В служба на злото

54

And if it’s true it can’t be you,

It might as well be me.

Blue Öyster Cult, ‘Spy in the House of the Night’

Ако е истина, че ти не си, / то бих могъл да съм и аз.

Блу Ойстър Кълт, „Шпионин в Дома на нощта“ – Б. пр.

Имаше три дни, през които да обмисли плана си, защото трябваше да изчака съучастникът си да се сдобие с кола и да намери пролука в заетия си график. Междувременно съобщи на Линда, че обувките „Джими Чу“ твърде много й стягат, прекалено много бият на очи и позволи майка й да я придружи, за да ги върне. После трябваше да измисли каква лъжа да сервира на Линда и Матю, че да си откупи достатъчно време далеч от тях и да приведе плана си в действие.

Накрая им каза, че трябва да се яви в полицията за допълнителни показания. Беше много важно Пищяла да остане в колата, когато я взема, за да се поддържа илюзията. Той трябваше да спре до цивилния полицай, все още патрулиращ на улицата им, и да му съобщи, че тя отива да й свалят конците от шевовете, а в действителност това щеше да се случи чак след два дни.

Беше седем часа в безоблачна вечер и с изключение на Робин, облегната на топлата тухлена стена на бизнес центъра „Истуей“, наоколо нямаше жива душа. Слънцето бавно се придвижваше на запад и на далечния мъглив хоризонт в края на Блондин Стрийт се виждаха очертанията на скулптурата „Орбита“. Робин беше виждала проекта във вестника: скоро щеше да прилича на гигантски телефон от по-миналия век, омотан в собствения си усукан шнур. Отвъд нея едва се различаше растящият силует на Олимпийския стадион. Гигантските конструкции в далечината бяха впечатляващи и някак нечовешки, на много светове разстояние от тайните, криещи се зад новобоядисаната външна врата на Алиса.

Може би заради онова, което бе дошла да направи, безмълвният жилищен квартал пред погледа й я притесняваше. Къщите бяха нови, модерни и някак бездушни. Като се изключеха грандиозните сгради, строящи се в далечината, мястото бе лишено от атмосфера и от всякакво усещане за общност на жителите. Нямаше дървета, които да смекчават формите на ниските квад­ратни къщи, много от тях окичени с табели „Дава се под наем“, нямаше ъглови магазинчета, нито пъб, нито църква. Складът, на който се бе облегнала, имаше бели завеси на горните прозорци, подобни на мъртвешки савани, и метални врати към гаражите, целите нашарени с графити; не й предоставяше никакво прик­ритие. Сърцето на Робин бумтеше, сякаш беше тичала. Нищо не би я накарало да даде заден ход сега и при все това беше уплашена.

Наблизо прокънтяха стъпки и тя се извърна рязко, а потните й пръсти сграбчиха здраво резервната й аларма срещу изнасилвачи. Висок, с издължени крайници и с набиващ се на очи белег, Пищяла вървеше към нея с блокче „Марс“ в едната ръка и цигара в другата.

– Тя идва – избоботи.

– Сигурен ли си? – попита Робин и сърцето й запрепуска още по-бързо. Взе да й се вие свят.

– Чернокожо момиче с две деца се задава по улицата, видях я, като купувах това. – Той размаха блокчето „Марс“. – Искаш ли малко?

– Не, благодаря – отвърна Робин. – Ъъ... нали не възразяваш да се махнеш оттук?

– Не искаш ли все пак да вляза с теб?

– Не – отвърна Робин. – Ела само ако видиш... него.

– А ти сигурна ли си, че гадината вече не е вътре?

– Позвъних два пъти. Няма как да е там.

– Ще чакам зад ъгъла тогава – лаконично заяви Пищяла и се отдалечи, като редуваше всмукване от цигарата с отхапване от десертчето. Зае позиция невидима от вратата на Алиса. Междувременно Робин забърза надолу по Блондин Стрийт, да не би жената да мине покрай нея на влизане у дома си. Застана под един издаден балкон на тъмночервена жилищна сграда и видя как по улицата се задава висока чернокожа жена, хванала за ръка детенце и следвана от по-голямо момиче, което Робин прецени като приблизително единайсетгодишно. Алиса отключи външната врата и влезе вътре с дъщерите си.

