В служба на злото

28

. . . oh Debbie Denise was true to me,

She’d wait by the window, so patiently.

Blue Öyster Cult, ‘Debbie Denise’

Lyrics by Patti Smith

...о, Деби Дениз ми бе тъй вярна, / чакаше ме до прозореца си търпеливо.

Блу Ойстър Кълт, „Деби Дениз“.

Текст Пати Смит – Б. пр.

– Цялото това пътуване бе загуба на време. Не е Британи. Няма как да е Брокбанк.

Облекчението на Страйк бе неимоверно. Багрите по улица „Адам и Ева“ внезапно се избистриха, минувачите изпъкваха по-ярко, изглеждаха по-симпатични, отколкото преди да получи обаждането. Значи, все пак Британи бе жива някъде. Случилото се не беше по негова вина. Кракът не беше нейният.

Робин не казваше нищо. Чуваше тържествуването в гласа на Страйк, усещаше облекчението му. Тя, разбира се, никога не беше срещала Британи Брокбанк и докато от една страна се радваше, че момичето е живо и здраво, оставаше си налице фак­тът, че друго момиче е умряло при ужасни обстоятелства. Вината, от която се бе освободил Страйк, легна тежко на нейната съвест. Тя беше тази, прочела по диагонал писмото на Келси и пъхнала го в чекмеджето на откачалките, без да му отговори. Дали нещо би се променило, питаше се Робин, ако се беше свързала с Келси и я беше посъветвала да потърси квалифицирана помощ? Или ако Страйк й се беше обадил и беше обяснил, че е изгубил крака си във войната, и каквото и да са й наговорили за неговата травма, е било лъжа? Обзета от гузни мисли, Робин усещаше всичките си вътрешности сгърчени.

– Сигурен ли си? – попита тя гласно след цели пет минути мълчание, през което и двамата бяха потънали в собствените си мисли.

– За какво да съм сигурен? – обърна се към нея Страйк.

– Че няма как да е Брокбанк.

– След като не е Британи... – подзе Страйк.

– Току-що ми каза, че онова момиче...

– Ингрид?

– Ингрид – с леко раздразнение повтори Робин, – да. По нейните думи Брокбанк е бил обсебен от теб. Държи те отговорен за мозъчното си увреждане и за загубата на семейството си.

Страйк я гледаше смръщен и замислен.

– Онова, което казах снощи – как убиецът иска да те принизи и да омаловажи геройството ти през войната, – би паснало идеално с всичко, известно ни за Брокбанк – продължи Робин. – Не мислиш ли, че като е срещнал тази Келси, това, че може би е видял белега на крака й, същия като на Британи, или думите й, че иска да се освободи от него, може да са отключили нещо. Все пак не знаем какво точно се случва при мозъчно увреждане...

– Мозъкът му не е чак толкова увреден. – процеди Страйк. – Преструваше се в болницата. Сигурен съм.

Робин не отговори нищо, а се загледа в хора, излезли да пазаруват и движещи се нагоре-надолу по улица „Адам и Ева“. Завиждаше им. Каквито и свои грижи да си имаха, те надали включваха осакатяване и убийство.

– Правиш логични заключения – каза накрая Страйк. Робин отгатваше, че е отнела ентусиазма му от облекчилата го новина. Той погледна часовника си. – Хайде, да тръгваме за Корби, ако искаме да свършим нещо там днес.

Бързо изминаха двайсетте километра между двата града. По намръщеното изражение на Страйк Робин съдеше, че разсъждава над дискусията им за Брокбанк. Пътят не беше забележителен с нищо, околният пейзаж бе еднообразен, с някой и друг жив плет или дърво край пътя.

– И тъй, Лейн – каза Робин в опит да изтръгне Страйк от потискащ унес. – Припомни ми за него.

– Лейн, да – изрече бавно Страйк.

Права беше да предполага, че е потънал в мисли за Брокбанк. Сега се принуди да се съсредоточи, да прегрупира мис­лите си.

