В служба на злото

39

The door opens both ways . . .

Blue Öyster Cult, ‘Out of the Darkness’

Вратата се отваря в две посоки...

Блу Ойстър Кълт, „Да излезеш от мрака“ – Б. пр.

– Погледни само – каза Елин в понеделник сутринта, застанала потресена пред телевизора с купичка зърнена закуска в ръце. – Не е за вярване!

Страйк току-що бе влязъл в кухнята, изкъпан и облечен след обичайната им неделна среща. Безукорно чистото помещение в бяло и кремаво беше изпълнено с повърхности от неръждаема стомана и с приглушеното си осветление напомняше операционна от космическата ера. На стената зад масата имаше плазмен телевизор. На екрана му президентът Обама беше застанал на подиум и говореше.

– Убили са Осама бин Ладен! – възкликна Елин.

– Да му се не види! – отрони Страйк. Зкова се на място и се зачете в движещия се надпис в долната част на екрана.

Чистите дрехи и бръсненето не бяха подобрили особено вида му, в който личеше пълно изтощение. Часовете, които влагаше в опит да зърне Лейн и Уитъкър, си казваха своето: очите му бяха кървясали, а кожата – със сивкав оттенък.

Отиде до кафемашината, наля си пълна чаша и я изгълта. Без малко не беше заспал върху Елин снощи и броеше като едно от малкото дребни постижения за седмицата това, че поне тази работа бе успял да доведе докрай. Сега, облегнат на облицования с неръждаема стомана остров, гледаше безупречния на вид президент и му завиждаше от цялото си сърце. Той поне беше хванал своя човек.

Известните подробности около смъртта на бин Ладен дадоха на Елин и Страйк тема за разговор, докато тя го возеше към станцията на метрото.

– Чудя се дали са били напълно сигурни, че е той, преди да влязат – каза тя, докато спираше пред станцията.

Страйк си бе задал същия въпрос. Бин Ладен имаше много отличителна външност, разбира се, с неговия висок ръст... Мис­лите на детектива се отплеснаха към Брокбанк, Лейн и Уитъкър, докато Елин не привлече вниманието му.

– В сряда имам служебна сбирка, идва ли ти се? – Звучеше леко притеснено. – С Дънкан, така или иначе, сме се споразумели почти за всичко. Омръзна ми да се крием.

– Съжалявам, няма как – отвърна той. – Нали ти казах колко обекти имам за следене.

Налагаше му се да се преструва пред нея, че издирванията на Брокбанк, Лейн и Уитъкър са платени задачи, защото иначе тя никога не би разбрала безплодното му дотук упорство.

– Добре, тогава ще чакам ти да ми позвъниш – каза тя и той долови нотка на хладина в гласа й, но предпочете да я пренеб­регне.

Струва ли си изобщо?, запита се, докато слизаше към мет­рото с раница през рамо, като имаше предвид не преследваните от него мъже, а Елин. Започналото като приятно развлечение вече придобиваше статут на тягостно задължение. Едни и същи ресторанти в едни и същи вечери. Предсказуемостта на срещите им беше започнала да му втръсва. Но ето че сега, когато тя предложи промяна на модела, не намери у себе си и капка ентусиазъм. Без много да му мисли, би могъл да изреди дузина неща, с които би предпочел да запълни свободна вечер пред това да пие в компанията на водещи от Радио три. Спането оглавяваше списъка му.

Скоро – той усещаше приближаването на момента – тя щеше да поиска да го запознае с дъщеря си. Страйк беше стигнал до трийсет и седем годишна възраст, успешно избягвайки ролята на „маминия приятел“. Собствените му спомени за мъжете, преминавали през живота на Леда, бяха оставили у него неприязън към подобни отношения, граничеща с отвращение. Някои от тези мъже бяха свестни хора, но повечето – не, и втората тенденция бе достигнала апотеоза си в лицето на Уитъкър. Нямаше желание да вижда в очите на друго дете страха и недоверието, които бе прочитал в тези на сестра си Луси всеки път, щом през вратата влезеше поредният непознат мъж. А какво е било собственото му изражение не можеше да знае. Докато беше по силите му, преднамерено затваряше съзнанието си за тази част от живота на Леда, като се фокусираше върху нейните прегръдки и смеха й, майчиния й възторг от постиженията му.

Когато излезе от метрото на Нотинг Хил Гейт и беше на път към училището, мобилният му телефон бипна. Беше съобщение от съпругата на Бясното татенце:

Само ви припомням, че момчетата не са на училище днес

заради официалния почивен ден. При дядо си и баба си са.

