В служба на злото

53

You see me now a veteran of a thousand psychic wars . . .

Blue Öyster Cult, ‘Veteran of the Psychic Wars’

Днес ме виждаш като ветеран от хиляда душевни войни...

Блу Ойстър Кълт, „Ветеран от душевни войни“ – Б. пр.

Беше лесно да имитира хладнокръвие в яркоосветената болница. Робин бе почерпила сила не само от изумлението и възхитата на Страйк, че бе успяла да се измъкне, но и докато слушаше сама себе си да разказва как се е преборила с убиеца. След нападението тя беше най-спокойна от всички. Утешаваше Матю, който се разплака при вида на изцапаното й с мастило лице и дългата рана на ръката й. Извлякла бе душевна мощ от слабостта на всички и се надяваше смелостта й, разпалвана от адреналина, да издържи, докато се върне към нормалното си съществуване, където да стъпи на здрава почва и да продължи напред ненакърнена, без да й се налага да преминава през тъмния тунел, в който бе живяла тъй дълго след изнасилването...

Ала през следващата седмица й бе почти невъзможно да спи и не само заради пулсиращата болка в ранената й ръка, която сега беше в защитна гипсова подпора. Докато задрямваше за кратко през нощта или през деня, отново усещаше масивните ръце на своя нападател, сключени около нея, и го чуваше да диша в ухото й. Понякога очите, които не беше видяла, ставаха очите на изнасилвача, нападнал я като деветнайсетгодишна: бледи, с една фиксирана зеница. Кошмарните фигури изникваха изпод черната качулка и маската на горила, мутираха и нарастваха, изпълваха съзнанието й ден и нощ.

В най-лошите си кошмари ги виждаше да нападат друг, а тя чакаше реда си, безсилна да помогне или да избяга. Веднъж жертвата бе Стефани с нейното смазано лице. При друг непоносим случай малко чернокожо момиченце пищеше за майка си. Робин се събуди от този кошмар с викове в тъмното и Матю толкова се разтревожи, че на следващия ден се обяви за болен в службата си, за да остане с нея. Робин не знаеше дали изпитва благодарност, или раздразнение.

Пристигна майка й, разбира се, и се опита да я убеди да се прибере у дома в Машам.

– Има само десет дни до сватбата, Робин, защо просто не тръгнеш с мен и да си отпочинеш преди...

– Искам да остана тук – настоя Робин.

Вече не беше тийнейджърка, зряла жена беше. Тя си решаваше къде ще иде и какво ще прави. Имаше усещането, че отново се бори за идентичността си, която беше принудена да изостави предишния път, след като от тъмното я бе връхлетял мъж. Беше я превърнал от пълна отличничка в университета в изкльощавяла развалина, страдаща от агорафобия, от бъдещ криминален психолог в жертва, която се примири с настояванията на семейството си, че полицейската работа само ще утежни психичните й проблеми.

Това нямаше да се случи отново. Тя нямаше да го допусне. Почти не можеше да спи, нямаше желание да се храни, но яростно се съпротивляваше на потребностите и страховете си. Матю се боеше да й противоречи. С половин уста се съгласи с нея, че не е нужно да си отива у дома, но Робин го чу да си шепне с майка й в кухнята.

Страйк също не й беше от помощ. Не си бе направил труда да се сбогува с нея в болницата, нито я бе посетил да види как е, само й се обаждаше по телефона. Той също искаше тя да се върне в Йоркшър, далеч от опасността.

– Сигурно имаш куп неща да свършиш за сватбата.

– Недей с това снизходително отношение – сряза го гневно Робин.

– Ама какво отношение...?

– Извинявай – пророни тя и се отдаде мълчаливо на сълзи, които той не можеше да види, като с всички сили се стараеше да запази гласа си нормален. – Съжалявам, напрегната съм. Ще замина в четвъртъка преди сватбата, излишно е да съм там по-рано.

Вече не беше онази, която бе лежала в леглото, втренчена в плаката на Дестинис Чайлд. Отказваше да е онова момиче.

