В служба на злото

4

Four winds at the Four Winds Bar,

Two doors locked and windows barred,

One door left to take you in,

The other one just mirrors it . . .

Blue Öyster Cult, ‘Astronomy’

В „Бара на четирите ветрове“ четири вятъра духат, / две заключени врати и залостени прозорци, / една врата за влизане оставена е, / другата е нейно огледално отражение...

Блу Ойстър Кълт, „Астрономия“ – Б. пр.

– Познаваш четирима души, които биха ти изпратили отрязан крак? Четирима?!

Страйк виждаше потресеното изражение на Робин, отразено в кръглото огледало край мивката, пред което се бръснеше. От полицията най-сетне бяха отнесли крайника, Страйк бе обявил деня за неработен и Робин си остана край малката гетинаксова маса в помещението, използвано по съвместителство като кухня и дневна, с втора чаша чай в ръце.

– Право да ти кажа – заговори той, като прекарваше бръснача по брадичката си, – според мен са само трима. Май направих грешка, като споменах пред Уордъл за Мали.

– Защо?

Страйк разказа на Робин историята за краткия си контакт с професионалния престъпник, който отчасти дължеше последния си престой в затвора на показанията на детектива.

– ... и тъй, сега Уордъл е убеден, че престъпният синдикат Харингей е разбрал кой съм, само че аз заминах за Ирак малко след като свидетелствах, а никога не съм чувал офицер от Отдела за специални разследвания да е бил разкриван след даване на показания пред съда. Плюс това текстът на песента не е в стила на Багера. Той не си пада по тънки нюанси.

– Но е рязал парчета от хора, убити от него, така ли? – попита Робин.

– Знам за един такъв случай. Но не забравяй, не е задължително извършилият това да е убил някого – направи уговорка Страйк. – Кракът може да е от вече наличен труп. Може да е взет от болница след ампутация. Уордъл ще провери всичко това. Няма да знаем много, докато криминалистите не излязат със заключения.

Той предпочете да премълчи ужасяващата вероятност кракът да е взет от още жив човек.

В последвалата пауза Страйк изплакна самобръсначката си под крана, докато Робин гледаше през прозореца, унесена в мис­лите си.

– Длъжен си бил да кажеш на Уордъл за Мали – заяви Робин, като се обърна отново към Страйк, който срещна погледа й в огледалото. – При положение че той вече е пратил на някого... Всъщност какво точно е изпратил? – попита тя малко притеснено.

– Пенис – отговори Страйк. Изми лицето си и го избърса с кърпа, преди да продължи: – Да, може би си права. Колкото повече си мисля за това обаче, все по-сигурен ставам, че не е той. Ей сега се връщам, трябва да сменя тази риза. Откъснах две копчета от нея, когато ти писна.

– Съжалявам – промърмори разсеяно Робин, а Страйк влезе в спалнята.

Докато отпиваше от чая, тя огледа стаята, в която седеше. Никога преди не беше влизала в мансардния апартамент на Страйк. Стигала бе само до външната врата, на която да почука, за да предаде съобщение или да го събуди в най-натоварените им и безсънни периоди. Съчетанието от кухня и дневна бе тесновато, но чисто и подредено. Практически нямаше белези на индивидуалност: различни чаши за чай, евтина домакинска кърпа, сгъната до газовия котлон; никакви снимки и декоративни предмети с изключение на детска рисунка на войник, закачена с кабърче на една от стените.

– Кой е рисувал това? – попита тя, когато Страйк се появи с чиста риза.

– Племенникът ми Джак. Кой знае защо ме харесва.

– Недей да си просиш комплименти.

– Няма такова нещо. Никога не съм знаел какво да кажа на дете.

– Значи, смяташ, че познаваш трима мъже, които биха...? – подхвана отново Робин.

– Имам нужда от питие – рече Страйк. – Хайде да идем в „Тотнъм“.

Нямаха никаква възможност да разговарят по пътя при невъобразимата врява от пневматичните бормашини, носеща се от изкопите в пътя, но работниците с флуоресцентни якета нито подсвиркваха, нито подвикваха на Робин сега, когато до нея вървеше Страйк. Най-после стигнаха до любимия местен пъб на детектива с неговите огледала в позлатени рамки, ламперия от тъмно дърво, блестящи кранове за бира, стъклен купол от цветно стъкло и картини с игриви хубавици от Феликс де Джонг.

