В служба на злото

27

A dreadful knowledge comes . . .

Blue Öyster Cult, ‘In the Presence of Another World’

Задава се ужасяващо прозрение...

Блу Ойстър Кълт, „В присъствието на друг свят“ – Б. пр.

В „Травълодж“ им дадоха стаи през пет врати една от друга. Робин се бе ужасила, че мъжът на рецепцията ще им предложи двойна стая, но Страйк го изпревари с небрежната фраза „две единични стаи“, преди той да има време да си отвори устата.

Беше нелепо внезапно да изпитат неудобство, след като цял ден бяха прекарали в по-голяма близост в ландроувъра, отколкото в асансьора. Робин се почувства странно да пожелае лека нощ на Страйк, когато стигна до вратата на стаята си; не че той забави крачка. Просто й каза „Лека нощ“ и продължи към своята стая, но изчака пред вратата, преди тя да се справи с картата си за отключване и да влезе след смутено махване с ръка.

Защо му помаха? Глупаво.

Пусна сака си на леглото и отиде до прозореца, откъдето се откриваше мрачна гледка към същите промишлени сгради, край които бяха минали на влизане в града часове по-рано. Имаше усещането, че са напуснали Лондон много по-отдавна, отколкото бе в действителност.

Отоплението беше твърде засилено. Робин с мъка отвори заялия прозорец и в задушната и тясна квадратна стая нахлу хладен въздух. Включи телефона си да се зарежда, съблече се, сложи нощница, изми си зъбите и легна между хладните чаршафи.

Все още чувстваше необяснима нервност при мисълта, че спи само през пет стаи от Страйк. За всичко беше виновен Матю, естествено. „Ако спиш с него, между нас е свършено завинаги“.

Непокорното й въображение внезапно й поднесе почукване на вратата, след което Страйк се самопоканваше под някакъв претекст...

Не ставай смешна.

Завъртя се в леглото и притисна пламналото си лице до възглавницата. Що за мисли? Проклет да е Матю, че й вкарваше глупости в главата, като съди по себе си...

Междувременно Страйк още не се беше добрал до леглото. Усещаше се скован след дългите часове неподвижно седене в колата. Свалянето на протезата му донесе облекчение. Макар че душът не беше особено удобен за еднокрак човек, той го използва, като предпазливо се държеше за дръжката от вътрешната страна на вратата, и се опита да отпусне болящото го коляно с топла вода. Избърса се с кърпа, внимателно се добра до леглото, включи телефона си на зареждане и се пъхна гол между чаршафите.

Докато лежеше с длани под главата и се взираше в тъмния таван, си мислеше за Робин през пет стаи от него. Питаше се дали Матю й беше пратил ново съобщение, дали не разговаряха по телефона в момента, дали тя не използваше уединението си да си поплаче за пръв път този ден.

През пода долитаха шумове от нещо, което наподобяваше ергенско парти: шумни мъжки смехове, подвиквания, затръшващи се врати. Някой пусна музика и басите забумтяха в стаята му. Това му напомни за нощите, когато спеше в офиса си и музиката, носеща се от „12 Бар кафе“ отдолу, вибрираше в металните крака на походното му легло. Надяваше се шумът да не е толкова силен в стаята на Робин. Тя имаше нужда да си почине, утре щеше да шофира на разстояние от още четиристотин километра. Страйк се прозя, завъртя се на една страна и въпреки тътена на музиката и виковете почти веднага заспа.

На следващата сутрин се срещнаха в салона за закуска. Корморан прикри Робин, докато тя крадешком напълни повторно термоса им с кафе на бюфета, след което и двамата сложиха по няколко препечени филийки в чиниите си. Страйк устоя на изкушението да вземе пълна английска закуска и се възнагради за въздържанието си, като мушна пакетирани кейкчета в раницата си. В осем часа отново бяха в ландроувъра и пътуваха през разкошната природа на Къмбрия с тревисти хълмове и торфени терени под забуленото в лека мъгла синьо небе и стъпиха на магистрала М6 в посока юг.

– Съжалявам, че не мога да те отменя при шофирането – каза Страйк, докато отпиваше от кафето си. – Тоя съединител ще ме убие. Ще убие и двама ни.

– Не ми пречи – успокои го Робин. – Знаеш, че обичам да шофирам.