Никой не можеше да разбере защо е толкова твърдо решена да остане в Лондон, нито пък тя проявяваше готовност да обясни. Изхвърли лятната рокля, с която бе облечена при нападението. Линда влезе в кухнята точно когато Робин я натикваше в кофата за боклук.

– Глупава проклета дреха – изруга Робин, уловила погледа на майка си. – Взех си една поука. Да не провеждам наблюдение с дълга рокля.

Говореше с дръзка самоувереност. Ще се върна на работа. Това е временно положение.

– Не бива да напрягаш ръката си – припомни майка й, като игнорира неизреченото предизвикателство. – Лекарят поръча да й даваш покой и да я държиш повдигната.

Нито на Матю, нито на майка й им беше драго Робин да чете по вестниците за развитието на случая, което тя вършеше обсебено. Карвър беше отказал да съобщи името й. Твърдеше, че не искал репортерите да я обсадят, но и Робин, и Страйк подозираха, че той се бои да намесва Страйк още повече в историята, за да не отпрати журналистите към благодатна за тях тема: отново Карвър срещу Страйк.

– Ако трябва да сме честни – каза детективът на Робин по телефона (тя се опитваше да ограничи обажданията си към него до едно на ден), – това е последното, което ни е нужно. Няма да помогне за залавянето на мръсника.

Робин не отговори нищо. Лежеше на леглото с няколко вестника, пръснати наоколо, които беше купила против волята на Матю и Линда. Погледът й бе прикован върху статията на две страници в „Мирър“, където отново бяха показани снимките на петте предполагаеми жертви на Шакълуелския изкормвач. Шестият черен силует на женска глава представяше самата нея. Надписът отдолу гласеше: „Двайсет и шест годишна служителка в офис, избягала“. Широко се обсъждаше фактът, че двайсет и шест годишната служителка в офис беше успяла да напръска убиеца с червено мастило по време на нападението. Беше похвалена от пенсионирана полицайка в отделна рубрика за предвидливостта й да носи такова устройство, а на страницата имаше и специален материал за алармите против изнасилвачи.

– Нима наистина се отказа? – попита тя.

– Не е въпрос на отказване – отвърна Страйк. Чуваше го как се движи из офиса и й се искаше да е там, та дори само да прави чай и да отговаря на имейли. – Оставям го на полицията. Сериен убиец не е лъжица за нашата уста, Робин. Това е истината от самото начало.

Робин гледаше изпитото лице на единствената друга жена, оцеляла след атаката на убиеца. „Лила Монктън, проститутка“. Лила също знаеше как звучи дишането на убиеца, подобно на грух­тене на прасе. Той беше отрязал пръсти от Лила. Робин щеше да носи само дълъг белег на ръката си. Мозъкът й жужеше сърдито в черепа. Чувстваше се виновна, че се бе отървала толкова леко.

– Ще ми се да има нещо...

– Остави това – отсече Страйк. Звучеше сърдит като Матю. – Приключихме, Робин. Изобщо не биваше да те пращам да следиш Стефани. Допуснах омразата ми към Уитъкър да се отрази на преценката ми още от получаването на онзи отрязан крак и това едва не доведе до твоето...

– О, за бога – прекъсна го нетърпеливо Робин. – Не ти нап­рави опит за убийството ми, а той. Нека отправяме обвиненията в правилната посока. Имаше сериозни основания да допускаш, че е Уитъкър заради текста от песента. Така или иначе, все още остават...

– Карвър е проучил Лейн и Брокбанк и смята, че там няма нищо. Няма да им се бъркаме, Робин.

На петнайсет километра разстояние в офиса си Страйк се надяваше да я е убедил. Не бе споделил с нея прозението, обзело го при срещата с малкото момченце пред болницата. Опитал се беше да се свърже с Карвър следващата сутрин, но подчинен му отговори, че Карвър бил твърде зает да приеме обаждането му, и го посъветва да не прави повече опити. Страйк бе настоял да съобщи на раздразнителния и дори малко агресивен служител онова, което се бе надявал да каже лично на инспектора. Би заложил остатъка от крака си, че нито дума от съобщението му не беше предадена на началството.

