В служба на злото

43

Freud, have mercy on my soul.

Blue Öyster Cult, ‘Still Burnin’’

Фройд, смили се над душата ми.

Блу Ойстър Кълт „Все още горя“ – Б. пр.

На следващия ден Страйк бе прекарал пет минути в закусвалнята на Кингс Роуд, когато влезе Робин с бял плик с дръжки през рамо. Корморан, като повечето мъже, бивши военни, беше много слабо информиран за дамската мода, но дори той разпозна марката „Джими Чу“.

– Обувки – посочи към плика й, след като й поръча кафе.

– Браво на теб – усмихна се Робин. Обувки, да. За сватбата – добави, защото все пак не можеха да отминават с мълчание предстоящото. Над темата като че бе надвиснало странно табу, откакто бе възстановила годежа си.

– Още имаш намерение да дойдеш, нали? – добави тя, докато се настаняваха на маса до прозореца.

Страйк се запита дали някога се бе съгласявал да присъства на сватбата. Беше му връчена подновената покана на твърда кремава хартия с черни букви, но нямаше спомен да е потвърдил, че ще отиде. Тя го наблюдаваше очаквателно и той си припомни Луси с опитите й да го изнудва за рождения ден на племенника му.

– Да – отвърна неохотно.

– Мога да те изчакам да решиш – предложи Робин.

– Не е нужно, ще бъда там.

Предполагаше, че би трябвало да се обади на майка й, за да се извини, че няма да присъства. Ето как те впримчваха жените, каза си. Включваха те в списъците си и те поставяха в положение да потвърдиш и да се обвържеш. Внушаваха ти, че не дойдеш ли, една прекрасна порция с топла храна ще иде на вятъра, стол с позлатен гръб ще остане празен, картичка с името ти, ще стърчи неловко на масата като белег за неучтивостта ти към света. На първо четене не се сещаше буквално за нищо, което да искаше по-малко от това да гледа как Робин се венчава за Матю.

– Би ли искал да... да поканя и Елин? – попита любезно Робин с надежда намусеното му изражение да се смекчи поне малко.

– Не – отсече Страйк без колебание, но долови известна умолителност в предложението й и искрената му привързаност към нея призова добрата страна на характера му да се прояви. – Дай да ги видя тези обувки.

– Надали имаш желание да гледаш...

– Е, как да нямам, като аз поисках?

Робин извади кутията от плика с почтителност, която развесели Страйк, вдигна капака и разгърна тънката хартия вътре. Бяха лъскави, в цвят шампанско и на висок ток.

– Малко твърде модерни като за сватба – коментира той. – Очаквах нещо... знам ли... с цветя.

– Почти няма да се виждат – обясни тя, като прекара показалеца си по единия ток. – Имаха и на платформа, но...

Тя не довърши изречението. Истината беше, че Матю не я искаше твърде висока.

– И тъй, как смяташ да подходиш към Джейсън и Темпест? – попита Робин, като затвори кутията с обувките и я прибра в плика.

– Ти ще започнеш – каза Страйк. – Ти си осъществила контакта с тях. Аз ще се намеся, ако е необходимо.

– Нали съзнаваш – с неудобство изрече Робин, – че Джейсън ще те пита за твоя крак? Дали не си излъгал как си се лишил от него?

– Да, знам.

– Добре. Просто не искам да останеш засегнат.

– Мисля, че ще го понеса – отвърна Страйк, когото малко го досмеша от нейната загриженост. – Няма да го ударя, ако това те тревожи.

– Е, така е добре – подхвърли Робин, – защото ако се съди по снимките му, би могъл да го скършиш на две.

Тръгнаха един до друг по Кингс Роуд, като Страйк пушеше, към леко отдръпнатия навътре вход на галерията зад статуя на сър Ханс Слоун с перука и чорапогащник. Минаха под арка в светлата тухлена стена и влязоха в затревен квадратен двор, който, ако не беше шумът от уличното движение навън, би могъл да принадлежи на провинциален имот. От три страни го заобикаляха сгради от деветнайсети век. Насреща, в постройка, подобна на бивша казарма, се помещаваше „Галъри Мес“.

Страйк, който смътно си бе представял някаква закусвалня към галерията, сега осъзна, че цялото пространство е белязано с лукс, и си припомни с известно разкаяние своя овърдрафт и съгласието си да плати сметката за консумация, която се падаше точно по обед.

Помещението, в което влязоха, беше дълго и тясно с втора, по-обширна площ, видима през арките вляво от тях. Бели покривки, сервитьори с костюми, високи сводести тавани и модерни картини по стените – всичко това засили опасенията на Страйк колко ще му струва обядът, докато следваха метр д’отела към вътрешността на залата.

