира следите за криминолозите. Вместо това приклекна нестабилно, за да различи адреса, висящ наопаки върху отворения капак.

Пакетът бе адресиран до Робин, което никак не му хареса. Името й беше правилно изписано, напечатано върху бял етикет заедно с адреса на офиса им. Етикетът беше залепен върху друг. Като примижа, решен да не помества кутията дори и за да прочете адреса по-лесно, видя, че изпращачът най-напред беше адресирал кутията до „Камерън Страйк“, а после бе лепнал върху етикета друг, на който пишеше „Робин Елакот“. Защо беше променил намерението си?

– Мамка му – процеди тихо Страйк.

Изправи се бавно, взе чантата на Робин от закачалката зад вратата, заключи стъклената врата и тръгна към горния етаж.

– Полицията идва насам – каза й и постави чантата пред нея. – Искаш ли чаша чай?

Тя кимна.

– Да сипя ли бренди вътре?

– Ти нямаш бренди – с леко прегракнал глас изрече тя.

– Да не би да си претърсвала?

– Не, разбира се – отвърна Робин и той се усмихна на негодуванието в гласа й при предположението, че може да е ровила из шкафовете му. – Просто... не си от типа хора, които държат бренди за медицински цели.

– Една бира тогава?

Тя поклати глава, неспособна да се усмихне.

Щом чаят беше готов, Страйк седна срещу нея с чаша и за себе си. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше в действителност: едър бивш боксьор, който пуши твърде много и злоупот­ребява с нездравословни храни от закусвалня. Имаше плътни вежди, сплескан асиметричен нос и постоянното му изражение, когато не се усмихваше, беше сърдито. Гъстата му тъмна и къдрава коса беше още влажна от душа и й напомни за Жак Бъргър и Сара Шадлок. Сега й се струваше, че скандалът се е разразил преди цяла вечност. Мисълта за Матю само бегло бе минала през ума й, откакто се беше качила горе. Ужасяваше се от перспективата да му разкаже за случилото се. Щеше да се ядоса. Никак не му допадаше тя да работи при Страйк.

– Ти... погледна ли го? – промърмори Робин, след като пое чашата с врял чай и я остави, без да пие.

– Да – отговори Страйк.

Тя не знаеше какво друго да попита. Отсечен крак. Ситуацията беше толкова ужасна, толкова гротескна, че всеки въпрос й се струваше нелеп и неприличен. „Разпознаваш ли го? Защо са го пратили според теб?“ И най-тревожният от всички: „Защо на мен?“.

– От полицията ще искат да им опишеш куриера – посо­­чи той.

– Знам – отвърна Робин. – Опитвам се да си припомня всичко за него.

Чу се звънецът на долната врата.

– Това ще да е Уордъл.

– Уордъл? – повтори тя стресната.

– Той е най-дружелюбното ченге, което познаваме – припомни й Страйк. – Стой си, ще го доведа тук.

През последната година Страйк бе успял да настрои срещу себе си централното полицейско управление, което не беше само по негова вина. Широкото отразяване в медиите на двата му най-изявени триумфа като детектив логично бяха подразнили онези полицаи, които той бе ударил в земята с успеха си. Уордъл обаче, който му бе помагал при първия случай, бе споделил част от славата и отношенията между двамата се бяха запазили умерено дружелюбни. Робин познаваше Уордъл само от вестникарските статии по случая. Пътищата им не се бяха пресекли в съда.

Той се оказа хубав мъж с гъста кестенява коса и шоколадовокафяви очи, облечен с кожено яке и дънки. Страйк едновременно се развесели и подразни от оценяващия поглед на Уордъл към Робин, когато влезе в стаята – обхвана бързо косата, фигурата й и очите му се поспряха на лявата й ръка върху годежния пръстен със сапфир и диамант.

– Ерик Уордъл – представи се с тих глас и както отсъди Страйк, ненужно чаровна усмивка. – А това е детектив сержант Екуензи.