Страйк поръча пинта „Дъм Бар“. Робин, която не можеше да помисли за алкохол, си поиска кафе.

– И така – каза Робин, когато Страйк се върна на високата маса под купола, – кои са тримата мъже?

– Не забравяй, че може да съм на грешен път за всички тях – предупреди я Страйк и пийна бира.

– Добре де, кои са? – подкани го Робин.

– Извратени типове, които имат основателна причина адски много да ме мразят.

В съзнанието на Страйк уплашено кльощаво дванайсетгодишно момиче с белег на крака го наблюдаваше през сложени накриво очила. На десния й крак ли беше? Не можеше да си спомни. Господи, моля ти се, нека да не е тя...

– Кои?! – за трети път попита Робин, вече изгубила търпение.

– Има двама от армията – каза Страйк и потърка брадичката си. – И двамата са достатъчно откачени и склонни към насилие, че да...

Прекъсна го гигантска неволна прозявка. Робин го изчака да продължи, като се почуди дали не беше излизал предишната вечер с новата си приятелка. Елин беше бивша професионална цигуларка, сега водеща в Радио три, впечатляваща блондинка скандинавски тип, която напомняше на Робин за Сара Шадлок, само дето беше по-красива. Вероятно това бе едната причина да изпита мигновена неприязън към Елин. Другата беше, че я чу да говори за нея като за секретарка на Страйк.

– Прощавай – извини се Страйк. – Снощи седях до късно да правя записки по случая с Кан. Гроги съм.

Той си погледна часовника.

– Да слезем ли долу да хапнем? Умирам от глад.

– След малко. Още няма дванайсет. Искам да чуя за тези мъже.

Страйк въздъхна.

– Добре – каза той и понижи глас, тъй като край масата им мина един човек на път за тоалетните. – Доналд Лейн, от Кралския граничен пехотен полк. – Отново си припомни очи на пор, бликаща омраза, татуировка на роза. – Уредих го с доживотна присъда.

– Но тогава...

– Излезе след десет години – поясни Страйк. – На свобода е от 2007 година. Лейн не беше обикновена откачалка, беше животно – умно и коварно, социопат, въплъщение на самия дявол, ако питаш мен. Получи доживотна присъда заради показанията ми по случай, който не се предполагаше аз да разследвам. Беше на път да се отърве от първоначалните обвинения. Така че Лейн има много сериозна причина да ме мрази до смърт.

Ала не каза какво бе извършил Лейн, нито защо той, Страйк, го беше разследвал. В някои случаи, и то много често, когато Страйк говореше за службата си в Отдела за специални разследвания, Робин отгатваше по тона му кога бе стигнал момента да не желае да обсъжда повече въпроса. Тя никога не беше настоявала той да прекрачи границата си. Неохотно изостави темата за Доналд Лейн.

– Кой беше другият от армията?

– Ноъл Брокбанк. Пустинен плъх.

– Пустинен... какъв?

– Седма танкова бригада.

Страйк ставаше все по-лаконичен, изражението му бе мрачно. Робин се питаше дали е така, защото бе гладен – той бе от хората, които имат нужда да се подкрепят редовно, за да поддържат добро настроение, – или по друга, по-разстройваща причина.

– Да идем ли вече да хапнем? – попита Робин.

– Да – отвърни Страйк, пресуши халбата си и се изправи.

Уютният ресторант в сутерена беше помещение, застлано с червен мокет, втори бар, дървени маси и стени, покрити с гравюри в рамки. Бяха първите, които седнаха вътре и поръчаха.

– Та какво казваше за Ноъл Брокбанк? – подсети Робин Страйк, след като той си избра риба и пържени картофи, а тя поръча салата.

– Да, той е друг човек с основателна причина да ми има зъб – отвърна кратко Страйк. Не искаше да говори за Доналд Лейн и показваше още по-голямо нежелание да обсъжда Брокбанк. След дълга пауза, през която бе насочил гневен поглед над рамото на Робин в нищото, Страйк каза: – Брокбанк не е наред с главата. Или поне така твърдеше.

– Ти ли го прати в затвора?

– Не – отговори Страйк.

Изражението му бе станало резервирано. Робин почака, но си личеше, че няма да чуе нищо повече за Брокбанк, затова попита:

– Ами другият?

Този път Страйк изобщо не отговори. Тя си помисли, че не я е чул.

– Кой е...?

– Не искам да говоря за това – изръмжа детективът.