Продължиха в дружелюбно мълчание. Тя беше единственият човек, когото Страйк би търпял да го вози при всичките му вкоренени предубеждения срещу жените шофьори. Обикновено си мълчеше на тази тема, но скептицизмът му произтичаше от немалко негативни преживявания като пътник, возен от нервната му и некадърна на волана корнуолска леля, от разсеяната Луси, от Шарлот, безразсъдно флиртуваща с опасността. Една бивша приятелка от Отдела за специални разследвания, Трейси, беше компетентна като шофьор. Но въпреки това дотолкова се беше парализирала от страх на един висок и тесен алпийски път, че спря, почти задушавана от паника, като отказваше да му отстъпи волана, но и неспособна да продължи.

– Матю харесва ли ландроувъра? – попита Страйк, докато профучаваха по надлез.

– Не – отвърна Робин. – Той иска А3 кабриолет.

– Типично – промърмори под нос Страйк, така че да не се чуе в трещящата кола. – Простак.

Отне им четири часа да стигнат до Маркет Харбъро, град, който, както установиха по пътя, нито Страйк, нито Робин бяха посещавали. Подходът към него се виеше през красиви селца – къщи със сламени покриви, църкви от седемнайсети век, градини с жив плет, подрязан във всевъзможни форми, улици с жилищни сгради, носещи имена от сорта „Гърненце с мед“. Страйк си припомни високата стена с бодлива тел и фабриката за подводници отвъд нея, които представляваха гледката от родния дом на Ноъл Брокбанк. Какво ли го бе довело в тази околност с пасторална красота и очарование? Що за бизнес бе този, чийто телефонен номер Холи беше дала на Робин и който сега беше скътан в портфейла на Страйк?

Впечатлението за антична елегантност се засили още повече, когато стигнаха самия Маркет Харбъро. Богато украсената стара църква на свети Дионисий се издигаше гордо в сърцето на града, а до нея посред централната улица се мъдреше забележителна постройка, напомняща къща от трупи на дървени кокили.

Откриха място за паркиране зад чудатата сграда. Нетърпелив да пуши и да изпъне коляното си, Страйк слезе, запали цигара и се зачете в табела, която информираше, че къщата на кокили е била училище, построено през 1614 година. Библейски цитати, изписани със златни букви, изпъстряха фасадите й.

„Човек съди по лицето, а Господ – по сърцето.“

Робин остана в ландроувъра и разгърна картата, за да открие най-добрия маршрут до Корби, следващата им спирка. Страйк допуши цигарата си и се върна на седалката до нея.

– Добре, ще пробвам телефонния номер. Ако ти се ще да се поразтъпчеш, да знаеш, че почти съм свършил цигарите.

Робин извъртя очи в гримаса, но взе подадената й банкнота от десет лири и тръгна да дири „Бенсън и Хеджис“.

При първия опит на Страйк номерът беше зает. При втория отговори женски глас със силен акцент:

– Масажно студио „Тайландска орхидея“, какво обичате, моля?

– Здравейте – каза Страйк. – Един приятел ми даде вашия номер. Къде се намирате?

Тя му съобщи адрес на Сейнт Мерис Роуд и след кратка консултация с картата той установи, че е само на минути разстояние.

– Дали някоя от вас, дами, е свободна за мен тази сутрин?

– Каква бихте предпочели?

Видя в страничното огледало, че Робин се връща. Червеникаворусата й коса се вееше свободно от вятъра, а в ръката й проблясваше златист пакет „Бенсън и Хеджис“.

– Тайландка – заяви Страйк след моментно колебание.

– Имаме две дами тайландки свободни за вас. Какво точно обслужване желаете?

Робин отвори шофьорската врата и влезе.

– А какво предлагате? – поинтересува се Страйк.

– Еротичен масаж от една дама с масла, деветдесет лири. Еротичен масаж от две дами с масла, сто и двайсет. Пълен масаж тяло в тяло на голо с масла, сто и петдесет. Екстрите ги договаряте с дамата. Става ли?

– Става, бих искал... ъъ... с едната дама – съобщи Страйк. – Ще бъда при вас след малко.

Той затвори.

– Оказа се масажно студио – каза той на Робин, – но не от този вид, където човек би отишъл за болящо коляно.

– Нима? – стъписа се тя.

– Навсякъде ги има – вдигна рамене той.

Разбираше объркването й. Гледката пред тях – църквата, прастарото училище на кокили, оживената и просперираща главна улица, знамето с кръста на свети Георги, къдрещо се от ветреца пред близкия пъб – беше достойна за постер, рекламиращ града.

– Какво смяташ да правиш... къде е това?

– Не е далеч – отвърна той и й показа мястото на картата. – Но първо ще ми трябва банкомат.