Отнасяше се за придружаващата го слаба чернокожа полицайка с опъната назад в кок коса. Тя отправи към Робин кратка усмивка и момичето почувства неособено логично облекчение от присъствието на жена. Детектив сержант Екуензи огледа така наречената гарсониера на Страйк.

– Къде е въпросният пакет? – попита тя.

– Долу – отвърна Страйк и извади от джоба си ключовете от офиса. – Ще ви заведа. Как е съпругата, Уордъл? – подхвърли на излизане с Екуензи.

– Ти пък какво се загрижи за нея? – тросна се полицаят, но за успокоение на Робин се отказа от маниера си, присъщ на психолог, когато се настани на масата срещу нея и отвори бележника си.

– Той стоеше пред външната врата, когато завих по улицата – обясни Робин, щом Уордъл я попита как е пристигнал кракът. – Помислих го за куриер. Беше облечен в черни кожени дрехи, изцяло беше в черно с изключение на сините ивици на раменете на якето. Каската му също беше черна със спуснат огледален визьор. На ръст трябва да беше поне метър и осемдесет и пет. Към петнайсет сантиметра над мен, като добавим и каската.

– Телосложение? – попита Уордъл, докато водеше записки в бележника си.

– Доста едър, бих казала, макар че може би донякъде се дължеше на подплънките на якето.

Очите на Робин неволно се стрелнаха към Страйк, когато той отново влезе в стаята.

– Искам да кажа, не чак...

– Не чак дебелак като шефа ти? – вметна Страйк, дочул последната реплика, а Уордъл, доволен от всяко подкачане за сметка на Страйк, се позасмя под нос.

– Носеше ръкавици – добави Робин, която не се беше усмихнала. – Черни кожени ръкавици за мотоциклетист.

– То се знае, че ще е с ръкавици – рече Уордъл и добави нова бележка. – Вероятно не сте обърнали внимание на мотора.

– Беше хонда в червено и черно – каза Робин. – Забелязах логото, онзи крилат символ. Бих казала, че е 750 кубика. Голяма беше.

Пролича си, че Уордъл е едновременно изненадан и впечатлен.

– Тя е много запалена по коли и мотори – поясни Страйк. – Шофира като Фернандо Алонсо.

На Робин й се щеше Страйк да престане с лекомислената си шеговитост. Долу в офиса имаше женски крак. Къде беше останалото от жертвата? Не биваше да се разплаква. Жалко, че точно днес не си беше доспала. Проклетият диван... Твърде много нощи бе прекарала на него напоследък.

– И ви накара да се разпишете за пратката? – попита Уордъл.

– Не бих казала, че ме е „накарал“ – отвърна Робин. – Поднесе ми клипборд и аз го направих автоматично.

– Какво имаше на клипборда?

– Приличаше на фактура или...

Тя затвори очи в опит да си припомни. Сега, като се замис­леше, формулярът бе изглеждал твърде аматьорски, сякаш изработен на нечий лаптоп, и тя го каза на полицая.

– Вие очаквахте ли доставка? – попита Уордъл.

Робин обясни за еднократните фотоапарати за сватбата.

– Какво направи той, след като вие взехте кашона?

– Качи се на мотора си и си замина. Подкара към Чаринг Крос Роуд.

На вратата на апартамента се почука и влезе детектив сержант Екуензи. Носеше бележката, която Страйк бе забелязал под крака, сега вече затворена в пликче за веществени доказателства.

– Криминалистите са тук – уведоми тя Уордъл. – Тази бележка беше в кутията. Добре ще е да знаем дали означава нещо за госпожица Елакот.

Уордъл взе полиетиленовото пликче с бележката, погледна я и се намръщи.

– Някакви глупости – каза и после я прочете на глас: ‘A harvest of limbs, of arms and of legs, of necks’...[2]

– ‘...that turn like swans…’[3] – прекъсна го Страйк, облегнат на печката, твърде далеч, че да може да чете от бележката, – ‘…as if inclined to gasp or pray’[4].

Останалите трима го зяпнаха смаяно.

