В служба на злото

58

Deadline

Краен срок – Б. пр.

Беше пренапрегнат, изнервен, убеден, че току-що беше направил нещо глупаво. Влакът на метрото с тракане се движеше на юг и кокалчетата му бяха побелели от силното стискане на кожената дръжка. Подпухналите му и зачервени очи зад очилата се присвиха по посока на табелите на станцията.

Пронизителният глас на То сякаш още се забиваше в тъпанчетата му.

– Не ти вярвам. Къде са парите, след като си се хванал да работиш нощна смяна? Не... искам да говоря с теб... не... няма да излизаш отново...

Удари я. Не биваше да го прави, ясно му беше: споменът за шокираното й лице с разширени очи още го преследваше, виждаше ръката й притисната към бузата, където отпечатъците от пръстите му се зачервяваха върху бялата кожа.

Тя беше виновна, той не бе в състояние да се сдържи след пос­ледните две седмици, през които срещаше все по-рязко отношение от То. След като се бе прибрал у дома с очи, пълни с червено мастило, престори се, че е алергична реакция, но не намери съчувствие у студената кучка. То не преставаше да дудне с въпросите си къде е бил и – за пръв път – къде са парите, които уж бил спечелил. Напоследък не беше имал време да участва в кражби с момчетата, тъй като бе посветил цялото си време на дебнене.

Тя донесе вкъщи вестник, в който пишеше, че Шакълуелския изкормвач в момента би трябвало да има червени петна от мастило около очите си. Той изгори вестника в градината, но не можеше да й попречи да прочете новината другаде. Онзи ден я изненада, докато го наблюдаваше със странно изражение. То не беше глупава, дали не беше започнала да подозира нещо? Такива тревоги бяха последното, от което имаше нужда сега, когато опитът му срещу Секретарката се бе провалил така унизително.

Вече нямаше смисъл да преследва Секретарката, защото тя беше напуснала Страйк завинаги. Прочел го бе в интернет кафенето, където понякога се завърташе за по час просто за да се махне от То. Извличаше известна утеха от мисълта, че неговото мачете я беше подплашило, че тя вечно щеше да носи на ръката си дългия белег, оставен от него, но това не му стигаше.

Беше отдал дълги месеци на грижливо планиране с намерение да въвлече Страйк в убийство, да хвърли върху него петното на подозрение. Първо да го забърка в смъртта на малката глупачка, която искаше кракът й да бъде отрязан, така че полицията да се стълпи около него и тъпият народ да реши, че той има нещо общо. И после да убие Секретарката. Да го види как ще се измъкне чист и ненакърнен от това, как ще се прави отново на прочутия детектив.

Ала мръсникът все успяваше да се измъкне. Никъде в пресата не се споменаваше за писмата, които така внимателно бе написал от името на Келси и които би трябвало да превърнат Страйк в заподозрян номер едно. После пък медиите се сдушиха с гадината да не издават името на Секретарката, да не показват връзката между нея и Страйк.

Може би беше разумно да спре сега... само дето не можеше да спре. Отишъл бе твърде далеч. Никога в живота си не беше влагал толкова подготовка в нещо, колкото в съсипването на Страйк. Дебелият сакат негодник вече беше пуснал обява за заместник на Секретарката, въобще не се държеше като човек, който ще се отказва от бизнеса.

Но имаше нещо добро: около Денмарк Стрийт сега не се забелязваше никакво полицейско присъствие. Някой ги беше отзовал. Сигурно си мислеха, че вече няма нужда да пазят, след като Секретарката я нямаше.

Може би не биваше да се връща при работното място на Страйк, но се бе надявал да зърне уплашената Секретарка да си тръгва с кашонче в ръце; да види угрижения победен Страйк. Но не – скоро след като бе заел добро прикритие, за да наблюдава улицата, копелдакът се беше задал по Чаринг Крос Роуд с ослепително красива жена и имаше най-невъзмутим вид.

Момичето вероятно беше изпратено като временна помощничка, защото Страйк беше пуснал обявата съвсем скоро и нямаше как да е наел постоянен служител. Несъмнено Великия мъж имаше нужда някой да му отваря пощата. Малкото курве беше с високи токове, които подчертаваха фигурата й, и въртеше прелестно задниче. Той открай време имаше предпочитание към тъмнокожи. Ако останеше на него да избира, винаги би се спрял на нея пред Секретарката.

Тая не беше минала през обучение за наблюдение, ставаше повече от ясно. Той бе дебнал офиса на Страйк цяла сутрин, след като я зърна за пръв път, следи я, като отприпка до пощата и обратно, почти постоянно на телефона, без да забелязва нищо наоколо си. Толкова беше заета да отмята дългата си коса през раменете, че не беше способна никого да загледа за по-дълго време. Изпусна си ключовете, вряскаше на висок глас по телефона и на всеки, с когото влезеше в случаен контакт. В един часа той се вмъкна в магазина за сандвичи зад нея и чу шумните й планове за ходене в „Корсика Студиос“ следващата вечер.

Той знаеше какво е „Корсика Студиос“. Знаеше къде е. По тялото му плъзна възбуда: наложи се да се обърне с гръб към нея, защото се боеше, че лицето му ще го издаде. Ако я оправеше, докато тя беше на работа при Страйк, щеше да е осъществил кроежите си: детективът щеше да е свързан с две насечени жени и всички, полиция и граждани, щяха да изгубят доверие у него.

А и колко по-лесно щеше да е този път. Секретарката беше кошмарна за следене, винаги нащрек, избираше добре осветени и многолюдни улици на път към дома си при хубавия си приятел. Докато заместничката се предлагаше на тепсия. След като съобщи на целия магазин къде ще се срещне с приятелите си, зачатка с токчетата си обратно към офиса, като веднъж изпусна по пътя сандвичите на Страйк. Когато се наведе да ги вземе, той видя, че не носи венчален или годежен пръстен. Едва съумя да потисне ликуването си, когато се отдалечи от нея и започна да съставя плана си.

Ако само не беше шамаросал То, сега щеше да се чувства добре, възбуден, с приповдигнато настроение. Шамарът не беше добър старт за вечерта. Нищо чудно, че се чувстваше нервен... Ами ако То позвънеше в полицията?

Усети някакво гъделичкане по тила си и се огледа с безумната идея, че ще зърне Страйк да го наблюдава от ъгъла на вагона, но там нямаше никой, който и бегло да напомня дебелия мръсник, само групичка запуснати на вид мъже. Единият от тях, с белег на лицето и златен зъб, наистина го гледаше, но когато присви очи към него зад очилата си, мъжът отмести поглед и се зае да прави нещо с телефона си.

Май трябваше да се обади на То, като слезеше от метрото, преди да се отправи към „Корсика Студиос“ и да й каже, че я обича.