Нима той наистина се канеше да плати за масаж, смая се Робин, само че не знаеше как да формулира въпроса, нито пък беше сигурна, че иска да чуе отговора. Спря пред едно устройст­во, за да даде възможност на Страйк да увеличи овърдрафта си с още двеста лири, последва указанията му и стигна до Сейнт Мерис Роуд, който беше пресечка в края на главния булевард. Улицата се оказа съвършено почтена на вид. От двете страни имаше брокерски офиси за недвижими имоти, спа салони за разкрасяване, адвокатски кантори, като повечето бяха в големи самостоятелни сгради.

– Ето го – посочи Страйк, когато минаха покрай дискретна къща на един ъгъл. Надпис с лъскави лилави и златисти букви гласеше Масажно студио „Тайландска орхидея“. Само тъмните щори на прозорците загатваха за дейности, отиващи по-далеч от раздвижването на болезнени стави с медицинска цел. Робин паркира в странична улица и проследи с поглед Страйк, докато се скри зад ъгъла.

Когато се приближи към входа, той забеляза, че орхидеята, изобразена на лъскавата табела отгоре, удивително много напомняше вагина. Натисна звънеца и вратата мигом бе отворена от дългокос мъж, висок почти колкото самия него.

– Току-що се обадих по телефона – обясни Страйк.

Охранителят изръмжа и му кимна по посока на плътна черна завеса по-навътре. Зад нея имаше малко фоайе, застлано с мокет с два дивана, където по-възрастна тайландка седеше с две свои по-млади сънароднички, едната от които изглеждаше около петнайсетгодишна. На телевизор в ъгъла вървеше „Стани богат“. При влизането му отегчените изражения на момичетата се оживиха. По-възрастната жена се изправи. Дъвчеше енергично дъвка.

– Вие се обадихте, нали?

– Да – потвърди Страйк.

– Желаете ли питие?

– Не, благодаря.

– Искате тайландско момиче, така ли?

– Да – отговори Страйк.

– Коя искате?

– Нея – каза Страйк и посочи по-младото момиче, облечено в розова блуза с деколте лодка, кадифена минипола и евтини на вид лачени обувки на висок ток. Тя се усмихна и стана. Кльощавите й крачета бяха като на фламинго.

– Добре – отвърна събеседничката му. – Първо плащате, пос­ле отивате в частна кабина. Става ли?

Страйк й подаде деветдесет долара и избраницата му го поведе сияещо напред. Имаше тялото на подрастващо момче, ако се изключеха очевидно фалшивите гърди, които му напомниха пластмасовите барбита на рафта в детската стая у Елин.

До частната кабина се стигаше по къс коридор: малка стаичка само с един прозорец, закрит с черни щори, със слабо осветление, наситена с аромата на сандалово дърво. В ъгъла беше сместен душ. Масажната маса беше от изкуствена черна кожа.

– Искате ли душ преди масажа?

– Не, благодаря – отговори Страйк.

– Тогава се съблечете там – каза тя и посочи тясно пространство в другия ъгъл, оградено със завеса, където Страйк с голяма мъка би се поместил със своя ръст от сто деветдесет и три сантиметра.

– По-доволен ще съм да си остана с дрехите. Искам да говоря с теб.

Тя не изглеждаше учудена. Явно ги бе виждала всякакви.

– Да сваля ли блузата? – предложи жизнерадостно и посегна към фльонгата на тила си. – За свалена блуза се плащат десет лири допълнително.

– Не – каза Страйк.

– Ръчно облекчаване? – гласеше следващата й оферта с пог­лед към ципа на панталоните му. – Ръчно облекчаване с масла? Двайсет лири допълнително.

– Не, само искам да говоря с теб – повтори Страйк.

По лицето й пробяга съмнение, а после внезапно бе обзета от страх.

– От полицията ли сте?

– Не – вдигна ръце Страйк, сякаш се предаваше. – Не съм от полицията. Търся мъж на име Ноъл Брокбанк. Работил е тук. Вероятно на входа, бил е охранител.

Избрал бе точно това момиче, защото изглеждаше съвсем млада. Като познаваше наклонностите на Брокбанк, предполагаше, че той може да е потърсил контакт по-скоро с нея, отколкото с другите служителки, но тя поклати глава.

– Той се махна – каза.

– Знам – отвърна й Страйк. – Опитвам се да разбера къде е отишъл.

– Мама го уволни.