– Лейн беше връзвал и наранявал с нож жена си. Два пъти е бил обвиняван в изнасилване, доколкото знам, но така и не си е платил за това. Опита се да ми отхапе половината лице на боксовия ринг. Общо взето, е хитър мръсник и склонен към насилие, но, както ти казах, според бившата му тъща е бил болен, като е излязъл от затвора. Твърди, че заминал за Гейтсхед, но надали е останал дълго там, ако е живял с тази жена в Корби през 2008 година – каза Страйк и отново провери картата за улицата на Лорейн Макнотън. – Възрастта съвпада, периодът също... ще видим. Ако Лорейн я няма, ще се върнем след пет часӚ.

Като следваше насоките на Страйк, Робин мина през самия център на Корби, изобилстващ от бетон и тухли и с издигащ се голям мол. Силуетът на централната част се оформяше от гъсто застроени общински административни сгради, покрити с антени, подобни на желязна растителност. Нямаше централен площад, нито древна църква, още по-малко – училище, съградено от дървени трупи. Градоустройството на Корби бе съобразено с приютяването на огромен приток работници мигранти през четиресетте и петдесетте години; повечето от сградите имаха безрадостен утилитарен вид.

– Половината от имената на улиците са шотландски – отбеляза Робин, след като бяха отминали Аргил Стрийт и Монтроуз Стрийт.

– Нищо чудно, наричали са града Малката Шотландия – поясни Страйк и забеляза табела, упътваща към Единбург Хаус. Чувал беше, че по време на индустриалния си разцвет Корби е имал най-многобройното шотландско население южно от границата. От балконите на апартаменти висяха знамена с типично шотландски символи.

– Лесно е да се разбере защо Лейн се е чувствал повече у дома си тук, отколкото в Гейтсхед. Може би е имал познати в района.

Пет минути по-късно се озоваха в старата част на града, в чиито красиви каменни сгради се долавяше нещо от атмосферата на селото, каквото бе представлявало Корби, преди тук да се настани стоманодобивната промишленост. Малко по-късно стигнаха до Уелдън Роуд, улицата на Лорейн Макнотън.

Къщите се издигаха на групи от по шест, всяка двойка – огледален образ на съседната, така че входните им врати бяха редом една на друга, а прозорците бяха разположени обратно. В каменния корниз над всяка врата бе издълбано име.

– Ето я нейната – посочи Страйк към „Съмърфийлд“, която беше близнак с „Нортфийлд“.

Предният двор на „Съмърфийлд“ беше покрит със ситен чакъл. Тревата на „Нортфийлд“ имаше нужда от окосяване, което припомни на Робин жилището й в Лондон.

– Най-добре да влезем и двамата – каза Страйк, докато откопчаваше колана си. – Тя вероятно ще се чувства по-удобно, ако и ти присъстваш.

Звънецът на входната врата изглежда беше повреден. Ето защо Страйк потропа рязко с кокалчетата на пръстите си. Експлозия от яростен лай ги уведоми, че вътре има поне един обитател. После чуха женски глас, ядосан, но някак вял.

– Тихо де, престани. Стига вече! Не!

Вратата се отвори и Робин едва успя да зърне навъсена жена на около петдесет години, когато един джак ръсел териер с остра козина се втурна напред, злобно ръмжащ и лаещ, и захапа глезена на Страйк. За щастие на детектива и за нещастие на песа зъбите му срещнаха стомана. Джак ръселът изквича, а Робин, възползвала се от шока му, го сграбчи за козината зад врата и го повдигна. Кучето остана толкова смаяно, че виси във въздуха, че не можа да реагира по никакъв начин.

– Без хапане – смъмри го Робин.

Очевидно преценило, че жена, достатъчно храбра да го вдиг­не, е достойна за уважение, кучето й позволи да го подхване по-здраво, усука се във въздуха и понечи да я лизне по ръката.

– Съжалявам – каза жената. – Беше на майка ми. Истински кошмар е. Я виж, вас ви хареса. Цяло чудо.

Дългата й до раменете кестенява коса беше с бели корени. От двете страни на тънките й устни бяха вдълбани дълбоки бръчки. Подпираше се на патерица, един от глезените й беше подут и бинтован, а стъпалото й беше в сандал, от който се подаваха пожълтели нокти.

Страйк се представи, после показа на Лорейн шофьорското си свидетелство и служебна визитка.

– Вие ли сте Лорейн Макнотън?