– Това е текст на песен – добави Страйк. На Робин никак не й хареса изражението му. Личеше си, че думите означават нещо за него, нещо лошо. С известно усилие обясни: – От последния куплет на ‘Mistress of The Salmon Salt’[5] на Blue Öyster Cult.

Детектив сержант Екуензи вдигна грижливо очертаните си с молив вежди.

– Кои?

– Много популярна рокгрупа от седемдесетте години.

– Доколкото схващам, добре познаваш музиката им, така ли? – попита Уордъл.

– Знам тази песен – отговори Страйк.

– Имаш ли някакви догадки кой е пратил това?

Страйк се поколеба. Докато другите трима го гледаха, през ума му бързо премина объркана поредица от образи и спомени. Тих глас изрече: „Тя искаше да умре. Беше ‘quicklime girl’[6]“. Тънкият крак на дванайсетгодишно момиче с белег от сребристи кръстосани линии. Малки и тъмни очи като на пор, присвити с ненавист. Татуировка на жълта роза.

А после – след останалите спомени, макар че за друг човек можеше да е първата хрумнала му мисъл – се сети за документ с описание на престъпление, в който се споменаваше за пенис, отрязан от труп и изпратен по пощата на полицейски информатор.

– Знаеш ли кой го е пратил? – повтори Уордъл.

– Може би – промълви Страйк. Погледна към Робин и детектив сержант Екуензи. – Предпочитам да говорим насаме за това. Взе ли всички нужни сведения от Робин?

– Ще ни трябва името, адреса ви и прочее – каза Уордъл. – Ванеса, би ли ги записала?

Детектив сержант Екуензи пристъпи напред с бележника си. Потракващите стъпки на двамата мъже се отдалечиха. Въпреки че нямаше желание да вижда отново отрязания крак, на Робин й докривя, че беше изключена от разговора. Та нали тъкмо нейното име беше на кашона.

Ужасяващата пратка продължаваше да лежи върху бюрото долу. Детектив сержант Екуензи беше въвела още двама колеги на Уордъл: единият правеше снимки, а другият говореше по мобилен телефон, когато началникът им и частният детектив минаха покрай тях. И двамата изгледаха с любопитство Страйк, спечелил известна слава през периода, когато бе съумял да нас­трои срещу себе си мнозина от колегите на Уордъл.

Страйк затвори вратата на вътрешния кабинет и с Уордъл се настаниха един срещу друг от двете страни на бюрото. Поли­цаят отвори бележника си на чиста страница.

– И така, кой сред онези, които познаваш, обича да разчленява трупове и да ги праща по пощата?

– Терънс Мали – отговори Страйк след моментно колебание. – Като начало.

Уордъл не записа нищо, а го изгледа вторачено.

– Терънс Мали, Багера?

Страйк кимна.

– От престъпния синдикат Харингей?

– Колко Терънс Мали, по прякор Багера, познаваш? – попита Страйк раздразнен. – И колко от тях имат навик да пращат части от човешки тела?

– Как си се замесил с Багера, по дяволите?

– Покрай съвместна операция с отдел „Борба с порока“ през 2008 година. Разбиването на наркокартела.

– Когато беше арестуван и пратен в затвора?

– Именно.

– Мътните го взели – избъбри Уордъл. – Ами тъкмо това е. Той си е луд за връзване, току-що е излязъл и има лесен достъп до половината от лондонските проститутки. Ще трябва да започнем да претърсваме Темза за останалата част от тялото й.

– Да, но аз дадох показания анонимно. Не би трябвало да е разбрал, че имам нещо общо.

– Те си имат начини – увери го Уордъл. – Престъпният синдикат Харингей си е същинска мафия. Чу ли как той пратил чепа на Хатфорд Али на Иън Бевин?

– Да, чух – отвърна Страйк.

– А какво общо има песента? Жътвата на каквото там се изброява?

– Именно това ме тревожи – изрече бавно Страйк. – Твърде изпипано ми изглежда за човек от рода на Багера. И това ме кара да мисля, че може да е един от другите трима.