Той няма да ги следи там.

Страйк изруга под носа си. Наистина беше забравил за почивния ден. Хубавото беше, че можеше да се върне в офиса и да отхвърли малко писмена работа, а после за разнообразие да се отправи към Катфорд Бродуей по светло. Щеше му се само есемесът да беше пристигнал, преди да се отклони до Нотинг Хил.

Четиресет и пет минути по-късно Страйк изкачваше с тропот металното стълбище към офиса си и се питаше за кой ли път защо не се обади на хазаина да ремонтира най-сетне асансьора. Ала щом се озова пред стъклената входна врата, изникна далеч по-належащ въпрос: защо вътре светеше?

Той бутна вратата с такава засилка, че Робин, макар да беше чула мъчителното му изкачване по стъпалата, подскочи на стола си. Останаха за няколко мига втренчени един в друг, тя – предизвикателно, той – обвинително.

– Какво правиш тук? – попита я.

– Работя – отвърна момичето.

– Казах ти да работиш от къщи.

– Приключих – отвърна тя и почука с пръст снопче листове на бюрото до нея, запълнени с изписани на ръка бележки и телефонни номера. – Тук са всички номера, които успях да открия в Шордич.

Погледът на Страйк проследи ръката й, но вниманието му бе привлечено не от спретнато изписаните листове, които му показваше, а от годежния пръстен със сапфир.

Настана пауза. Робин се запита защо ли сърцето й заблъска в ребрата. Колко нелепо да чувства потребност да се оправдава... Тя сама си решаваше дали да се омъжи за Матю... абсурдно беше дори да дава такова обяснение пред себе си...

– Сложи го пак, значи? – каза Страйк и й обърна гръб, докато закачаше сакото и раницата си на вратата.

– Да – отвърна Робин.

Настана кратка пауза. Той се обърна с лице към нея.

– Нямам достатъчно работа за теб. Остана ни една задача. Мога да покривам Бясното татенце и сам.

Тя присви сиво-сините си очи.

– Ами Брокбанк, Лейн и Уитъкър?

– Какво за тях?

– Още ли се опитваш да ги намериш?

– Да, но не в това е...

– И как възнамеряваш да поемеш сам четири случая?

– Те не са случаи. Никой не плаща...

– Значи, са нещо като хоби, така ли? – подхвърли Робин. – Затова ли издирвах телефонни номера през целия уикенд?

– Виж... Аз наистина искам да ги открия, да – каза Страйк, като се мъчеше да поднесе стройно аргументите си на фона на неимоверната умора и други, не така лесни за дефиниране чувства (годежът беше отново в сила... от самото начало бе подозирал, че може да стане така... естествено, че и той помогна, като я прати у дома й, даде й време да бъде с Матю), – само че не...

– На драго сърце остави да те откарам до Бароу – подхвана Робин, която беше дошла подготвена за спора. Съвсем наясно беше, че той не я иска в офиса. – Не възрази да разпитам Холи Брокбанк и Лорейн Макнотън, така ли беше? Е, какво се промени?

– Пратиха ти още една телесна част, ей това се промени, дявол да го вземе, Робин!

Не беше възнамерявал да крещи, но ето че гласът му закънтя между металните шкафове край стените.

Тя не се стресна. И преди беше виждала Страйк ядосан, чувала го бе да ругае, виждала го бе да блъска с юмрук въпросните метални шкафове. Това не я притесняваше.

– Да – отвърна тя спокойно, – и това ме потресе. Повечето хора щяха да бъдат потресени, ако получат пръст от крак, залепен в картичка. На теб самия ти призля, личеше си.

– Да, и тъкмо затова...

– ...се опитваш сам да се нагърбиш с четири случая и ме пращаш у дома. Не съм ти искала отпуск.

В еуфорията след поставянето на пръстена обратно Матю дори й беше помогнал да репетира речта си за връщане на работа. Сега, като си спомняше това, беше крайно необичайно – той влезе в ролята на Страйк, а тя му изтъкваше аргументите си. Но годеникът й бе готов на всичко, след като тя се съгласи да се омъжи за него на втори юли.

– Исках да се върна направо към...

– Само защото ти си искала да се върнеш на работа – прекъсна я Страйк, – не означава, че е в твой интерес да го нап­равиш.

– О, не знаех, че си бил квалифициран терапевт по трудови въпроси – подхвърли Робин със сдържан сарказъм.

– Виж какво – подхвана Страйк, повече вбесен от спокойната й логичност, отколкото би бил от ядни крясъци и сълзи (а сапфирът отново искреше на пръста й с хладен блясък), – аз съм твой работодател и решавам дали...

