В служба на злото

52

Do not envy the man with the x-ray eyes.

Blue Öyster Cult, ‘X-Ray Eyes’

Не завиждай на човека с рентгеновите очи.

Блу Ойстър Кълт, „Рентгенови очи“ – Б. пр.

Страйк, който бе застанал в сянката на склад в Боу и държеше под око Блондин Стрийт, чу внезапното ахване на Робин, тропването на мобилния телефон върху настилката, а после – тътрене и влачене на крака по асфалта.

Хукна да тича. Телефонната връзка с нея още беше отворена, но той не чуваше нищо. Паниката изостри мисълта му и заличи всякакво усещане за болка, докато спринтираше по притъмняващата улица по посока на най-близката метростанция. Имаше нужда от втори телефон.

– Трябва да го взема назаем, приятел! – викна той към единия от двамата кльощави чернокожи младежи, който се взираше в телефон и се смееше. – Извършено е престъпление, нужен ми е телефонът ти!

Размерите на Страйк и излъчващият се от него авторитет накараха уплашения и объркан тийнейджър безпрекословно да му подаде апарата.

– Елате с мен! – викна Страйк на двете момчета, като се зав­тече към по-оживените улици, където можеше да хване такси. През цялото време държеше собствения си мобилен телефон притиснат към другото си ухо. – Полиция! – ревна той в чуж­дия, а ошашавените момчета търчаха от двете му страни като бодигардове. – Жена е нападната близо до метростанция „Катфорд Бридж“. Говорех по телефона с нея, когато се случи! Става в момента... не, не знам улицата, но е на една или две пресечки от метростанцията. Чух как я сграбчи и повлече... да... Моля ви, бързайте!

– Благодаря, малкият – задъхано изрече Страйк и метна телефона обратно в ръцете на собственика му, който продължи да тича още няколко метра редом с него, без да осъзнава, че вече няма нужда от това.

Страйк зави зад ъгъл; Боу му беше абсолютно непознат квартал на Лондон. Премина тичешком покрай пъб „Боу Белс“, без да обръща внимание на острите болки във връзките на коляното си, движеше само едната си свободна ръка, за да балансира, и все така притискаше до ухото си онемелия телефон. Тогава чу по линията да се разнася звукът на алармата против изнасилвачи.

– ТАКСИ! – изкрещя към далечна светлинка. – РОБИН! – викна с цяло гърло в телефона си, сигурен, че тя не можеше да го чуе през пищящата аларма. – РОБИН, ОБАДИХ СЕ НА ПОЛИЦИЯТА! ТЕ ИДВАТ, СЛУШАШ ЛИ МЕ, ГАДИНО?

Таксито отмина по пътя си без него. Клиенти на заведението, застанали отпред, се вторачиха в побъркания, профучал покрай тях, който крещеше и ругаеше в слушалката. Появи се второ такси.

– ТАКСИ! ТАКСИ! – ревна отново Страйк и то се насочи към него. В същия миг в ухото му прозвуча накъсаният глас на Робин.

– Ти... там ли си?

– ГОСПОДИ БОЖЕ! КАКВО СТАНА?

– Спри... да крещиш...

С огромно усилие той понижи тона си.

– Какво се случи?

– Не виждам – каза тя. – Нищичко... не виждам...

Страйк отвори задната врата на таксито и се метна вътре.

– Метростанция „Катфорд Бридж“, бързай! Как така не виждаш...? Какво ти направи? НЕ НА ТЕБ! – кресна на стъписания шофьор. – Ти карай! Карай!

– Не... заради проклетата ти аларма... цялото ми лице е... о... гадост...

Таксито се движеше бързо, но Страйк едва се удържаше да не подканя шофьорът да настъпи газта.

– Какво се случи? Ти пострада ли?

– Малко... има хора тук...

Той чуваше вече гласовете им, бяха я наобиколили, говореха й тихо, коментираха възбудено помежду си.