Дали собственичката наистина беше нейна майка, или това беше почетна титла? Страйк предпочиташе да не замесва Мама в това. Изглеждаше хитра и корава жена. Като нищо щеше да го принуди да се изръси за нещо, което би се оказало информация без стойност. А у момичето, избрано от него, се долавяше благоприятна наивност. На нея не й беше хрумнало да му поиска допълнително заплащане за сведенията, че Брокбанк е бил тук, но си е заминал, защото е бил уволнен.

– Ти познаваше ли го? – попита я Страйк.

– Беше уволнен в седмицата, когато постъпих.

Момичето погледна към вратата.

– Дали някой друг тук има номер за връзка с него или знае къде е отишъл?

Тя се поколеба. Страйк извади портфейла си.

– Двайсет лири – обеща той, – ако ме запознаеш с някой, който разполага с информация къде се намира той сега. Парите си остават за теб.

Тя се заигра с подгъва на кадифената си пола, досущ като дете, втренчена в него, после грабна двете десетачки от ръката му и ги пъхна дълбоко в джоба на полата си.

– Стойте тук.

Той седна на масата от изкуствена черна кожа и зачака. Малката стаичка беше чиста като в уважаващ се балнеосанаториум и на Страйк това му хареса. Намираше мръсотията за силно антисексуална; винаги му напомняше за майка му и Уитъкър в онази мърлява квартира с лекьосаните дюшеци и непоносимата воня на втория му баща. А тук, край ароматните масла, спретнато строени на странично шкафче, беше трудно да не те сполетят еротични мисли. Идеята за масаж тяло в тяло на голо с ароматни масла далеч не му се виждаше отблъскваща.

По необяснима причина мислите му се насочиха към Робин, която седеше в колата отвън. Той бързо се изправи на крака, сякаш заловен да прави нещо компрометиращо, и тогава съвсем наблизо прозвучаха сърдити гласове, говорещи на тайландски. Вратата се отвори рязко и се появиха Мама и избраното от него момиче, силно уплашено.

– Платихте за масаж с едно момиче! – изтъкна гневно Мама.

Също като протежето си и тя стрелна очи към ципа му. Проверяваше да види вършена ли е работа, дали той не се опитва да мине тънко и да получи повече.

– Той размисли – уверяваше я отчаяно момичето. – Иска две момичета, една тайландка и една руса. Нищо не сме правили. Той размисли.

– Платихте само за едно момиче – извика отново Мама и насочи към Страйк пръст с квадратен нокът.

Страйк чу приближаването на тежки стъпки и предположи, че идва дългокосият портиер.

– Готов съм – предложи той, като се ругаеше вътрешно – да платя и за масажа с две момичета.

– Още сто и двайсет? – кресна Мама, неспособна да повярва на ушите си.

– Да – каза той. – Добре.

Тя го накара да се върне във фоайето и да плати. Там седеше червенокоса със свръхтегло в дълбоко изрязана рокля от ликра. Погледна го с надежда.

– Той иска руса – заяви съучастничката на Страйк, след като той подаде още сто и двайсет лири и лицето на червенокосата помръкна.

– Ингрид е с клиент – отсече Мама и тикна парите на Страйк в чекмеджето. – Ще чакате тук, докато се освободи.

И тъй, той седна между кльощавата тайландка и червенокосата и всички гледаха „Стани богат“, докато в коридора не се появи дребен мъж с костюм и бяла брада, който мина забързано, избягвайки да погледне когото и да било, и изчезна навън зад черните завеси. Пет минути по-късно дойде стройна изрусена жена, за която Страйк предположи, че е на неговата възраст; беше облечена в лилава рокля от ликра и с ботуши до коляното.

– Вървете с Ингрид – нареди Мама, а Страйк и момичето покорно поеха обратно към малката стаичка.

– Той не иска масаж – обясни задъхано първото момиче на блондинката, когато вратата се затвори. – Интересува се къде е отишъл Ноъл.

Русата намръщено огледа Страйк. Може и да беше два пъти повече на години от колежката си, но беше хубава, с тъмнокафяви очи и високи скули.

– За какво ви трябва? – попита с чист есекски акцент и добави спокойно: – От полицията ли сте?

– Не – отвърна Страйк.

Внезапно лицето й се оживи от осъзнаване.

– Я почакайте – изрече бавно. – Знам кой сте... вие сте онзи Страйк! Камерън Страйк! Детективът, който хвана убиеца на Лула Ландри и... Боже, някой не ви ли изпрати крак неотдавна?

– Да, така беше.