Двамата, които търсеха, бяха лесно различими сред изискано облечената клиентела, предимно от жени. Джейсън беше слабоват младеж с дълъг нос, облечен в кафяв суичър и джинси и имаше вид, сякаш ще хукне подплашен при най-малката провокация. Втренчен надолу към салфетката си, напомняше кльощава чапла. Темпест, чиято черна коса несъмнено беше боядисана, физически беше негова противоположност: бледа и отпусната дебелана с малки, дълбоко разположени очички като стафиди в кифла. Носеше черна тениска с шарено анимационно пони, простряно върху пищна гръд. Седеше в инвалидна количка, разположена до масата. И пред двамата бяха отворени менюта. Момичето вече си беше поръчало чаша вино.

При вида на приближаващите Робин и Страйк Темпест засия, протегна късия си дебел показалец и сръчка Джейсън в рамото. Момчето се огледа притеснено; Страйк забеляза изявената асиметрия на бледосините му очи, едното от което беше цял сантиметър по-високо разположено от другото. Това му придаваше уязвим вид, сякаш бе довършен набързо.

– Здравейте – каза им Робин с усмивка и протегна ръка първо на Джейсън. – Радвам се да се видим най-после.

– Здрасти – измънка той и пое ръката й с безжизнено отпуснати пръсти. След един бърз поглед към Страйк отклони очи и се изчерви.

– Здравейте! – изрече въодушевено Темпест, все така сияеща, и подаде ръка на Страйк. Сръчно отмести количката си с няколко сантиметра назад и му предложи да си придърпа стол от съседна маса. – Това заведение е прекрасно. Придвижването е толкова лесно, а персоналът е много услужлив. Извинете! – подвикна тя на минаващ келнер. – Бихте ли ни донесли още две менюта?

Страйк седна до нея, а Джейсън подръпна стола си, за да направи място на Робин до себе си.

– Прекрасно оформено пространство, нали? – рече Темпест и отпи от виното си. – А и сервитьорите с такава готовност ми помогнаха с количката. Ще препоръчам ресторанта в сайта си. Водя списък на заведения, удобни за инвалиди.

Джейсън сведе глава над менюто си, очевидно боящ се да срещне очите на сътрапезниците си.

– Казах му да не се свени, като си поръчва – обърна се Темпест към Страйк. – Той не си даваше сметка колко печелите от разрешаването на всички тези случаи. Репортерите като нищо ви позлатяват за всеки материал. Сигурно и в момента се опитвате да разплетете някое нашумяло престъпление.

Страйк си помисли за своето заплашително топящо се салдо в банката, за мансардата си над офиса, кичеща се с названието „апартамент“, и за катастрофалното отражение на отрязания крак върху бизнеса.

– Ами стараем се – промърмори той, като умишлено избягваше да поглежда Робин.

Тя си избра най-евтината салата и вода. Темпест поръча ордьовър и основно ястие, подкани Джейсън да стори същото, а после събра менютата и ги подаде на келнера с вид на жена, поканила гости за своя сметка.

– И тъй, Джейсън... – подхвана Робин.

Темпест мигом я заглуши, като се обърна към Страйк.

– Джейсън се притеснява. Не беше помислял какви може да са последствията от срещата с вас. Наложи се да го осветля за тях. Денонощно говорим по телефона, да видите само сметките. Би трябвало на вас да ги прехвърля за осребряване, ха-ха! Но хайде, сериозно...

Лицето й внезапно придоби мрачно изражение.

– Искаме предварително вашата гаранция, че няма да си нав­лечем неприятности, задето не сме казали всичко пред полицията. Не е като да сме имали някаква полезна информация за тях. Тя беше просто едно нещастно момиче с проблеми. Не знаем нищо. Видяхме се с нея само веднъж и нямаме никаква представа кой я е убил. Сигурна съм, че на вас ви е известно много повече. Честно казано, много се разтревожих, като научих, че Джейсън е разговарял с партньорката ви, защото едва ли някой си дава сметка на какво преследване е подложена нашата общност. Самата аз съм получавала смъртни заплахи. Май трябва да ви наема да ги разследвате, ха-ха!

– Кой ви е отправял смъртни заплахи? – с любезна изненада попита Робин.

– Всичко е заради моя уебсайт – продължи Темпест към Страйк, без да обръща внимание на Робин. – Аз го ръководя, нещо като майка квачка съм... или като майка игуменка, ха-ха... Та, така де, аз съм тази, с която всички споделят и към която се обръщат за съвет, и очевидно аз съм на топа на устата, когато ни нападат разни невежи злобари. Истината е, че не си помагам. Постоянно се наемам да водя битките на хората вместо тях, нали, Джейсън? – Направи кратка пауза, колкото да отпие жадно от виното си. – С две думи, не мога да посъветвам Джейсън да говори с вас без гаранция, че няма да си има ядове.

Страйк се зачуди защо ли тя си въобразяваше, че подобни неща са в негова власт. Истината беше, че и Джейсън, и Темпест бяха укрили от полицията ценни сведения, поведението им бе глупаво и потенциално опасно.