– ...болница... – чу Робин да казва встрани от телефона.

– Робин? РОБИН?

– Спри да крещиш! – каза му тя. – Повикаха линейка, ще ме откарат в...

– КАКВО ТИ НАПРАВИ ТОЙ?

– Намушка ме... в ръката... Мисля, че ще има нужда от шевове... Господи, как ми пари...

– Коя болница? Дай ми да говоря с някого! Ще дойда направо там!

Страйк пристигна в спешното отделение на университетската болница „Луишъм“ двайсет и пет минути по-късно и тъй като силно накуцваше, а по лицето му беше изписана силна тревога, една добродушна сестра го увери, че веднага ще му прати лекар.

– Не – отпъди я той с жест, докато бързаше към гишето на рецепцията. – Идвам при Робин Елакот, намушкана е с нож...

Очите му трескаво обходиха претъпканата чакалня, където момченце скимтеше в скута на майка си, а един стенещ пияница притискаше окървавената си глава. Медицинско лице показваше на задъхана старица как да използва инхалатор.

– Страйк... да... госпожица Елакот каза, че ще дойдете – заяви рецепционистката, след като направи проверка в компютъра с ненужно и според Страйк провокативно старание. – Надолу по коридора вдясно... първият бокс.

В бързането си той се подхлъзна леко на лъскавия под, изруга и продължи напред. Няколко души проследиха с поглед едрата му фигура с люшкаща се походка и явно се почудиха дали е съвсем наред с главата.

– Робин? Мамка му!

Алени пръски обезобразяваха лицето й; и двете й очи бяха подути. Млад лекар, преглеждащ двайсетсантиметровата рана на ръката над лакътя й, му се тросна:

– Вън, докато не приключа!

– Не е кръв! – подвикна Робин, докато Страйк се оттегляше зад завесата. – Това е проклетият спрей в алармата ти против изнасилвачи!

– Стойте неподвижно, моля – чу Страйк да казва лекарят.

Той закрачи отвън пред бокса. Още пет други легла зад завеси криеха тайните си в това крило на отделението. Гумените подметки на сестрите скърцаха по силно полирания сив под. Господи, колко мразеше болници: миризмата им, стерилната чистота, съчетана с лек дъх на разлагаща се плът, веднага го пренасяха назад към дългите месеци в „Сели Оук“ след откъсването на крака му при взрива.

Какво беше направил? Какво беше направил? Оставил я бе да работи, след като знаеше, че мръсникът й е вдигнал мерника. Та тя можеше да умре. Замислено беше да умре. Наоколо се движеха сестри в сините им униформи. Зад завесата Робин леко изохка от болка и Страйк заскърца със зъби.

– Имала е невероятен късмет – обяви лекарят, като разтвори завесите десет минути по-късно. – Можел е да пререже брахиал­ната артерия. Но има засегнати сухожилия, а няма да знаем до каква степен, преди да я вкараме в операционната.

Несъмнено ги мислеше за двойка. Страйк не поправи грешката му.

– Има нужда от операция ли?

– Заради пострадалите сухожилия – поясни лекарят, сякаш мъжът срещу него беше малко нещо слабоумен. – Плюс това е нужно щателно почистване. Искам също рентген на ребрата й.

Той си тръгна. Като си вдъхна кураж, Страйк влезе в бокса.

– Знам, че оплесках нещата – промълви Робин.

– Да му се не види, нима очакваш да ти се карам?

– Може би – отвърна тя и се повдигна на леглото. Ръката й беше стегната с ластичен бинт във временна превръзка. – Останах след мръкване. Не внимавах.

Той се отпусна тежко на стола до леглото, освободен от лекаря, и без да иска, събори на пода метално съдче с форма на бъбрек. То затрака шумно и Страйк го настъпи с протезата си, за да прекрати шума.

– Робин, как се измъкна, по дяволите?