– А пък аз си мислех, че съм ти партньор – вметна Робин.

– Няма значение – отсече Страйк. – Партньор или не, все така нося отговорност...

– Значи, предпочиташ бизнесът да рухне, отколкото да ми позволиш да работя? – попита Робин вече ядосана и по бузите й избиха червени петна. Страйк си даваше сметка, че губи по точки, но му донесе бегло удоволствие фактът, че тя пък губи хладнокръвие. – Аз ти помогнах да го изградиш! А в момента ти му играеш по свирката, който и да е той, като ме изтикваш в периферията, пренебрегваш случаи, за които се плаща, и се съсипваш от преумора...

– Откъде знаеш, че...?

– Защото на нищо не приличаш! – изрече дръзко Робин и Страйк, сварен неподготвен, едва не се разсмя за пръв път от дни.

– Или съм твой партньор, или не съм – подхвана тя отново тирадата си. – Ако ще се отнасяш към мен като към чуплив порцелан, ваден само за специални случаи, когато си сигурен, че няма да пострадам, спукана ни е работата. Бизнесът е обречен. И ще е по-добре да ида при Уордъл и...

– И какво? – попита остро Страйк

– И да приема предложението му да постъпя в полицията – отвърна Робин, като гледаше Страйк право в лицето. – Това не е игра за мен. Не съм малко момиченце. Изтърпяла съм далеч по-лоши неща от изпращането на отрязан пръст и оцелях. Така че... – Тя млъкна за миг да събере кураж. Надявала се бе да не се стига до ултиматум. – Решавай дали съм твой партньор, или... рисков фактор. Ако не можеш да разчиташ на мен, ако не ми позволяваш да поемам същите рискове като теб, то аз по-скоро... – Гласът й пресекна, но тя се насили и довърши: – ... по-скоро ще се махна.

Във вълнението си се завъртя по-силно на стола, за да се обърне към компютъра си, и се озова с лице към стената. Съб­ра всичките си сили и достойнство, нагласи седалката срещу монитора и продължи да отваря имейли в очакване на отговор.

Не му беше казала за своята следа. Трябваше да знае дали й е върнат статутът на негов партньор, преди да се разбере дали ще сподели новината си с него, или ще му я поднесе като прощален подарък.

– Който и да е той, кълца жени за удоволствие – тихо изрече Страйк. – Даде ясно да се разбере, че иска да направи същото с теб.

– Това го схванах – отрони Робин със задавен глас и очи, вперени в екрана. – Но ти не схвана ли, че след като той знае къде работя, знае и къде живея и ако си го е наумил, ще ме следва където и да ида? Не разбираш ли, че предпочитам да помогна да го хванем, отколкото да седя у дома и да го чакам да ми налети?

Тя нямаше да умолява. Беше изпразнила цялата входяща поща от дванайсет спама, преди Страйк да отвори уста.

– Добре.

– Добре какво? – попита тя предпазливо.

– Добре... връщаш се на работа.

Тя засия. Той не й върна усмивката.

– О, хайде, по-весело – подкани го, изправи се и излезе пред бюрото.

За момент Страйк си помисли, че се кани да го прегърне, толкова щастлива изглеждаше (а и с предпазващия пръстен отново на ръката й може би го виждаше като безопасна за прег­ръщане фигура, безполов, неучастващ в състезанието), но тя просто се отправи към чайника.

– Напипах следа – съобщи му.

– Така ли? – попита той, като все още се опитваше да осмисли новата ситуация. (Какво да я накара да прави, което да не е твърде опасно? Къде да я прати?)

– Да – отвърна тя. – Влязох в контакт с един от форума за хора с дисоциативно личностно разстройство за телесна цялост, който е говорил с Келси.

Страйк се прозя широко и се стовари на канапето от изкуствена кожа, което издаде обичайните си пръдливи шумове под тежестта му, и се опита да си припомни за кого говореше тя. Дотолкова страдаше от липсата на сън, че обичайно обширната му и точна памет започваше да му изневерява.

– С мъжа или жената? – попита със смътен спомен за снимките, показани им от Уордъл.

– С мъжа – отвърна Робин и заля торбичките чай с вряла вода.

За пръв път в отношенията им Страйк се зарадва на шанс да я укори.

– Значи, си влизаш в уебсайтове тайно от мен? Хващаш се на игрички с анонимни типове, без да си наясно с кого си имаш работа?