Впери гневен поглед в новата си халба с бира, но Робин не се остави да бъде скастрена.

– Който и да е изпратил този крак – отбеляза тя, – го е адресирал до мен.

– Добре – промърмори Страйк след кратко колебание. – Името му е Джеф Уитъкър.

Робин потрепна от шока. Не беше нужно да пита по каква линия Страйк познава Джеф Уитъкър. Вече знаеше, макар че никога не бяха обсъждали този човек.

Ранният живот на Корморан Страйк присъстваше в подробности в интернет и постоянно бе припомнян в пресата при отразяване на негов успех като детектив. Той беше незаконен и непланиран потомък на рокзвезда и жена, описвана неизменно като твърде страстен рокфен, жена, починала от свръхдоза, когато Страйк е бил двайсетгодишен. Джеф Уитъкър бе много по-младият й втори съпруг, обвинен за убийството й и впоследствие оправдан.

Седяха мълчаливо до пристигането на храната им.

– Защо ядеш само салата? Не си ли гладна? – попита Страйк, докато опразваше чинията си с пържени картофи. Както бе подозирала Робин, настроението му се подобри след поемането на въглехидрати.

– Чака ме сватба – припомни кратко.

Страйк не каза нищо. Темата за фигурата й определено беше извън самоналожените граници на техните отношения, за които той от самото начало бе решен, че не бива да стават твърде близки. Въпреки това намираше отслабването й за прекалено. По негово мнение (а дори самата мисъл отиваше отвъд въпросните граници) тя изглеждаше по-добре с по-подчертани извивки.

– Нима няма дори да ми кажеш каква е твоята връзка с тази песен? – попита Робин след още няколко минути мълчание.

Той дъвка известно време, пи още бира, поръча нова халба „Дъм Бар“ и чак тогава каза:

– Майка ми имаше върху себе си татуировка със заглавието й.

Не му беше драго да уточнява пред Робин къде точно се бе намирала татуировката. Ала вече се поразмекваше от храната и пиенето: Робин никога не бе показвала нетактичен интерес към неговото минало, а настояването й да получи информация днес бе съвършено оправдано.

– Беше любимата й песен. Blue Öyster Cult беше любимата й група. Любима дори е слабо казано. Беше обсебена от тях.

– Нима любимата й група не е била Дедбийтс? – учуди се на глас Робин, без да помисли. Бащата на Страйк на времето бе водещ вокал на Дедбийтс. Него също никога не бяха обсъждали.

– Не – отвърна Страйк и успя да докара половинчата усмивка. – Старият Джони идваше на второ място за Леда. Искала Ерик Блум, фронтмена на Blue Öyster Cult, но така и не се доб­рала до него. Един от малцината, които са й се изплъзнали.

Робин не знаеше какво да каже. Чудила се беше преди какво ли е чувството епичната секс история на майка ти да присъства онлайн, достъпна за всички. Новата бира на Страйк дойде и той отпи, преди да продължи.

– За малко не съм бил кръстен Ерик Блум Страйк – каза той и Робин се задави с водата си. Той се засмя, когато тя се разкашля в салфетката. – Да си го кажем направо, Корморан не е много по-добро, дявол го взел. Корморан Блу...

– Блу?!

– Blue Öyster Cult, не ме ли слушаше?

– Господи – ахна Робин. – Това си го премълчаваше.

– Ти не би ли го премълчавала?

– Какво означава ‘Mistress of The Salmon Salt’?

– Да пукна, ако знам. Текстовете им са безумни. Научна фантастика. Щури хрумки.

Глас в главата му: „Тя искаше да умре. Беше ‘quicklime girl’.“

Отпи още бира.

– Май че никога не съм слушала Blue Öyster Cult – каза Робин.

– Слушала си ги – възрази Страйк. – ‘(Don’t Fear) The Reaper’[7].

– Не се... какво?

– Беше върховен техен хит. ‘(Don’t Fear) The Reaper’.

– О... ясно.

За миг Робин стъписана си бе помислила, че той й дава съвет.

Храниха се мълчаливо известно време, докато тя, неспособна да задържа повече въпроса у себе си, макяар и с надежда да не прозвучи уплашена, попита:

– Защо според теб кракът е адресиран до мен?

– Много се чудих за това – отговори той – и мисля, че трябва да го приемем като безмълвна закана, така че, докато не установим...

– Няма да спра работа – гневно отсече тя. – Няма да си стоя у дома. Матю това иска.