– Чрез самоотбрана – отговори тя. А после, правилно разчела изражението му, добави сърдито: – Знаех си, не си ми повярвал, като ти казах, че съм изкарала курс.

– Повярвах ти – каза той, – но все пак, господи боже мой...

– Даваше ми уроци една невероятно изкусна жена от Хароу­гейт, бивш офицер от армията – обясни момичето и леко потрепна от болка, когато се намести на възглавниците. – След... знаеш кое.

– Това преди или след курса по шофиране за напреднали беше?

– След – отвърна тя, – защото страдах от агорафобия известно време. В действителност шофирането беше това, което ме изведе от стаята ми, а после тръгнах на курс по самоотбрана. Първият, на който се записах, го водеше мъж и беше идиот – сподели Робин. – Само движения от джудото, напълно безполезни. Но Луиз беше върховна.

– Така ли? – промърмори Страйк. Самообладанието й го вадеше от равновесие.

– Да – каза Робин. – Тя ни научи, че за обикновената жена нещата не опират до зрелищни премятания. Номерът е да се реагира умно и бързо. Не се оставяй да те замъкнат на друго място. Цели се в слабите места, а после бягай, колкото ти държат краката. Той ме сграбчи отзад, но аз го чух, преди да ме докосне. Това много съм го тренирала с Луиз. Хванат ли те изотзад, навеждаш се.

– Навеждаш се – повтори Страйк вцепенено.

– Държах в ръката си алармата срещу изнасилвачи. Наведох се и го блъснах в топките с нея. Той беше с долнище на анцуг. Пусна ме за няколко секунди и аз взех че отново се спънах в проклетата рокля. Той извади ножа и тогава не си спомням какво стана точно, само знам, че ме разряза, като се опитвах да се изправя. Въпреки това успях да натисна бутона на алармата, тя запищя и го уплаши. Мастилото опръска цялото ми лице, трябва да е изцапало и неговото, защото беше много близо до мен. Носеше от онези качулки, които покриват главата и врата, почти не можех да виждам, но успях добре да го ръчна в каротидната артерия – това беше другото, на което Луиз ни научи, и ако се направи както трябва, може да го накараш да колабира. Той се олюля, а после осъзна, че приближават хора и избяга.

Страйк беше онемял.

– Страшно съм гладна.

Детективът бръкна в джоба си и извади „Туикс“.

– Благодаря.

Но преди да е успяла да отхапе, една сестра, придружаваща възрастен човек покрай леглото, й нареди остро:

– Нищо през устата. Отивате в операционната!

Робин извъртя очи в гримаса и върна блокчето на Страйк. Мобилният й телефон иззвъня. Детективът я гледаше като в мъгла как отговаря.

– Мамо... здравей – каза Робин.

Очите им се срещнаха. Страйк прочете неизказаното й желание да спести на майка си поне засега случилото се, но не беше нужна заблуждаваща тактика, защото Линда бърбореше, без да дава възможност на дъщеря си да каже и дума. Робин постави телефона на коленете си и го превключи на високоговорител с раздразнено изражение.

– ...уведоми я възможно най-скоро, защото сега не е сезонът на момините сълзи и ако държиш на тях, трябва да направи специална поръчка.

– Добре – отвърна Робин, – ще се откажа от момините сълзи.

– Най-добре ще е ти да й се обадиш и да й кажеш какво искаш, Робин, защото не е лесно да си посредник. Тя твърди, че ти е оставила куп съобщения на гласовата поща.

– Съжалявам, мамо – отвърна Робин, – ще й се обадя.

– Не може да използвате мобилен телефон тук! – скара се втора сърдита сестра.

– Съжалявам – каза Робин отново. – Мамо, трябва да затварям. Ще говорим после.

– Къде си? – поинтересува се Линда.

– Аз... Ще ти се обадя по-късно – измъкна се от въпроса Робин и прекъсна разговора. После се обърна към Страйк. – Няма ли да ме попиташ кой от всичките беше според мен?

