В служба на злото

13

In the presence of another world.

Blue Öyster Cult, ‘In the Presence of Another World’

В присъствието на друг свят.

Блу Ойстър Кълт, „В присъствието на друг свят“ – Б. пр.

В събота сутринта Робин и майка й взеха античния семеен ландроувър и пропътуваха разстоянието от малкия им роден град Машам до шивашкото ателие в Хароугейт, където поправяха сватбената рокля на Робин. Кройката й бе променена, защото бе предвидена за венчавка през януари, а щеше да бъде облечена през юли.

– Още килограми си свалила – отбеляза възрастната шивачка, като забождаше карфици по гърба на бюстието. – Не ти трябва да слабееш повече за тази рокля. За нея трябват малко извивки.

Робин беше избрала материята и кройката преди повече от година по идея от модел на Ели Сааб, какъвто родителите й, подготвящи също и сватбата на по-големия й брат Стивън след шест месеца, никога не биха могли да си позволят. Дори и този по-евтин вариант би бил невъзможен при заплатата, която Робин получаваше от Страйк.

Светлината в пробната беше подходяща и все пак отражението на момичето в огледалото с позлатена рамка изглеждаше твърде бледо, а очите му – натежали и уморени. Съмняваше се дали беше сполучливо хрумване роклята да бъде без презрамки. Поначало моделът й беше харесал заради дългите ръкави. А нищо чудно просто вече да не я вълнуваше толкова, защото твърде дълго беше живяла с представата за роклята.

В пробната миришеше на нов мокет и препарат за полиране. Докато майка й, Линда, наблюдаваше как шивачката забож­да карфиците и премята метрите шифон, Робин, потисната от собствения си образ, насочи вниманието си към малка ъглова етажерка с кристални диадеми и изкуствени цветя.

– Припомни ми, спряхме ли се на украсата за главата? – попита шивачката, която по маниер на болничния персонал имаше навика да използва първо лице множествено число. – За зимната сватба клоняхме към диадема, нали така? Мисля, че си струва да опитаме с цветя за модела без презрамки.

– Цветя ще изглеждат добре – съгласи се Линда от ъгъла на пробната.

Между майка и дъщеря имаше силна прилика. Макар че стройната й някога фигура бе понаедряла, а в изгубилата блясък червеникавозлатиста коса, небрежно вдигната на кок, да белееха немалко сребристи нишки, синьо-сивите очи на Линда бяха същите като на дъщеря й и сега бяха насочени към второто й дете с изражение на загриженост и проницателност, което Страйк мигом би разпознал.

Робин пробва няколко венчета с изкуствени цветя, без да ха­реса нито едно.

– Може би ще си остана на диадемата – каза тя.

– Или пък пробвай със свежи цветя – предложи Линда.

– Да – каза Робин, внезапно нетърпелива да се махне от миризмата на мокет и от бледото си отражение в огледалото. – Да идем в цветарския магазин да проверим ще могат ли да ми изработят нещо.

Почувства облекчение да остане сама в тясното помещение за няколко минути. Докато сваляше роклята и нахлузваше отново дънките и пуловера си, опита се да анализира угнетеното си настроение. Вярно, разочарована беше, че пропуска срещата на Страйк с Уордъл, но пък бе изпитала облекчение, че ще се отдалечи на стотици километри от безликия мъж в черно, който й беше връчил отрязан крак.

Само дето нямаше чувството, че е избягала. С Матю отново се бяха карали във влака, пътуващ на север. Дори тук, в пробната на Джеймс Стрийт, нарастващите й тревоги продължаваха да я преследват: намалелите клиенти на агенцията, страхът какво щеше да стане, ако Страйк вече нямаше възможност да я задържи на работа. След като се облече, провери мобилния си телефон. Никакви съобщения от шефа й.

Четвърт час по-късно отговаряше едва ли не само едносрично сред кофите с мимози и лилии. Продавачката се суетеше, поставяше цветя до косата на Робин и без да иска измокри кремавия й пуловер със зеленикави студени капки, стекли се от дългото стъбло на роза.

– Хайде да идем в „Бетис“ – предложи Линда, когато най-нак­рая избраха комбинацията от цветя.