– Да – отговори тя колебливо. Очите й се преместиха към Робин, която й се усмихна насърчително над главата на джак ръсела. – А вие сте... какъв казахте?

– Детектив – повтори Страйк. – Питах се дали можете да ми кажете нещо за Доналд Лейн. Според телефонните разпечатки е живял тук с вас преди две години.

– Да, така е – изрече бавно тя.

– Той още ли е тук? – попита Страйк, макар да знаеше отговора.

– Не.

Страйк посочи Робин.

– Може ли със сътрудничката ми да влезем и да ви зададем няколко въпроса? Опитваме се да открием господин Лейн.

Настана пауза. Лорейн намръщено задъвка устната си. Робин гушкаше кучето, което вече ентусиазирано ближеше пръс­тите й, без съмнение носещи следи от кейкчетата. Разкъсаният крачол на Страйк се развяваше от лекия ветрец.

– Добре, влезте – каза Лорейн и се отдръпна на патериците си да ги пусне вътре.

Мръсната дневна лъхаше силно на застоял цигарен дим. Имаше безброй белези, издаващи, че се обитава от възрастна жена: плетени покривчици, евтини възглавнички с ресни и колекция от натруфени мечета върху лакиран бюфет. Едната стена беше изцяло заета от картина на ококорено дете, облечено като клоун. Страйк не си представяше Доналд Лейн да живее тук повече, отколкото би очаквал да види вързан в ъгъла бик.

Озовал се вътре, джак ръселът се измъкна от ръцете на Робин и отново залая срещу Страйк.

– О, я вземи да млъкнеш – простена Лорейн. Отпусна се на дивана, тапициран с избелял кафяв плюш, с две ръце нагласи превързания си крак върху мека кожена табуретка, пресегна се към пакет цигари и запали една.

– Трябва да го държа вдигнат – обясни, без да вади цигарата от устата си, и сложи в скута си препълнен стъклен пепелник. – Районната медицинска сестра идва всеки ден да ми сменя прев­ръзката. Сядайте.

– Какво ви се е случило? – попита Робин, като се промъкна покрай масичката, за да седне на дивана до Лорейн. Джак ръселът мигом скочи да се настани до нея и милостиво престана да лае.

– В работата ми изляха върху него тенджера с мазнина за пържени картофи.

– Боже мой – рече Страйк, докато сядаше на кресло. – Сигурно адски е боляло.

– Ами да. Казаха, че ще съм извън строя поне месец. Добре че поне спешното отделение ми беше наблизо.

Както се оказа, Лорейн работеше в стола на местната болница.

– Е, какво е направил Дони? – измърмори Лорейн, издишвайки дим, след като темата за нараняването й беше щателно изчерпана. – Пак някой обир сигурно?

– Защо го казвате? – попита Страйк предпазливо.

– Защото мен ме обра – отвърна тя.

Робин вече виждаше, че резкият маниер е само фасада. Дългата цигара на Лорейн затрепери при тези думи.

– Кога се случи това? – поинтересува се Страйк.

– Когато си отиде. Взе ми всичките бижута. Венчалната халка на майка ми, всичко. А знаеше какво означава тя за мен. Не беше минала и година, откакто се бе споминала. Да, един ден просто си обра крушите и не се върна повече. Обадих се в полицията, притесних се, че му се е случило нещо. Чак после забелязах, че портмонето ми е опразнено и че всичките ми бижута ги няма.

Унижението не я беше напуснало. Хлътналите й бузи се зачервиха, докато разказваше.

Страйк бръкна във вътрешния джоб на якето си.

– Искам да се уверя, че говорим за един и същ човек. Разпознавате ли го на тази снимка?

Той й подаде една от снимките, които бившата тъща на Лейн му беше дала в Мелроуз. Едър и широкоплещест, с шотландска поличка в синьо и жълто, с тъмните му очи като на пор и растяща ниско над челото рижа коса, Лейн стоеше пред гражданското. Под ръка го бе хванала Рона, която му се нанасяше повече от два пъти на ширина, в зле стояща й сватбена рокля, вероятно купена на старо.

Лорейн дълго разглежда снимката. Накрая каза:

– Мисля, че е той. Възможно е.