– Казах ти, че съм влизала там! – отвърна с възмущение Робин. – Аз видях, че Келси е разпитвала за теб, не помниш ли? Беше се нарекла „Безизход“. Казах ти го, когато Уордъл беше тук. Той остана впечатлен – добави тя.

– Освен това е много пред теб в това отношение – заяви Страйк. – Разпитал е и двамата, с които Келси е говорила онлайн. Това е задънена улица. Те никога не са се срещали с нея. Сега издирва един, наречен „Поклонник“, който се опитвал да се среща с жени извън уебсайта.

– Знам за Поклонник.

– Откъде?

– Поиска да види моя снимка и като не му пратих, млъкна...

– Значи, си флиртувала с тези откачалки, така ли?

– О, за бога – нетърпеливо махна с ръка Робин, – преструвах се, че имам същото разстройство като тях, това трудно може да се нарече флиртуване. И не мисля, че има причина да се тревожим за Поклонник.

Тя подаде на Страйк чаша чай, който имаше точно неговия предпочитан тъмен цвят. Кой знае защо вместо да го успокои, това го изнерви повече.

– Значи, не броиш Поклонник за опасен. И на какво почива заключението ти?

– Правя проучвания за акротомофилиците още откакто пристигна онова писмо, адресирано до теб – от мъжа, обсебен от крака ти, помниш ли? Разновидностите на парафилия рядко се свързват с насилие. По-скоро си мисля, че Поклонник мастурбира над клавиатурата при идеята за разните желаещи да се разделят с крайник.

Като не можа да измисли отговор на това, Страйк отпи от чая си.

– И така – продължи Робин (фактът, че не й благодари за чая, я подразни), – онзи, с когото Келси е говорила онлайн, а той също иска да има ампутция, е излъгал Уордъл.

– Как така го е излъгал?

– Срещал се е с Келси в реалния живот.

– Нима? – подхвърли Страйк преднамерено небрежно. – А ти откъде знаеш?

– Той ми разказа всичко. Бил ужасèн, когато от полицията се свързали с него. Никой от близките и приятелите му не знае за маниакалното му желание да се отърве от крака си. Затова изпаднал в паника и казал, че не се е виждал с Келси. Боял се, че ако признае, ще се разшуми за това и ще трябва да свидетелства в съда. Така или иначе, успях да го убедя, че аз съм тази, която съм, че не съм журналист, нито полицай...

– Казала си му истината?

– Да, и това беше най-доброто, което можех да направя, защото след като се убеди, че съм тази, за която се представям, той се съгласи да се видим.

– А кое те кара да мислиш, че наистина ще се срещне с теб?

– Защото имаме примамка за него, с каквато полицията не разполага.

– Каква например?

– Например – изрече тя студено, като й се искаше да може да му даде друг отговор – ти. Джейсън отчаяно копнее да се запознае с теб.

– С мен? – напълно стъписан рече Страйк. – Защо?

– Защото вярва, че ти сам си отрязал крака си.

– Какво?!

– Келси го убедила, че сам си го направил.

– Господи, боже мой – изпъшка Страйк. – Тоя душевноболен ли е? Ама да, разбира се – отговори си сам на мига. – Естествено, че е душевно болен, след като иска да си отреже крака. Мили боже.

– Съществува дебат дали дисоциативното личностно разстройство за телесна цялост е душевно заболяване, или някакъв вид мозъчна аномалия – поясни Робин. – При сканиране на мозъка на някой, страдащ от...

– Няма значение – Страйк махна с ръка и прекрати навлизането в тази тема. – Кое те кара да мислиш, че този сбъркан тип има нещо полезно за нас?

– Срещал се е с Келси – припомни нетърпеливо Робин, – а тя може да му е казала защо е била толкова убедена, че ти си един от тях. Той е на деветнайсет години и работи в „Асда“ в Лийдс, има леля в Лондон. Ще й дойде на гости и ще се срещне с мен. Опитваме се да уговорим дата. Трябва да провери кога ще му дадат почивен ден. Той е връзката ни с човека, който е убедил Келси, че доброволно си предприел ампутация – продължи тя едновременно разочарована и ядосана от липсата на ентусиазъм у Страйк към соловата й акция, но все още със слаба надежда, че той ще се откаже от прекалената си критичност. – А този човек почти със сигурност е убиецът!

Страйк отпи още чай и допусна идеята й да се разходи бавно в изтощения му мозък. Логиката й беше добра. Фактът, че бе убедила Джейсън за среща, беше значимо постижение. Би трябвало да я похвали. Вместо това седеше мълчаливо и пиеше чая си.

– Ако смяташ, че трябва да се обадя на Уордъл и да прехвърля на него всичко това... – подхвана Робин с неприкрито негодувание.