„Бетис“ в Хароугейт беше един вид местна институция – най-популярната чайна в курортния град. Пред фасадата й висяха кошници с цветя, а под тавана в черно, златисто и стъкло седяха многобройни посетители сред изящни лампи, чайници с орнаменти, тапицирани кресла и сервитьорки с бродирани униформи. За Робин беше голямо вълнение в детските й години да разглежда редиците от дебели марципанови прасета зад стъкления щанд, да наблюдава как майка й купува някоя от луксозните плодови торти с алкохол, които вървяха всяка със своята индивидуална метална кутия.

Днес, седнала край витрината и втренчена навън в цветните лехи, наподобяващи геометрични фигури от пластилин, изработени от малки деца, Робин не пожела да яде нещо, поръча чай и отново извади мобилния си телефон. Нищо.

– Добре ли си? – попита я Линда.

– Напълно – отвърна Робин. – Просто се чудех дали няма новини.

– Що за новини?

– За отрязания крак – обясни Робин. – Снощи Страйк се е срещал с Уордъл, човек от централното управление на полицията.

– О – промълви Линда и помежду им надвисна мълчание чак до донасянето на чая им.

Линда беше поръчала „Дебел разбойник“, една от големите кифлички на „Бетис“. Грижливо я намаза с масло, преди да попита:

– Двамата с Корморан ще се опитате сами да откриете кой е пратил крака, нали?

Нещо в тона на майка й накара Робин да бъде предпазлива.

– Просто се интересуваме докъде са стигнали от полицията, нищо повече.

– Аха – рече Линда дъвчейки, без да сваля очи от дъщеря си.

Робин се почувства виновна, задето прояви раздразнителност. Сватбената рокля беше скъпа, а тя не беше показала нужното възхищение.

– Прощавай, че бях рязка.

– Няма нищо.

– Просто Матю постоянно ми натяква, задето работя при Корморан.

– Да, дочухме нещо по въпроса снощи.

– О, господи, мамо, страшно съжалявам!

Робин смяташе, че достатъчно са снишили тона по време на караницата си, та да не събудят родителите й. Разправяли се бяха по целия път до Машам, бяха прекъснали враждебните действия по време на вечерята с техните, а после ги бяха възобновили в дневната, след като Линда и Майкъл си легнаха.

– Името на Корморан се споменаваше често. Предполагам, че Матю е...?

– Не е разтревожен – натъртено произнесе Робин.

Матю нарочно говореше за работата й като за някаква смешка, но когато беше принуден да я приеме на сериозно – като например в случая с изпратения отрязан крак, – проявяваше не загриженост, а гняв.

– Ами ако не е разтревожен, то е редно да бъде – заяви Линда. – Някой ти е пратил част от мъртва жена, Робин. Не чак толкова отдавна Мат се обади да ни съобщи, че си в болница със сътресение. Не ти казвам да напуснеш! – добави тя, като не позволи укорителното изражение на дъщеря й да й запуши устата. – Знам, че това искаш да работиш! Така или иначе – продължи тя, след като натика по-голямата половина от кифличката в ръката на Робин, – не се канех да питам дали Мат е разтревожен. Интересуваше ме дали не ревнува.

Робин отпи от силния си чай, специална бленда на „Бетис“. С част от ума си отбеляза, че трябва да занесе от тези пакетчета в офиса. Супермаркетът „Уейтроуз“ в Ийлинг не предлагаше нищо толкова добро. Страйк харесваше силен чай.

– Да, Мат ревнува – каза тя накрая.

– Предполагам, че няма основания?

– Разбира се, че няма! – разгорещено възкликна Робин. Почувства се предадена. Майка й винаги досега беше на нейна страна, винаги...

– Няма нужда да се палиш – спокойно реагира Линда. – Не съм намекнала, че си извършила нещо нередно.

– Е, това е добре – промърмори дъщеря й, като загриза киф­личката, без да забелязва. – Защото не съм и извършила. Той е мой шеф и дотам.

– И твой приятел – допълни Линда, – ако се съди по това как говориш за него.

– Да – отвърна Робин, но честността я подтикна да добави: – Не е обичайното приятелство обаче.

– И защо?

– Той не обича да коментира лични неща. Все едно да изстискаш кръв от камък.

На практика той не беше споделял с нея никаква интимна информация с изключение на една паметна вечер – която почти не споменаваха помежду си оттогава, – когато Страйк беше толкова пиян, че едва се крепеше на краката си.