– Предполагам, че не знаеш – сви рамене Страйк, – след като е бил с качулка, а ти си имала мастило в очите.

– Сигурна съм в едно – каза Робин. – Не беше Уитъкър. Не и ако мигом не се е преобул в анцуг, след като се разделихме. Уитъкър беше с дънки и... фигурата му е по-друга. Този беше силен, но някак мек. И едър колкото теб.

– Съобщи ли на Матю за случилото се?

– На път е...

Видял едва ли не ужасеното й изражение, той очакваше като се обърне да види вбесения й годеник. Но вместо това пред леглото на Робин бе застанал раздърпаният както винаги детектив инспектор Рой Карвър, придружен от високата и стройна детектив сержант Ванеса Екуензи.

Карвър беше по риза. Около мишниците му се бяха очертали големи петна от пот. Вечно розовото бяло на яркосините му очи му придаваше вид, сякаш е плувал в силно хлорирана вода. Гъстата му прошарена коса беше пълна с едри люспи пърхот.

– Как се чув...? – започна детектив сержант Екуензи с насочени бадемовидни очи към ръката на Робин, но Карвър я прекъсна с троснат и обвинителен тон:

– Сега пък какво надробихте, а?

Страйк се изправи. Най-после се бе появила идеалната мишена за дотук потисканото му желание да накаже някого, когото и да е, за случилото се на Робин и да отклони чувствата си на вина и тревога към достоен обект.

– Искам да говоря с теб – заяви Карвър на Страйк. – Екуензи, ти вземи показания от нея.

Преди някой да успее да проговори или да помръдне, помежду двамата мъже застана миловидна сестра и се усмихна на Робин.

– Готови сме да ви откараме в рентгена, госпожице Елакот – съобщи тя.

Робин стана сковано от леглото и тръгна с нея, като хвърли през рамо предупредителен поглед към Страйк, с който се опитваше да му внуши да бъде сдържан.

– Ела отвън – изръмжа Карвър на частния детектив.

Той го последва обратно през отделението. Полицаят беше окупирал малка стая за посетители, където по предположение на Страйк на роднините се съобщаваше за неизбежна или действителна смърт. Имаше няколко тапицирани стола, кутия с книжни салфетки върху масичка и абстрактна рисунка в оранжеви тонове.

– Казах ти да не се бъркаш в това – заяви Карвър, като зае позиция в средата на стаята с разкрачени крака и скръстени ръце.

След като вратата беше затворена, телесната миризма на Карвър изпълни помещението. Не вонеше като Уитъкър на трайна нечистотия с примес на дрога, а на пот, изляла се в рамките на работния ден. Осветлението от луминесцентната тръба на тавана никак не подобряваше вида на петнистия му тен. Пърхотът, влажната риза и лошата кожа: все белези, че е изпуснал юздите. А и Страйк бе дал своя принос, като го унизи в медиите по повод убийството на Лула Ландри.

– Пратил си я да следи Уитъкър, нали? – попита Карвър, като лицето му постепенно ставаше по-червено, сякаш го варяха. – Ти й причини това.

– Майната ти – процеди Страйк.

Едва сега, когато ноздрите му се изпълниха с потта на полицая, призна пред себе си, че от известно време го знаеше: Уитъкър не беше убиецът. Страйк бе възложил на Робин да следи Стефани, защото искрено вярваше, че това е най-безопасният избор, но при все това я бе държал на улицата, а от седмици му беше известно, че убиецът я следи.

Карвър усети, че е напипал болното му място, и се ухили.

– Открай време използваш убити жени, за да си начешеш крастата с тази твоя омраза към втория ти баща – отбеляза той и явно му стана приятно, че лицето на Страйк започна да почервенява, а ръцете му да се свиват в юмруци. Нищо не би зарадвало повече полицая от шанса да тикне Страйк в ареста за побой; и двамата го знаеха. – Проверихме Уитъкър. Проверихме и тримата ти шибани заподозрени. Няма нищо срещу когото и да било от тях. Сега ме чуй.