Прозорците в офиса на Страйк бяха отворени. Юнското слънце затопляше двете стаи, в които вече не се мяркаха клиенти и вероятно скоро щяха да бъдат освободени поради невъзможност за плащане на наема. Интересът на Двата пъти към новата еротична танцьорка се беше изпарил. Страйк нямаше никаква работа. Също като Робин и той копнееше за действие, но не й го каза. Единственото, което желаеше за нея, бе да оздравее и да е в безопасност.

– Полицията още ли е на улицата ти?

– Да – въздъхна тя.

Карвър беше поставил денонощна охрана от по един цивилен полицай на Хейстингс Роуд. Присъствието му носеше неимоверно успокоение на Матю и Линда.

– Корморан, слушай. Знам, че ние не можем...

– Робин, в момента няма никакво „ние“. Аз си седя на задника без работа, а ти си седиш у дома, докато убиецът не бъде заловен.

– Не говорех за случая – уточни тя. Сърцето й отново се беше разтупкало силно и бързо. Трябваше да го изрече на глас, иначе щеше да се пръсне. – Има едно нещо, което ние... което ти трябва да направиш. Брокбанк може да не е убиецът, но знаем, че е изнасилвач. Иди при Алиса и я предупреди, че живее с...

– Забрави – отсече рязко Страйк. – За последен път ти го казвам, Робин, не можеш да спасиш всички! Той дори не е бил осъждан! Ако тръгнем да се бъркаме там, Карвър ще ни врътне кранчето завинаги.

Настана дълго мълчание.

– Ти да не плачеш? – попита Страйк разтревожено, защото му се стори, че дишането й стана накъсано.

– Не, не плача – съвсем искрено отговори Робин.

Ужасен студ бе плъзнал у нея при отказа на Страйк да помогне на момиченцата, живеещи в близост до Брокбанк.

– Трябва да затварям, време е за обяд – каза тя, макар никой да не я беше повикал.

– Виж – заговори Страйк, – разбирам защо искаш...

– Ще се чуем пак – каза тя и затвори.

В момента няма никакво „ние“.

Ето че пак се случваше същото. От мрака се бе появил мъж и беше ограбил не само чувството й за сигурност, но и статута й. Досега беше партньор в детективска агенция...

Беше ли такава в действителност? Така и не се стигна до нов договор, нито до повишение на заплатата. Бяха толкова заети, толкова разклатени финансово, че никога не й хрумна да поиска нито едното от двете. Стигаше й възторгът, че Страйк я приема за партньор. А сега и това си бе отишло, може би временно, а може би завинаги. Вече няма да има никакво „ние“.

Робин седя умислена няколко минути, после стана от леглото и вестниците се разпиляха с шумолене. Отиде до тоалетката, където беше бялата кутия със сребрист надпис „Джими Чу“ и погали гладката й повърхност.

Планът не я сполетя като прозрението на Страйк пред болницата с въодушевяващата мощ на пламък. Надигна се тъмен и опасен, роден от омразната принудителна пасивност на изминалата седмица и от леден гняв срещу упоритото нежелание на Страйк да действа. Той, който беше неин приятел, бе преминал във вражес­кия лагер. Беше бивш боксьор, висок метър и деветдесет и един. Никога нямаше да знае какво е да се почувстваш отново мъничък, слаб и безсилен. Никога нямаше да схване как изнасилването променя отношението към собственото ти тяло, как се озоваваш сведен до предмет, до вещ, до парче месо, годно за чукане.

По телефона Захара бе звучала като най-много тригодишна.

Робин остана съвсем неподвижна пред тоалетката, втренчена в кутията със сватбените обувки, замислена. Виждаше ясно рисковете, както ходещият по въже вижда камъните и бушуващите води под себе си.

Не, тя не можеше да спаси всички. Беше твърде късно за Мартина, за Сейди, за Келси и за Хедър. Лила щеше да прекара остатъка от живота си без два пръста на лявата си ръка и грозен белег в душата, който Робин бе в състояние да разбере прекалено добре. Ала имаше две малки момичета, изправени пред бог знае какви страдания още, ако никой не се задействаше.

Робин обърна гръб на новите си обувки, взе телефона и наб­ра номер, който й бе даден преди време, но който никога не си бе представяла, че ще използва.