– Но се разбирате добре, нали?

– Да, много добре.

– Повечето мъже трудно понасят половинките им да се разбират добре с други мъже.

– Е, и какво да направя? Вечно да работя само с жени?

– Не – отвърна Линда. – Просто казвам, че Матю очевидно се чувства застрашен.

Понякога Робин имаше подозрението, че майка й съжалява, задето дъщеря й не беше имала повече гаджета, преди да се обвърже със сегашния си приятел. Двете с Линда бяха близки; тя беше единствената й дъщеря. Сега, сред шума и потракването на прибори и порцелан наоколо им, Робин осъзна от какво се страхува – да не би Линда да й каже, че е твърде късно да се откаже от сватбата, ако й минават такива мисли. Колкото и угнетена и уморена да беше, въпреки че зад гърба си имаха няколко трудни месеца, тя знаеше, че обича Матю. Роклята беше ушита, църквата – запазена, празненството беше почти изцяло платено. Трябваше да събере сили и да прекоси линия­та на финиша.

– Не съм увлечена по Страйк. А пък и той има връзка, среща се с Елин Тофт. Тя е водеща в Радио три.

Надяваше се тази информация да отклони мислите на майка й, която обичаше да слуша радио, докато готви или се занимава с градината.

– Елин Тофт? Това не е ли хубавото русо момиче, което говореше вчера по телевизията за композиторите романтици? – попита Линда.

– Вероятно – отвърна Робин с подчертана липса на ентусиазъм и въпреки че отклоняващата й маневра имаше успех, промени темата. – Значи, се каниш да се отървеш от ландроувъра, така ли?

– Да. Естествено, няма да вземем нищо за него. Може да го дадем за скрап... освен ако – добави Линда, осенена от неочаквана мисъл – ти и Матю не го искате. Има платен данък за една година напред и някак си все успява да се движи.

Робин задъвка кифличката си замислено. Матю постоянно мрънкаше, задето нямаха кола – липса, която отдаваше на ниската й заплата. Кабриолетът А3 на съпруга на сестра му предизвикваше у него почти физическо страдание от завист. Робин знаеше, че не би се гордял особено да притежава очукан ландроувър, вонящ на мокро куче и гумени ботуши, но в един часа предишната нощ в дневната Матю бе изредил заплатите на всичките им познати и в заключение бе обявил тържествено, че тази на Робин няма никаква конкуренция за последното място. С внезапен изблик на злорадство си представи как казва на годеника си: „Но вече имаме ландроувъра, Мат, няма нужда да се мъчим да пестим за ауди!“.

– Може да ми е много полезен за работата – коментира на глас. – Ако се наложи да идем извън Лондон, няма да се налага Страйк да наема кола.

– Мхм – избъбри Линда уж разсеяно, но очите й бяха приковани към лицето на Робин.

Потеглиха към дома и там завариха приятелят й да слага масата заедно с бъдещия си тъст. Обикновено помагаше повече в къщата на родителите й, отколкото в общия им дом.

– Как изглежда роклята? – попита той и Робин го прие като опит за помирение.

– Добре – отговори тя.

– Дали не е на лош късмет да ми я опишеш? – подхвърли Матю и когато тя не се усмихна, заключи: – Бас държа, че изглеждаш много красива в нея.

Размекната, тя протегна ръка към него, а той й намигна и стисна пръстите й. В този момент Линда тръсна купа с картофено пюре на масата помежду им и обяви, че им е дала стария ландроувър.

– Какво? – избъбри Матю, поразен донемайкъде.

– Винаги си казвал, че искаш кола – обади се Робин, за да се оправдае вместо майка си.

– Да, но... ландроувърът в Лондон?

– И защо не?

– Ще му съсипе имиджа – поясни брат й Мартин, който току-що беше влязъл в стаята с вестник в ръка, отворен на страницата с конните състезания за следобеда. – На теб обаче страшно ще ти приляга, Робин. Направо те виждам как с Куцукащия препускате към поредното местопрестъпление с убийство.

Квадратната челюст на Матю се стегна.

– Млъкни, Мартин – тросна се Робин на по-малкия си брат и го стрелна с гневен поглед, докато сядаше на масата. – А и много бих искала да видя как ще наречеш Страйк Куцукащия в лицето му.