Робин се върна до къщата. Днес носеше дънки и маратонки: нямаше място за препъване и падане. Прясно свързаните сухожилия пулсираха под гипсовата превръзка.

Сърцето й блъскаше силно до болка, когато почука на външната врата на Алиса. Докато чакаше, през еркерен прозорец вдясно надникна по-голямата дъщеря. Робин й се усмихна притеснено. Момичето се скри от поглед.

Жената, появила се след по-малко от минута, беше великолепна по всички стандарти. Висока, чернокожа, с фигура на модел за бельо, с коса на масури, стигаща до кръста. Първата мисъл, която мина през ума на Робин, бе, че след като стриптийзьорски клуб се беше лишил доброволно от нея, явно имаше много труден характер.

– Да? – каза тя и се намръщи на Робин.

– Здравейте – кимна момичето с пресъхнала уста. – Вие ли сте Алиса Винсънт?

– Да. А вие коя сте?

– Казвам се Робин Елакот. Дали бихме могли да поговорим за Ноъл?

– Какво точно? – поиска да знае Алиса.

– Предпочитам да ви го кажа вътре.

Алиса имаше зоркото и предизвикателно изражение на жена, принудена непрестанно да е готова за поредния житейски удар.

– Моля ви, важно е – промълви Робин, като едва движеше езика си заради сухотата в устата. – Иначе не бих ви молила.

Очите им се срещнаха: тези на Алиса в топъл карамеленокафяв оттенък и ясните сиво-сини ириси на Робин. Момичето беше сигурно, че жената ще откаже. Тогава очите с гъсти мигли се разшириха леко и по лицето на Алиса пробяга моментно вълнение, като че току-що бе направила приятно откритие. Без да каже нито дума, тя отстъпи встрани в слабо осветеното антре и със странно преувеличен жест на гостоприемство даде знак на гостенката си да влезе.

Робин не можеше да си обясни на какво се дължи зараждащото се лошо предчувствие. Единствено мисълта за двете момиченца там вътре я тласна да прекрачи прага.

Миниатюрното антренце водеше към дневна. Мебелировката се състоеше единствено от телевизор и диван. На пода беше пос­тавена настолна лампа. На стената висяха две снимки в евтини позлатени рамки – едната на бузестата Захара, малкото момиченце в тюркоазена рокличка със същите на цвят шноли във форма на пеперудки в косата, а другата на сестра й в кафява училищна униформа. По-голямата сестра беше копие на красивата си майка. Фотографът не бе успял да изтръгне усмивка от нея.

Робин чу на външната врата да щраква ключалка. Обърна се и маратонките й изскърцаха върху лъснатия дървен под. Някъде наблизо силен звън извести, че микровълновата печка е изпълнила задачата си.

– Мамо! – прозвуча пискливо гласче.

– Ейнджъл – провикна се Алиса, като влезе в стаята. – Извади й го! И така – каза тя, застанала със скръстени на гърдите ръце. – Какво имате да ми казвате за Ноъл?

Впечатлението на Робин, че Алиса се наслаждаваше на някакъв известен само на нея факт, се подсили от неприятната усмивчица, загрозяваща прелестното лице. Бившата стриптийзьорка стоеше със скръстени ръце и с щръкнали напред гърди като фигура, изваяна на носа на кораб, а дългите усукани кичури коса се спускаха до кръста й. Беше някъде към пет сантиметра по-висока от Робин.

– Алиса, работя с Корморан Страйк. Той е...

– Знам кой е той – бавно изрече Алиса. Тайното задоволство, което изглежда извлече от вида на Робин, внезапно изчезна. – Той е мръсникът, докарал епилепсия на Ноъл! Дяволите да те вземат! Отишла си при него, нали? Действате заедно, така ли? Защо не отиде при тъпите ченгета, лъжлива кучко, ако той... наистина...

Алиса силно удари Робин по рамото и преди тя да успее да се защити, продължи да я удря с всяка следваща дума.

– ...ти... е... направил... нещо!

Чернокожата я налагаше където свари. Робин вдигна лявата си ръка да се защити, като се опитваше да пази дясната, и ритна Алиса в коляното. Жената изпищя от болка и отскочи назад; някъде зад Робин малката ревна и сестра й влезе в стаята.

– Кучка проклета! – закрещя Алиса. – Да ме нападнеш пред децата ми...