– Ноъл беше направо обсебен от вас! – възкликна тя. – Кажи-речи, само на тази тема говореше, след като ви показаха в новините.

– Сериозно ли?

– Да, все повтаряше как сте му причинили мозъчно увреждане!

– Не мога да си присвоя цялата заслуга за това. Значи, го познавахте добре?

– Не чак толкова добре – отвърна тя, правилно интерпретирала въпроса му. – Познавах Джон, негов приятел от север. Беше чудесен човек, един от редовните ми клиенти, преди да замине за Саудитска Арабия. Мисля, че са били съученици. Стана му мъчно за Ноъл, защото е служил в армията и си имаше проблеми, затова го препоръча за работа тук. Обясни, че не му потръгнало в живота. Убеди ме да дам стая под наем на Ноъл при мен.

Тонът й ясно подсказваше, че според нея съчувствието на Джон към Брокбанк е било незаслужено.

– И как беше?

– Отначало се държеше прилично, но след като свали гарда, постоянно се пенеше за нещо. За армията, за вас, за сина си. Побъркан е на тема сина си и как ще си го върне. Твърдеше, че по ваша вина сега не можел да го вижда, но аз не успях да схвана логиката му. На всеки би станало ясно защо бившата му жена не го иска близо до момчето.

– И защо?

– Мама го завари да държи внучката й на коленете си и да й бърка под полата – каза Ингрид. – Тя е на шест години.

– А – промълви Страйк.

– Замина, без да си плати наем за две седмици, и повече не го видях. Но съм благодарна, че се махна.

– Знаете ли къде отиде, след като беше уволнен?

– Нямам представа.

– Значи, нямате начин да се свържете с него?

– Сигурно пазя мобилния му номер – каза тя. – Но не знам дали той още го използва.

– Бихте ли ми го дали?

– Изглеждам ли като да нося мобилен телефон у себе си? – попита тя и вдигна високо ръцете си. Ликрата и ботушите очер­таваха плътно всяка нейна извивка. Щръкналите й зърна личаха ясно под тънката тъкан. Поканен да я огледа, Страйк се насили да поддържа контакт с очи.

– Бихте ли се срещнали с мен по-късно да ми го дадете?

– Не ни е позволено да обменяме адреси и телефонни номера с клиенти. Такива са условията тук, миличък, по тази причина ни се забранява да носим телефони. Ето какво – каза тя, като го измери от горе до долу. – Като знам кой си и как си фраснал мръсника, а отгоре на това си герой от войната, готова съм да се видя с теб, като свърша работа.

– Би било чудесно – зарадва се Страйк. – Много благодаря.

Не знаеше дали не си е въобразил, че в очите й проблесна флиртаджийско пламъче. Нищо чудно да се бе поддал на аромата на масажни масла и на скорошните си мисли за топли хлъзгави тела.

Двайсет минути по-късно, след като изчака достатъчно дълго, че Мама да остане доволна от свършената работа, Страйк напусна „Тайландска орхидея“ и пресече улицата до мястото, където Робин го чакаше в колата.

– Двеста и трийсет лири за стар номер на мобилен телефон – изпъшка той, когато потеглиха към градския център. – Дано поне си струва. Търсим улица „Адам и Ева“. Кафето се казва „Апълби“. Тя ще се види там с мен след малко.

Робин намери място за паркиране. Зачакаха, като обсъждаха казаното от Ингрид и похапваха кейкчетата, прибрани от Страйк на закуска. Робин беше започнала да разбира причината за леко наднорменото тегло на Страйк. Никога преди не бе провеждала разследване, траещо повече от двайсет и четири часа. Когато човек бе принуден да се храни само в попътни закусвални и в движение, лесно превключваше на шоколад и нездравос­ловни храни.

– Ето я и нея – каза Страйк четиресет минути по-късно, слезе от ландроувъра и се отправи към „Апълби“. Робин раз­гледа приближаващата се блондинка, сега облечена в дънки и късо палто от имитация на лисица. Имаше тяло на модел и подсети Робин за Платиненорусата. Минаха десет минути, пос­ле петнайсет. Не се показваха нито Страйк, нито момичето.

– Колко време е нужно да се вземе телефонен номер? – изрече сърдито сама на себе си тя. Вече й ставаше студено в колата. – Мислех, че искаш да идем в Корби.

Беше я уверил, че нищо не се е случило, но знаеше ли човек? Може и да беше. Може би момичето бе намазало Страйк с масла и...