– Той вероятно би се засмял – рече безгрижно Мартин.

– Защото сте равни, а? – подхвърли с леден тон Робин. – И двамата имате смайващо военно минало, рискували сте живота си и сте изгубили крайник?

Мартин беше единственият от четирите деца на семейство Елакот, който не беше учил в университет и който още живееше при родителите си. Неизбежно се засягаше и при най-беглия намек, че не е постигнал достатъчно в живота.

– Това пък какво ще рече, по дяволите? Че трябва да постъпя в армията ли? – попита той с повишен тон.

– Мартин! – смъмри го остро Линда. – Внимавай с приказките!

– И с теб ли се заяжда, че още имаш два крака, Мат? – попита Мартин.

Робин пусна ножа и вилицата си и излезе от кухнята.

Образът на отрязания крак отново изникна пред нея с лъскавата бяла тибия, стърчаща от мъртвата плът, онези възмръсни нокти, чиято притежателка вероятно бе възнамерявала да почисти и лакира, преди някой да ги е видял...

И ето че сега плачеше, плачеше за пръв път, откакто й бе връчена пратката. Десенът на овехтелия мокет върху стълбището се замъгли пред очите й и тя стисна топката на вратата към стаята си, за да запази равновесие. Отиде до леглото и се тръшна по очи върху чистата завивка, раменете й се тресяха, гръдният й кош се издигаше и спускаше и тя притисна длани към мокрото си лице в опит да заглуши риданията си. Не искаше никой от тях да идва, не искаше да говори и да се обяснява; единственото й желание беше да е сама и да отприщи чувствата, които беше потиснала у себе си по време на работната седмица.

Това, че брат й развърза език за ампутацията на Страйк, й прозвуча като ехо на шегите, подхвърляни от самия детектив по повод отрязания крак. Жена бе умряла най-вероятно при жестоки обстоятелства, а изглежда никой не се вълнуваше от това колкото Робин. Смъртта и сатърът бяха свели неизвестното момиче до парче месо, до проблем, който трябваше да бъде решен, и тя, Робин, имаше чувството, че единствена си припомня как живо и дишащо човешко същество е ходило на този крак може би само допреди седмица...

След като се наплака хубавичко в продължение на десет минути, превъртя се по гръб, отвори още пълните си със сълзи очи и огледа някогашната си спалня, сякаш би могла да намери опора в нея.

Тази стая преди й се струваше единственото безопасно убежище на земята. През трите месеца след напускането на университета почти не беше излизала от нея дори за да се храни. Стените й тогава бяха яркорозови вследствие на собствения й погрешен избор на шестнайсетгодишна възраст. Още по онова време смътно осъзнаваше, че цветът е неподходящ, но не й се щеше да кара баща си да пребоядисва, затова беше покрила крещящите багри с възможно най-много плакати. Имаше голяма снимка на Дестинис Чайлд срещу леглото й. Макар че сега там нямаше нищо освен бледорезедавите тапети, поставени от Линда, след като Робин бе заминала при Матю в Лондон, тя още си спомняше как Бионсе, Кели Роуланд и Мишел Уилямс се взират в нея от обложката на албума си „Сървайвър“. Образът бе неразривно свързан с най-лошия период в живота й.

Сега на стените имаше само две снимки в рамки: една на Робин в униформата й от шести клас в последния учебен ден (Матю беше на заден план – най-красивото момче във випуска, отказващо да направи гримаса или да сложи смешна шапка) и другата, пак на Робин, яхнала понито Ангъс – космато, яко и упорито създание, което бе живяло във фермата на чичо й и за което Робин душа даваше при все големия му инат.

Емоционално изчерпана и изтощена, тя примигна, за да отпъди все още напиращите сълзи, и избърса мокрото си лице с длани. От кухнята под стаята й долитаха приглушени гласове. Беше сигурна, че майка й бе посъветвала Матю да я остави сама за известно време. Робин се надяваше той да я послуша. Имаше чувството, че може да спи непробудно през целия остатък от уикенда.

Час по-късно все още лежеше на двойното легло и гледаше сънливо през прозореца към върха на липата в градината, когато Матю почука и влезе с чаша чай.

– Майка ти реши, че ще ти дойде добре.

– Благодаря ти – каза Робин.

– Всички ще гледаме конните надбягвания. Март е заложил голяма сума на Балабригс.