И тя се хвърли към Робин, сграбчи я за косата и блъсна главата й в прозореца без завеси. Робин усети как тънката и жилеста Ейнджъл се опитва да раздели двете жени. Изоставила задръжките, Робин успя да халоса противницата си по ухото, при което тя изохка от болка и се отдръпна. Робин подхвана Ейн­джъл под мишниците, отмести я встрани и навела глава, блъсна Алиса и я повали върху дивана.

– Не пипай мама! – изкрещя Ейнджъл, хвана здравата ръка на Робин и я изви, така че тя на свой ред извика от болка. Захара пищеше на прага, а от наклонената чаша с капаче капеше топло мляко.

– ЖИВЕЕШ С ПЕДОФИЛ! – извика с цяло гърло Робин, за да надвика врявата, докато Алиса се мъчеше да се надигне от дивана и да поднови боя.

Робин си бе представяла как поднася съкрушителната новина шепнешком и вижда Алиса да рухва от шока. Въобще не й бе хрумвало, че ще я погледне от долу на горе и ще се озъби насреща й.

– Я пък тая. Да не мислиш, че не знам коя си ти, кучко прок­лета? Какво удоволствие ти доставя да му съсипваш живота...

Тя отново се метна към Робин. Стаята беше толкова тясна, че момичето повторно се блъсна в стената. Вкопчени една в друга залитнаха към телевизора, който се срина от стойката си със страхотен трясък. Робин усети раната на ръката й да се опъва и изкрещя от болка.

– Мамо! Мамо! – виеше Захара, а Ейнджъл сграбчи отзад дънките на Робин и й попречи да отбие атаката на Алиса.

– Питай дъщерите си! – викна Робин, докато хвърчаха юмруци и лакти, а тя се опитваше да се освободи от упоритата хватка на Ейнджъл. – Питай дъщерите си дали той не е...

– Не смей... по дяволите... да намесваш... децата ми...

– Питай ги!

– Шибана лъжлива кучка... ти и проклетата ти майка...

– Моята майка? – повтори Робин и с гигантско усилие заби тъй силно лакът в корема на Алиса, че по-високата жена се преви ӝдве и отново се срина върху дивана. – Ейнджъл, я да ме пуснеш! – викна Робин и отскубна пръстите на момичето от дънките си, сигурна, че разполага само със секунди, преди Алиса да възобнови боя. Захара продължаваше да реве на прага. – За коя ме мислиш ти? – задъхано изрече Робин, надвесена над Алиса.

– Няма що, много смешно! – изпъшка Алиса, останала без въздух. – Ти си гадната Британи, дето му звъни и го преследва!

– Британи? – изрече смаяна Робин. – Аз не съм Британи!

Тя измъкна портфейла от джоба на якето си. – Погледни ми кредитната карта, виж я! Аз съм Робин Елакот и работя с Корморан Страйк...

– Мръсникът, който му е причинил мозъчно ув...

– Знаеш ли защо Корморан е отишъл да го арестува?

– Защото шибаната му жена го е наклеветила...

– Никой не го е наклеветил! Изнасилвал е Британи и е бил уволняван от работа из цялата страна, защото е посягал на малки момиченца! Причинил го е на собствената си сестра... срещнах се с нея!

– Гадна лъжкиня! – викна Алиса и се приготви да се надигне от дивана.

– Не лъжа! – кресна Робин и отново блъсна жената към възглавниците.

– Побъркана кучка! – едва дишаща продума Алиса. – Да се махаш от къщата ми!

– Питай дъщеря си не й ли е посягал? Питай я! Ейнджъл?

– Не смей да говориш на децата ми, мръснице!

– Ейнджъл, кажи на майка си дали той не е...

– Какво става тук?

От писъците на Захара никой не беше чул превъртането на ключа в бравата.

Той беше масивен, тъмнокос и брадат, облечен в черен анцуг. Едната му очна ябълка беше хлътнала и правеше погледа му напрегнат и смущаващ. Без да откъсва очи от Робин, той се наведе и вдигна малката, която засия и се притисна към него. Ейнджъл, от друга страна, мигом се дръпна и се прилепи до стената. Много бавно, все така втренчен в Робин, Брокбанк постави малката в скута на майка й.

– Радвам се да те видя – изрече с усмивка, която не бе никаква усмивка, а обещание за болка.