– Тук не се вижда, но има голяма татуировка на жълта роза над лакътя на лявата си ръка – допълни Страйк.

– Да – натъртено изрече Лорейн. – Съвпада. Имаше такава.

Тя пушеше и се взираше в снимката.

– Бил е женен, значи? – продума с леко треперещ глас.

– Не ви ли го е казвал? – попита Робин.

– Обратното. Твърдеше, че никога не се е женил.

– Как се запознахте? – поинтересува се Робин.

– В пъб – отвърна Лорейн. – Но вече изобщо не изглеждаше така.

Жената се обърна към бюфета и направи слаб опит да се надигне.

– Искате ли да помогна? – предложи Робин.

– В онова, средното чекмедже може да има снимка.

Джак ръселът отново се разлая, когато момичето отвори чекмедже, пълно с различни пръстени за салфетки, плетени калъфи за чайници, сувенирни лъжички, клечки за зъби и разпилени снимки. Робин измъкна колкото можа от тях и ги подаде на Лорейн.

– Ето, това е той – каза Лорейн, след като прехвърли доста фотографии, на повечето от които беше много възрастна жена, вероятно майка й. Лорейн подаде снимката на Страйк.

Не би познал Лейн, ако се разминеше с него по улицата. Бившият боксьор се беше раздул сериозно, особено около лицето. Вратът му вече не се виждаше; кожата му беше опъната, чертите – деформирани. С една ръка беше прегърнал усмихнатата Лорейн, а другата държеше отпусната. Той самият не се усмихваше. Страйк се взря по-отблизо. Татуировката на жълтата роза се забелязваше, но беше частично скрита от зачервени плаки, плъзнали по цялата му ръка над лакътя.

– Някакъв кожен проблем ли има?

– Псориатичен артрит – съобщи Лорейн, – в тежка форма. Заради него получаваше пенсия по болест. Наложи му се да спре да работи.

– Така ли? – заинтересува се Страйк. – А като какъв работеше преди?

– Пристигна тук като технически ръководител за една от големите строителни фирми – отвърна тя, – но после се разболя и не можеше да работи. У дома си в Мелроуз имал своя строителна фирма. Бил изпълнителен директор.

– Сериозно? – попита Страйк.

– Да, семеен бизнес – отвърна Лорейн, като продължаваше да преглежда снимките. – Наследил го от баща си. Ето го пак, вижте.

На тази снимка, направена като че в градината на бирария, двамата се държаха за ръце. Лорейн сияеше, а Лейн гледаше напред безизразно със свити до цепки очи на кръглото му като луна лице. Имаше характерния вид на човек, вземащ стероиди по медицинско предписание. Лисичорижата му коса беше същата, но в тази физиономия на Страйк му бе много трудно да различи някогашния млад боксьор, ухапал лицето му.

– Колко дълго бяхте заедно?

– Десет месеца. Срещнах го точно след като мама почина. Тя беше на деветдесет и две, живееше тук с мен. Помагах на съседката, госпожа Уилямс. Тя беше на осемдесет и седем, страдаше от старческа деменция. Синът й е в Америка. Дони беше много добър с нея. Косеше моравата, пазаруваше й.

„Мръсникът си е гледал интереса“, каза си Страйк. Бил е болен, безработен и безпаричен и за него една самотна жена на средна възраст без ангажименти, умееща да готви, със соб­с­твена къща, току-що наследила пари от майка си, е била като божи дар. Струвало си е да имитира състрадание, за да й влезе под кожата. Лейн успяваше да покаже чар, когато решеше да го направи.

– Изглеждаше свестен, като се запознахме – процеди гневно Лорейн. – Все гледаше да ми е в услуга. А самият той не беше добре с тия подути стави. Ходеше да му слагат инжекции... Пос­ле взе да става вкиснат, но аз си мислех, че лошото му здраве е причината. От болен човек не може да се очаква все да е весел, нали? Не всички са като мама. Тя беше истинско съкровище, макар и да страдаше, постоянно беше усмихната и... и...

– Нека ви подам салфетка – каза Робин и много внимателно се наведе към кутията на масата, покрита с плетена покривчица, така че да не размести кучето, поставило глава в скута й.