Нямаше споменаване на ставането й от масата или на нетактичната забележка на Мартин. Поведението на Матю намекваше, че тя някак се е изложила, и той й предлага изход от ситуацията. Беше разбрала още тогава, че той е неспособен да схване какво й бяха причинили гледката на отрязания крак и докосването до него. Не, той беше просто ядосан, че Страйк, когото никой от семейство Елакот не беше виждал, отново става тема на разговора, дори през уикенда. Пак се повтаряше историята със Сара Шадлок на мача по ръгби.

– Не ми е приятно да гледам как коне чупят вратовете си – заяви Робин. – Бездруго имам да свърша нещо.

Той постоя, загледан надолу към нея, после излезе и затвори вратата една идея по-шумно, така че тя отново се открехна след него.

Робин се надигна в леглото, приглади коса, пое дълбоко дъх и отиде да вземе лаптопа си от тоалетката. Беше малко гузна, за това, че го носеше при посещението у дома, и се надяваше да намери време за онова, което пред себе си наричаше „собствена линия на разследване“. Показната великодушна прошка на Матю я освободи от чувството й за вина. Нека си гледаше конните състезания. Тя имаше по-важни занимания.

Вече беше прекарала няколко часа в обмисляне на две отделни, но свързани линии на разследване, породени от писмата, които тя бе настояла Страйк да отнесе на Уордъл: посланието от младата жена, която искаше да се освободи от собствения си крак и другото – от лицето, което искаше да прави разни неща с чуканчето на Страйк, при мисълта за които на Робин леко й се повдигаше.

Тя открай време беше запленена от тайнството на човешкото съзнание. Университетската й кариера, макар й прекъсната без време, бе посветена на изучаването на психология. Младата жена, писала на Страйк, очевидно страдаше от дисоциативно личностно разстройство за телесна цялост – болестно желание за отстраняване на здрава анатомична част.

След като беше прочела онлайн няколко научни доклада по темата, Робин вече знаеше, че страдащите от въпросното разстройство са редки случаи и че точната причина за състоянието им е неизвестна. Влизането във форумите я бе осведомило каква силна неприязън изпитваха хората към жертвите на това страдание. Изобилстваха гневни обвинения към страдащите от синдрома, че жадуват за статус, сполетял други поради злополука или болест, че се стремят към внимание по грозен и извратен начин. Също толкова гневни бяха и отговорите на обвиненията: дали авторите на подобни коментари мислят, че някой сам си е пожелал да страда от въпросното психологичес­ко разстройство? Нима не разбират колко е трудно да копнееш за парализа или ампутация? Робин се чудеше как Страйк би реагирал на историите на засегнатите от разстройството, ако някога решеше да ги прочете. Подозираше, че няма да е склонен да прояви съчувствие.

Долу вратата на дневната се отвори и тя дочу за кратко гласа на телевизионния коментатор, после баща й подвикна, че старият им лабрадор трябва да бъде изведен, защото пръднал, а Мартин се разсмя.

Робин се изнерви, че от преумора не можеше да си спомни името на момичето, писало на Страйк с молба за съвет как да си отреже крака. Струваше й се, че е Кайли или нещо подобно. Премина към най-посещавания форум за подобни теми и заоглежда потребителските имена, които можеха да й навеят някакъв спомен, защото къде другаде тийнейджърка с необичайна мания би споделила фантазиите си, ако не в киберпространството?

Вратата на спалнята стоеше все още отворена след излизането на Матю и Раунтрий, прокуденият шоколадов лабрадор, нахълта вътре. Застана до Робин за дежурното си почесване зад ушите, което тя изпълни разсеяно, после се просна до леглото. Известно време опашката му удряше в пода, след това той задряма. Под акомпанимента на хъркането му тя продължи да преглежда съобщенията в сайта.

Съвсем внезапно изпита един от приливите на вълнение, сполитащи я периодично, откакто бе започнала работа при Страйк – нейна непосредствена награда за издирена дребна информация, която можеше да означава нещо, нищо или, понякога, всичко.

Безизход: Някой знае ли нещо за Камерън Страйк?

Затаила дъх, Робин проследи кореспонденцията.

Дивапчела: Онзи еднокрак детектив ли? Да, той е ветеран.

Безизход: Чух, че май си го е причинил сам.