Изстинала от глава до пети, Робин се опита дискретно да пъхне ръка в джоба си за алармата, но Брокбанк мигом се озова до нея, стисна китката й и опъна шевовете й.

– На никого няма да телефонираш, кучко коварна. Да не мис­лиш, че не те знам коя си?

Тя се опита да се изтръгне от него и изкрещя:

– Пищял!

– Трябваше да те очистя още когато можех, мърло!

Тогава се раздаде оглушителен шум от сцепено дърво и входната врата зейна разбита. Брокбанк пусна Робин и се извърна рязко, за да се озове лице в лице с Пищяла, който нахълта в стаята с нож, насочен напред.

– Не го намушквай! – изпъшка Робин, стиснала ранената си ръка.

Шестимата души, натъпкани в тясната стаичка, замръзнаха за част от секундата, дори и малката, вкопчена в майка си. И тогава се раздаде тънък глас, отчаян, треперещ, но най-сетне освободен от присъствието на мъжа с белега и златния зъб, стис­нал нож в татуираната си ръка.

– Той ми го направи! Наистина ми го направи, мамо! Направи ми го!

– Какво? – втренчи се Алиса в Ейнджъл. Лицето й внезапно увисна безжизнено от шока.

– Прави ми онова, което каза жената. Прави ми го!

Брокбанк се размърда конвулсивно, но мигом застина, когато Пищяла вдигна ножа си и го насочи към гърдите му.

– Свърши вече, малката – каза Пищяла на Ейнджъл, като я закриляше със свободната си ръка, а златният му зъб проблесна под лъчите на бавно потъващото зад отсрещните къщи слънце. – Няма да те пипне вече. Мършо проклета – изръмжа той в лицето на Брокбанк. – Как ми се ще жив да те одера.

– Какви ги приказваш, Ейнджъл? – промълви Алиса, все още стиснала Захара, а лицето й изразяваше неподправен ужас. – Той никога...

Брокбанк внезапно наведе глава и блъсна Пищяла с обиграно движение на бивш ръгбист. Пищяла, който нямаше и половината от теглото му, отхвърча настрани като парцалена кукла. Брокбанк се втурна през разбитата външна врата, а другият с бесни ругатни хукна да го гони.

– Остави го... остави го! – закрещя Робин, като гледаше през прозореца как двамата мъже се носят по улицата. – О, боже мой... ПИЩЯЛ!... Полицията ще... Къде, Ейнджъл...?

Алиса вече беше изтичала навън от стаята да настигне дъщеря си, като остави многострадалното детенце да пищи на дивана. Робин, която знаеше, че няма шанс да настигне двамата мъже, внезапно се разтрепери толкова силно, че трябваше да приклекне и хвана с две ръце главата си, разтърсвана от вълни на гадене.

Направила бе онова, което си намисли, и от самото начало знаеше, че почти неизбежно ще има поражения. Ала не бе предвидила, че Брокбанк може да избяга или да бъде убит с нож от Пищяла. Беше сигурна единствено, че не е в състояние да предотврати нито едното от двете. Пое два пъти дълбоко дъх, изправи се и отиде до дивана да се опита да успокои ужасеното момиченце. Не беше изненадващо, че след като в съзнанието й Робин бе свързвана със сцени на насилие и истерия, Захара се разплака още по-силно и взе да я рита с малкото си краче.

– Никога не съм подозирала – промълви Алиса. – О, господи. Господи. Защо не ми каза, Ейнджъл? Защо?

Вечерта се бе спуснала. Робин запали лампата, която хвърли бледосиви сенки по кремавите стени. Тройната прегърбена сянка зад дивана повтаряше всяко движение на Алиса. Ейнджъл хлипаше, сгушена в скута на майка си, и двете се поклащаха напред-назад.

Робин, която вече два пъти направи чай и сготви спагети за Захара, седеше на твърдия под под прозореца. Почувствала се бе задължена да остане, докато не дойдеше майстор по спешност да оправи вратата, разбита от Пищяла. Още никой не беше повикал полиция. Майка и дъщеря си споделяха една на друга и Робин се чувстваше като натрапница, но сърце не й даваше да си тръгне, докато не се увереше, че семейството има сигурна врата и ключалка. Захара беше заспала на дивана до майка си и сестра си, засмукала палеца си и с една ръка още стискаше чашката си с капаче.