Робин забарабани с пръсти по волана. Замисли се за Елин и как би се почувствала тя, ако знаеше какво е правил Страйк този ден. После подскочи леко, като се сети, че цял ден не е поглеждала телефона си да види дали Матю не е оставил ново съобщение. Извади го от джоба си и видя, че нищо не е получила. След като го бе уведомила, че твърдо няма да отиде на рождения ден на баща му, беше млъкнал.

Блондинката и Страйк излязоха от кафенето. На Ингрид, както изглеждаше, не й се щеше да пусне Страйк. Когато той й махна за довиждане, тя се наведе напред и го целуна по бузата, после се отдалечи със секси походка. Той видя, че Робин го наб­людаваше, и влезе в колата с позасрамена гримаса.

– Това изглеждаше интересно – коментира Робин.

– Не чак толкова – отвърна Страйк и й показа в телефона си номер, обозначен като „Мобилен на Ноъл Брокбанк“. – Тя просто се разбъбри.

Ако Робин беше колега мъж, със сигурност щеше да добави: „Сваляше ме сериозно“. Ингрид беше флиртувала безсрамно на масата, като преглеждаше бавно списъка на контактите си и се чудеше на глас дали още пази номера, докато Страйк взе да се притеснява, че няма да научи нищо от нея. После се поинтересува дали някога са му правили истински тайландски масаж, взе да подпитва по каква причина търси Ноъл, да любопитства за случаите, които беше разрешил, особено за този с красавицата супермодел, първият, донесъл му известност. Накрая с топла усмивка настоя той да вземе и нейния номер „ей така, за всеки случай“.

– Искаш ли да пробваш с номера на Брокбанк сега? – попита Робин, припомнила си как Страйк огледа задните части на отдалечаващата се Ингрид.

– Какво? Не. Това трябва да се обмисли. Може да имаме само един шанс, ако той вдигне. – Погледна часовника си. – Да тръгваме, не искам да пристигнем много късно в Корби...

Телефонът в ръката му иззвъня.

– Уордъл – каза Страйк.

Той прие разговора и включи на високоговорител, така че и Робин да чува.

– Какво ново?

– Идентифицирахме трупа – съобщи Уордъл. Нотка в гласа му подсказваше, че името ще им е познато. В кратката пауза образът на момиченцето с неговите малки, подобни на птичка очи, пробяга в паника през съзнанието на Страйк.

– Казва се Келси Плат и е момичето, което ти е писало за съвет как да отреже крака си. Била е на шестнайсет години.

Страйк бе обзет едновременно от облекчение и недоверие. Заопипва за писалка, но Робин вече записваше.

– Карала курс за гувернантки в някакъв колеж и така се запознала с Оксана Волошина. Келси по принцип живеела със сестра си и партньора на сестрата. Казала им, че заминава на някакъв стаж от колежа за две седмици. Не са съобщили за изчезването й, защото не били разтревожени. Очаквали я да се върне чак довечера. Оксана твърди, че Келси не се разбирала със сестра си и я помолила да остане две седмици в дома й, за да си отдъхне от нея. Очевидно момичето е планирало всичко, като ти е писало именно от онзи адрес. Сестрата е напълно съсипана, разбираемо. Още не мога да изкопча нищо смислено от нея, но потвърди, че почеркът на писмото е на Келси, а фактът, че е искала да се освободи от крака си, не й дойде като пълен шок. Имаме ДНК проби от четката за коса на момичето. Съвпада. Тя е.

Седалката на Страйк проскърца, когато той се доближи по-плътно до Робин да погледне записките й. Дрехите му й замирисаха на цигари и носеха бегъл лъх на сандалово дърво.

– Значи, със сестрата живее партньор? – попита той. – Мъж ли?

– Не можеш да го прикачиш на него – предупреди го Уордъл и Страйк се досети, че самият Уордъл вече се бе помъчил да го направи. – Пенсиониран пожарникар на четиресет и пет, далеч не в прекрасна физическа форма. Болни бели дробове и желязно алиби за въпросния уикенд.

– Уикенд...? – подхвана Робин.

– Келси напуснала апартамента на сестра си вечерта на първи април. Знаем, че трябва да е умряла на втори или на трети, доставили са ви крака на четвърти. Страйк, ще ми трябваш тук, за да отговориш на още въпроси. Рутинно е, но трябва да снемем официалните ти показания за онези писма.

Нямаше кой знае още какво за казване. След като прие благодарността на Страйк, че ги е уведомил, Уордъл затвори. Нас­тана мълчание, по време на което Робин се разтрепери от вторичния шок.