Дивапчела: Не, ако провериш, ще видиш, че е бил в Афганистан.

Това беше всичко. Робин потърси още следи във форума, но Безизход не се появяваше повече. Това не означаваше нищо; той или тя можеше да си е променил потребителското име. Момичето продължи да търси, докато не се убеди, че е прегледало всяко кътче на сайта, но името на Страйк не излезе повече.

Вълнението й се стопи. Дори да допуснеше, че авторката на писмото и Безизход са едно и също лице, убедеността й, че ампутацията на Страйк е негово собствено дело, беше ясна и от самото писмо. Не съществуваха много известни хора с ампутирани крайници, на които да можеш да възложиш надежди, че състоянието им е доброволно предизвикано.

Сега от дневната долу се разнасяха насърчителни викове. Робин изостави форума и премина към втората си линия на разследване.

Щеше й се да мисли, че е станала по-корава, откакто работеше в детективска агенция. И все пак първите й стъпки във фантазиите на акротомофилиците – индивиди, сексуално привличани от хора с ампутирани крайници, – до които получи достъп само с няколко кликвания на мишката, й причиниха присвиване под лъжичката, което се запази дълго след като излезе от интернет. Попадна на излиянията на мъж (тя поне допускаше, че е мъж), чиято най-възбуждаща сексуална фантазия беше жена с четири ампутирани крайника над коленете и лакътните стави. Явно сред тази публика много се държеше на точните места на срязване на крайниците. Друг мъж (ама наистина, нямаше как да са жени) мастурбирал от най-ранна младост с мисълта как случайно прерязва с гилотина своите крака и тези на най-добрия си приятел. Изобилстваха дискусии за очарованието на самите чуканчета, на ограничените движения на хората с ампутации, на нещо, което според Робин беше инвалидност, представяно като екстремна проява на свързаност.

Докато характерният носов глас на коментатора на конните надбягвания гъгнеше неразбираемо откъм долния етаж, а окуражителните подвиквания на брат й се засилваха, Робин прегледа още дискусионни форуми, като търсеше едновременно споменаване на Страйк и връзка между това конкретно извращение и насилието.

Направи й впечатление, че никой от хората, изливащи фантазиите си да имат ампутирани крайници или да правят секс с такива, не изглеждаше да се възбужда от насилие или болка. Дори мъжът, комуто носеше висша наслада представата как той и приятелят му заедно си отрязват краката, беше абсолютно ясен по този въпрос: гилотинирането бе просто необходимият способ да се сдобият с чуканчета.

Дали човек, който се възбужда от Страйк заради ампутирания му крайник, би отрязал женски крак и би му го изпратил? Матю би повярвал в това, убеден, че всеки, достатъчно сбъркан да се възбужда от чуканчета, не би се поколебал да разчлени някого. Но според онова, което Робин помнеше от писмото на РЛ и прочетените онлайн съкровени щения на други акротомофилици, тя допускаше, че РЛ си мечтае да го награди с изпълнения, които Страйк би сметнал за още по-отблъскващи от самата ампутация.

Естествено, РЛ можеше да е едновременно акротомофил и психопат...

– Да! Ура! Петстотин лири! – ревна отдолу Мартин.

Откъм антрето се разнесе ритмично потропване – явно дневната се бе видяла тясна на брат й за победния му танц. Раунтрий се събуди, скочи на крака и нададе морно джафкане. От шума Робин не чу приближаването на Матю, докато той не отвори вратата. Машинално тя щракна няколко пъти с мишката, за да излезе от страниците с ампутации като сексуални фетиши.

– Здравей – каза му. – Доколкото разбирам, Балабригс е спечелил.

– Да – отвърна Матю.

За втори път този ден той протегна ръка. Робин отмести лаптопа настрани, а приятелят й я дръпна, за да я изправи на крака и я прегърна. Топлината на тялото му й донесе облекчение и успокоение. Не би могла да понесе още една нощ с разправии.

Тогава той се дръпна от нея с очи, приковани към нещо над рамото й.

– Какво?

Обърна се и погледна към лаптопа. Там, по средата на яркобелия екран имаше дефиниция в каре и с големи букви:

Настана кратко мълчание.

– Колко коне умряха? – попита Робин сухо.

– Два – отвърна Матю и излезе от стаята.