– Не – каза Страйк и бързината на отговора донесе на момичето известно удовлетворение. – Докато не чуем какво знае... няма да губим времето на Уордъл. Ще му се обадим, като получим някакви сведения от този Джейсън. Кога каза, че ще дойде в Лондон?

– Опитва се да си уреди почивен ден. Не знам още.

– Един от нас може да иде в Лийдс да се срещне с него.

– Настоя той да дойде. Опитва се да държи цялата тази история далеч от познатите си.

– Добре – намусено отвърна Страйк, разтърка кървясалите си очи и се опита да формулира план, който едновременно да държи Робин заета и встрани от опасности. – Продължавай да упражняваш натиск върху него и започни да се обаждаш на телефонните номера да видим дали ще напипаш следа към Брок­банк.

– Вече го правя – отговори тя и Страйк долови спотаено бунтуване, предшестващо настояването й да се върне на улицата.

– И – продължи Страйк, като мислеше на бързи обороти – искам да оглеждаш Уоластън Клоуз.

– Да търся Лейн?

– Именно. Гледай да не биеш на очи, не оставай след мръкване и ако видиш едрия с прилепналата шапка, бягай от там или задействай шибаната аларма против изнасилвачи. За предпочитане и двете.

Дори намусеното изражение на Страйк не можеше да пом­рачи възторга й, че беше отново на борда като пълноценен партньор в бизнеса.

Нямаше как да знае, че Страйк вярваше и се надяваше да я праща в задънена улица. И денем, и нощем бе наблюдавал входовете към малкия жилищен блок, като редовно сменяше позицията си, използвал бе очила за нощно виждане да оглежда балконите и прозорците. Нищо не сочеше, че Лейн се спотайва вътре: не зърна едра сянка да се движи зад завеса, нито помен от главата с ниско растяща над челото коса, от подобните на пор очички, от масивна фигура, полюшваща се на патерици, или (защото Страйк не приемаше нищо за даденост, що се отнасяше до Доналд Лейн) такава с типичната за бивш боксьор походка. Всеки мъж, който влизаше или излизаше от сградата, беше зор­ко оглеждан от Страйк за най-бегло подобие с Лейн от снимката му в уебсайта за дарения или с безликия с прилепналата шапка, но не видя такъв.

– Да – каза той, – оглеждай се за Лейн и ми дай половината телефонни номера за Брокбанк, ще си ги поделим. Аз ще продължа с Уитъкър. И непременно се обаждай редовно, чу ли?

Той се надигна от канапето.

– Разбира се – обеща Робин въодушевена. – И, да те питам, Корморан...

Той вече бе на прага на вътрешния кабинет, но се обърна.

– Какво е това?

Държеше хапчетата акутан, които бе открил в чекмеджето на Келси и бе оставил в панерчето с входяща поща на Робин, след като ги беше проверил в интернет.

– О, това ли? – промърмори. – Нищо не е.

Част от доброто й настроение се изпари. У него се размърда бегло чувство на вина. Знаеше, че се държи като вкиснат негодник. Тя не го заслужаваше. Опита се да се вземе в ръце.

– Лекарство против акне – допълни. – На Келси са.

– Да, вярно, ти ходи у тях, видя се със сестра й. Как мина?

На Страйк не му се разправяше в този момент подробно за Хейзъл Фърли. Имаше чувството, че разговорът им е бил много отдавна, беше грохнал от умора и все още изпитваше склонност да се инати без основание.

– Нищо ново – отвърна. – Нищо важно.

– Защо тогава си взел тези хапчета?

– Помислих си, че може да са противозачатъчни, че може да е вършела нещо, за което сестра й не е знаела.

– О – рече Робин. – Е, тогава наистина са нищо.

Тя ги запрати в кошчето за боклук.

Егото накара Страйк да продължи – его в най-чистата му изява. Тя беше напипала добра следа, а той нямаше нищо освен мъглява идея за хапчетата акутан.

– Намерих и билетче – добави.

– Какво?

– Като онези, които дават на гардероб срещу връхната ти дреха.

Робин го гледаше с очакване.

– Номер осемнайсет – допълни Страйк.

Робин продължи да чака обяснение, но такова не дойде. Той се прозя и се примири, че е победен.

– Е, до скоро. Обаждай ми се за намеренията си и да ми казваш къде си.

Влезе в кабинета си, затвори вратата и се отпусна на стола зад бюрото. Беше сторил всичко по силите си да я спре да не отива на улицата. А сега най-много от всичко му се искаше да я чуе как излиза.