– Значи, говори с него?

Обадила му се беше по телефона, докато Страйк беше на долния етаж с Уордъл.

– Да. Ядосан ми е, че съм се подписала за пакета.

– Вероятно се тревожи за теб – изказа неискрено предположение Страйк. Беше срещал Матю при няколко случая и всеки път антипатията му към него растеше.

– Не се тревожи – троснато отвърна Робин. – Просто си е наумил, че съм дотук, вече трябва да напусна подплашена. Обаче няма да стане.

Матю беше потресен от новината, която му поднесе, но тя бе доловила и бегла нотка на задоволство в гласа му, почувствала бе неизречената му убеденост, че най-сетне тя ще разбере какъв нелеп избор е направила да постъпи при несъстоятелен частен детектив, който не може да й плаща прилична заплата. Работното й време при Страйк беше дотолкова нерегламентирано, че се налагаше да получава доставки в службата, вместо в жилището си. („Не получих отрязан крак понеже „Амазон“ не могат да ми направят доставка у дома!“, разпалено бе протестирала Робин.) А отгоре на всичко сега Страйк се беше и прочул донякъде и събуждаше интереса на приятелите им. Работата на Матю като счетоводител далеч не криеше такава притегателност за околните. Обидата и ревността му бяха дълбоки и все повече тровеха отношенията им.

Страйк не беше такъв глупак, че да подтиква Робин към нелоялност спрямо Матю, за която тя да съжалява, щом си върне равновесието.

– Първо е поставил моето име. Вероятно или се опитва да разтревожи мен, че знае името ти, или да уплаши теб, за да спреш да работиш при мен.

– Само че аз няма да се уплаша – заяви тя.

– Робин, не е време за героизъм. Който и да е той, подсказва ни, че знае много за мен, че му е известно името ти, а след тази сутрин – и как изглеждаш. Видял те е отблизо. Не ми харесва това.

– Явно нямаш високо мнение за контрасъгледваческите ми способности.

– Говориш с човека, пратил те на най-добрия шибан курс, който можах да открия, и прочел писмото им, пълно с похвали за теб, дето ми го тикна под носа – посочи Страйк.

– Ами тогава не вярваш в уменията ми за самоотбрана.

– Не съм ги виждал с очите си, разполагам само с твоята дума, че си се обучавала на такива.

– Някога да си ме хващал в лъжа за онова, което мога или не мога да правя? – парира го Робин засегната и Страйк беше принуден да признае, че не е имало такъв случай.

– Ами приеми го така, тогава! Няма да поемам глупави рис­кове. Обучил си ме да забелязвам всякакви съмнителни типове. Бездруго не можеш да си позволиш да ме пратиш у дома. И сега едва насмогваме с клиентите си.

Страйк въздъхна и разтърка лицето си с длани, опакото на които бе силно окосмено.

– Нищо след мръкване – отсече той. – Освен това трябва да носиш у себе си аларма, и то свястна.

– Добре – каза тя.

– Така или иначе, от следващия понеделник се заемаш с Радфорд – припомни той и тази мисъл му донесе известна утеха.

Радфорд беше заможен предприемач, който искаше да вкара в офиса си разследващ под прикритието на временен почасов служител, за да изобличи старши ръководител във фирмата, когото подозираше в криминални деяния. Робин беше очевидният избор, тъй като Страйк бе станал по-разпознаваем след втория им сензационен разрешен случай с убийство. Докато допиваше третата си бира, детективът разсъждаваше над възможността да убеди Радфорд да увеличи работното време на Робин. По-спокойно щеше да му е да знае, че тя е в безопасност в луксозната офис сграда от девет до пет всеки ден, докато бъде заловен маниакът, изпратил крака.

Междувременно Робин се бореше с пристъпи на изтощение и прилошаване. Скандалът, неспокойният кратък сън, шокът от отрязания крак..., а сега й предстоеше да се прибере у дома и отново да обосновава желанието си да продължи да върши опасна работа срещу ниска заплата. Матю, някога неин основен източник на утеха и подкрепа, се бе превърнал в поредното препятствие, което трябваше да бъде заобикаляно.

Неканен и нежелан, образът на студения отрязан крак в кашона се върна в съзнанието й. Питаше се кога ли ще спре да го вижда пред очите си. Връхчетата на пръстите й, допрели се до него, тръпнеха неприятно. Несъзнателно тя стисна ръката си в юмрук върху скута.