– Той каза, че ще убие Захара, ако ти кажа – промълви Ейнджъл в шията на майка си.

– О, боже мили – проплака Алиса и сълзите й покапаха по гърба на дъщеря й. – Господи, боже мой.

Тягостното чувство, обзело Робин, беше, сякаш в корема й лазеха раци с бодливи крака. Прати съобщение на майка си и Матю, че от полицията искат да й покажат още фотороботи, но и двамата започваха да се тревожат от дългото й отсъствие, а вече й се изчерпаха доводите, с които да ги откаже да дойдат да я посрещнат. Отново и отново проверяваше телефона си да не би неволно да е заглушила звъненето. Къде се губеше Пищяла?

Майсторът най-сетне пристигна. Робин му даде номера на кредитната си карта, за да плати за поправката, и каза на Алиса, че ще си тръгва.

Алиса остави Ейнджъл и Захара прегърнати на дивана и придружи Робин до смрачената улица.

– Слушай... – промълви Алиса.

По лицето й още имаше следи от сълзи. Робин се досети, че жената не е свикнала да изразява признателност.

– Благодаря ти, чу ли? – изрече почти агресивно.

– Няма защо – отвърна Робин.

– Никога не бих... Та аз го срещнах в църквата, дяволите го взели. Мислех, че най-сетне съм намерила свестен мъж... Беше добър с... с децата...

Тя отново се разплака. Робин понечи да я докосне, но се отказа. Целите й рамене бяха натъртени от блъскането на Алиса, а раната й пулсираше болезнено.

– Британи наистина ли му се е обаждала? – попита Робин.

– Така ми каза той – отвърна Алиса и изтри очи с опакото на дланта си. – Твърдеше, че бившата му съпруга го е наклеветила и е накарала Британи да лъже... Предупреди ме, ако някога на прага дойде русо момиче, да не вярвам на нито една от глупостите й.

Робин си припомни тихия глас в ухото си:

Не те ли познавам аз теб, момиченце?

Беше я помислил за Британи. Ето защо беше затворил и не се бе обадил повече.

– Ще тръгвам – каза Робин, притеснена колко ли време щеше да й отнеме да се добере до Уест Ийлинг. Цялото тяло я болеше. Алиса здравата я беше натъртила. – Обади се на полицията, чу ли?

– Ами може – отвърна Алиса. Робин подозираше, че идеята не й бе хрумвала досега. – Да.

Докато Робин крачеше в тъмнината, а юмрукът й стискаше здраво втората аларма против изнасилвачи, се чудеше какво ли бе казала Британи на втория си баща. Реши, че се досеща: „Не съм забравила. Само посмей да го направиш пак и ще съобщя за теб“. Боеше се, че продължава да върши и с други това, което бе причинявал на нея, но не можеше да понесе последствията от обвинение за престъпление в миналото.

Аз твърдя, госпожице Брокбанк, че вашият втори баща никога не ви е докосвал, че тази история е стъкмена от вас и майка ви...

На Робин й беше известен този механизъм. Пледиращият адвокат на защитата, срещу когото се бе изправила, беше студен и саркастичен, с лисичо изражение.

Робин прекрасно разбираше защо хората се бояха да говорят, да признаят какво им е било сторено – за да не твърдят насреща им, че мръсната, срамна и мъчителна истина е плод на собственото им извратено въображение. Нито Холи, нито Британи се бяха осмелили да понесат евентуален открит съдебен процес, а може би Алиса и Ейнджъл също щяха да си замълчат от страх. А Робин беше уверена, че единствено смъртта или затворът щяха да спрат Ноъл Брокбанк да изнасилва малки момичета. И все пак, би се радвала да научи, че Пищяла не го е убил, защото ако беше...

– Пищял! – викна тя, когато висока фигура с татуировки мина под улична лампа насреща й.

– Не можах да намеря шибания мръсник, Роб! – донесе се кънтящият глас на Пищяла. Май не осъзнаваше, че Робин бе седяла два часа на твърдия под ужасена и молеща се за връщането му. – Бързо тича за толкова едър тип.

– Полицията ще го намери – каза Робин с внезапно омекнали колене. – Алиса ще им се обади. Пищял, би ли... моля те, ще ме откараш ли у дома?