Направи крачка към Страйк. Макар и една глава по-нисък, излъчваше силата на уязвен, но властен човек, който имаше много какво да доказва и зад когото стоеше ведомството му. Като насочи пръст към гърдите на Страйк, изрече натъртено:

– Стой настрани и не се бъркай. Имаш късмет, че не изцапа ръцете си с кръвта на партньорката си. Открия ли те отново близо до разследването ни, ще те смачкам. Разбра ли ме?

Той мушна Страйк в гърдите с късия си дебел пръст. Детективът устоя на импулса да го перне, но мускулите по челюстта му заиграха. Няколко секунди останаха втренчени един в друг. Карвър се ухили по-широко и изпусна шумно въздух, сякаш бе спечелил мач по свободна борба. После се отправи към вратата и излезе, като остави Страйк да кипи от гняв и омраза към себе си. Връщаше се бавно към крилото на спешното отделение, когато през двойните врати тичешком влезе високият красив Матю, облечен в костюм, с безумен поглед и разрошена коса. За пръв път от началото на познанството им Страйк изпита към него нещо различно от неприязън.

– Матю – повика го.

Той погледна Страйк, сякаш не го разпознаваше.

– Откараха я в рентгена – каза детективът. – Трябва да се е върнала вече.

– Защо й е нужен...?

– Заради ребрата – отвърна Страйк.

Матю го отмести с лакът от пътя си. Страйк не възрази. Чувстваше, че си го заслужава. Погледна как годеникът на Робин се втурва в нейната посока и след известно колебание се обърна към двойната врата и излезе навън в нощта.

Ясното небе сега беше осеяно със звезди. Щом се озова на улицата, спря да запали цигара и всмукна от нея жадно, както беше правил Уордъл, сякаш никотинът му вливаше живот. Зак­рачи и вече усещаше болката в коляното си. С всяка следваща крачка се харесваше все по-малко.

– Рики! – кресна жена някъде надолу по улицата по хлапенце, което се беше откъснало от нея, докато тя се бореше с тежестта на голям плик. – Рики, върни се!

Момченцето се кикотеше бясно. Без да се замисля какво прави, Страйк се пресегна и го хвана, докато тичаше по улицата.

– Благодаря ви! – каза майката, почти разплакана от облекчение, докато бързаше към Страйк. От плика в ръцете й се изсипаха цветя. – Отиваме на посещение на татко му... о, господи...

Момчето в ръцете на Страйк се бореше неистово. Детективът го пусна долу до майка му, която вдигаше букетче нарциси от тротоара.

– Дръж ги – каза строго на момчето и то се подчини. – Ти ще ги дадеш на татко. Само не ги изпускай! Благодаря – повтори тя към Страйк и се отдалечи, стиснала малкия здраво за свободната му ръка. Сега той вървеше чинно редом с майка си, горд, че му е възложена задача, и държеше жълтите цветя вирнати нагоре като скиптър.

Страйк направи няколко крачки и внезапно замръзна на тротоара, вперил очи като омагьосан в нещо невидимо, увиснало в студения въздух пред него. Хладен вятър погъделичка лицето му, докато стоеше така в пълно неведение за околната обстановка, съсредоточен изцяло вътре в себе си.

Нарциси... момини сълзи... цветя извън сезона.

После звукът от гласа на майката отново отекна в нощта – „Рики, не!“ – и предизвика неочаквана и експлозивна верижна реакция в мозъка на Страйк, като освети писта за приземяване на теория, която – той го знаеше с увереността на пророк – щеше да отведе до убиеца. Както стоманеният скелет на сграда става видим, когато тя гори, така и Страйк зърна в прозрението си скелета на плана на убиеца, разпозна недостатъците, незабелязани от него, незабелязани от никого, които в крайна сметка можеха да доведат до разгрома на зловещите му кроежи.