– Съобщихте ли в полицията за откраднатите бижута? – попита Страйк, след като Лорейн беше взела салфетката и бършеше очи помежду дълбоки всмуквания от цигарата си.

– Не – отвърна намръщено тя. – Какъв смисъл имаше? Така или иначе, никога нямаше да ги открият.

Робин се досети, че Лорейн не бе искала да привлича внимание към унижението си, и се изпълни със съчувствие към нея.

– Някога проявявал ли е насилие? – попита я тя кротко.

Лорейн изглеждаше изненадана.

– Не. Вие затова ли сте тук? Да не е наранил някого?

– Не знаем – отговори Страйк.

– Не вярвам, че би посегнал на някого – заяви Лорейн. – Не беше такъв. И на полицията го казах.

– Простете – обади се Робин, като галеше главата на вече дремещия джак ръсел. – Нали казахте, че не сте съобщили за кражбата?

– Това беше по-късно – поясни Лорейн. – Около месец и нещо, след като се махна. Някой беше влязъл с взлом в къщата на госпожа Уилямс, ударил я и я обрал. От полицията разпитваха къде е Дони. Казах им, че отдавна се е изнесъл, а и не би сторил нещо такова. Винаги е бил добър с нея. Не би ударил старица.

Някога се бяха държали за ръце в бирария. Той беше косил моравата на възрастна жена. Тя отказваше да повярва, че Лейн е изцяло лош.

– Предполагам, че съседката ви е могла да даде описание пред полицията? – попита Страйк.

Лорейн поклати глава.

– Тя така и не дойде на себе си след това. Почина в старчес­ки дом. Сега в „Нортфийлд“ живее семейство с три малки деца. Да ги чуете само какъв шум вдигат. А имат нахалството да се оплакват от кучето!

Бяха ударили на камък тук. Лорейн нямаше никаква представа къде можеше да е отишъл Лейн. Не си спомняше той да е споменавал място, с което да е свързан, ако не се броеше Мелроуз, нито тя някога се бе запознавала с негови приятели. След като осъзнала, че той вече няма да се върне, изтрила номера на мобилния му телефон. Разреши им да вземат двете снимки на Лейн, но извън това не можеше да им предложи друга помощ.

Джак ръселът протестира шумно, когато Робин измъкна изпод него топлия си скут и демонстрира намерение да изкара огорчението си на Страйк, когато детективът се надигна от креслото.

– Престани, Тигър – смъмри го сърдито Лорейн, като с мъка удържаше борещото се куче на дивана.

– Няма нужда да ставате да ни изпращате – повиши глас Робин, за да надвика лудешкия лай. – Благодарим ви за всичко.

Оставиха я в опушената и претрупана с вещи дневна, вдигнала превързания си глезен, вероятно още малко по-тъжна и зас­рамена в резултат от посещението им. Шумът от истеричното куче ги следваше чак до дворната пътека.

– Поне да й бяхме направили чаша чай или нещо такова – изрече Робин с чувство за вина, когато се качиха обратно в ландроувъра.

– Тя дори не си дава сметка колко леко се е отървала – подхвърли окуражително Страйк. – Помисли за горката старица там – посочи той „Нортфийлд“. – Била е пребита за няколко мизерни лири в повече.

– Мислиш, че е бил Лейн?

– Разбира се, че е бил проклетият Лейн – изръмжа Страйк, докато Робин включваше двигателя. – Огледал е хубавичко къщата, докато уж й е помагал. И забележи, че докато толкова много е страдал от артрит, все пак е бил способен да коси трева и почти да убие стара жена.

Робин беше уморена и гладна, главата я болеше от зас­тоялия цигарен дим. Успя само да кимне и да потвърди, че звучи логично. Беше потискащ разговор и перспективата за още два часа и половина шофиране до дома никак не я прив­личаше.

– Нали не възразяваш да потегляме? – каза Страйк, като погледна часовника си. – Казах на Елин, че ще ида да я видя довечера.

– Няма проблем – отвърна Робин.

И все пак по някаква причина – може би заради главоболието, може би заради самотната жена в „Съмърфийлд“, останала сред спомените за обичани хора, които я бяха напуснали – на Робин отново й се доплака.