– Не мисля, че някой от двама ви ще си има неприятности – излъга той с лекота.

– Е, радвам се да го чуя – заяви Темпест с известно самодоволство, – защото, естествено, ние искаме да помогнем. Казах на Джейсън, че ако този човек има зъб на цялата ни общност, което не е изключено, наш дълг е да бъдем полезни. Не бих се учудила да е така при целия тормоз, на който сме подложени, при тази бликаща омраза. Не е за вярване. Явно това произтича от невежество, но получаваме подигравки от хора, за които се очаква да са на наша страна, защото знаят какво е да си жертва на дискриминация.

Питиетата пристигнаха. За ужас на Страйк келнерът източноевропеец изпразни бирата му „Спитфайър“ в чаша с лед.

– Хей! – остро реагира Страйк.

– Бирата не е студена – обясни келнерът, явно изненадан, че Страйк се впряга толкова силно.

– О, по дяволите – промърмори Страйк и се залови да вади леда от чашата си. Не стига че щеше да плати солена сметка за обяд, а и му слагаха лед в бирата. Келнерът, с леко обидено изражение, поднесе на Темпест втора чаша вино. Робин се възползва да вземе думата.

– Джейсън, когато за пръв път осъществи контакт с Келси...

Но Темпест остави чашата си и надвика Робин.

– Да, проверих си всички архиви и установих, че Келси е посетила сайта за пръв път през декември. Казах го на полицията, дадох им да видят всичко. Тя питаше за вас – уточни Темпест към Страйк с тон, от който се предполагаше, че той трябва да се чувства поласкан, задето е заслужил споменаване в нейния уебсайт. – После започна да разговаря с Джейсън, двамата си размениха имейл адресите и оттам нататък бяха в директен контакт, нали така, Джейсън?

– Да – промълви той немощно.

– После тя предложила да се срещнат и Джейсън се свърза с мен, нали, Джейсън? Общо взето, вярваше, че ще му е по-спокойно, ако аз го придружа, защото в края на краищата това е интернет, знае ли човек. Тя можеше да се окаже кой ли не. Можеше и мъж да е.

– Какво те накара да поискаш да се видиш с Кел... – подхвана Робин, но Темпест отново я надприказва.

– Очевидно е, и двамата са се интересували от вас – заяви тя на Страйк. – Тя знаеше всичко за вас – подсмихна се лукаво Темпест, сякаш си бяха споделяли дискредитиращи тайни.

– И какво ти каза Келси за мен, Джейсън? – попита Страйк момчето.

Джейсън стана аленочервен под погледа на детектива. Робин внезапно се запита не е ли възможно той да е гей. При задълбоченото си проучване на разните послания бе открила еротичен подтекст в някои, макар и не във всички. Поклонник беше най-изявен в това отношение.

– Тя каза – измънка Джейсън, – че брат й ви познавал. Че бил работил с вас.

– Нима? – учуди се Страйк. – Сигурен ли си, че наистина е говорела за брат си?

– Да.

– Защото тя няма брат. Само сестра.

Несиметричните очи на Джейсън нервно обходиха предметите на масата, преди да се върнат на Страйк.

– Напълно сигурен съм, че тя каза брат.

– Значи, е работил с мен в армията, така ли?

– Не, не е било в армията. По-късно.

Тя лъжеше за всичко... Ако е вторник, ще каже, че е сряда.

– Останах с впечатление, че нейният приятел й го е казал – намеси се Темпест. – Сподели, че имала приятел на име Нийл, помниш ли, Джейсън?

– Найъл – промърмори Джейсън.

– А, така ли беше? Добре де, Найъл. Той я взе, след като пихме кафе, помниш ли?

– Я почакайте – вдигна ръка Страйк и Темпест послушно млъкна. – Видели сте Найъл?

– Да – потвърди Темпест. – Той я взе. С мотора си.

Настана кратко мълчание.

– Мъж на мотоциклет я е взел от... Къде се срещнахте? – попита Страйк със спокоен тон, прикриващ внезапно ускорения му пулс.

– В „Кафе Руж“ на Тотнъм Корт Роуд – отговори Темпест.

– Това не е далеч от нашия офис – отбеляза Робин.

Джейсън стана още по-тъмночервен.

– О, Келси и Джейсън го знаеха това, ха-ха! Надявахте се да зърнете Корморан да се задава отнякъде, нали, Джейсън? Ха-ха-ха! – изкиска се весело Темпест и в този момент дойде келнерът с ордьовъра й.

– Значи, мъж на мотоциклет я взе, Джейсън?

Устата на Темпест беше пълна и момчето можа най-сетне да проговори.

– Да – отвърна той и крадешком стрелна поглед към Страйк. – Той я чакаше по-нагоре на улицата.

– Успя ли да го видиш как изглежда? – попита детективът, правилно предугадил отговора.

– Не, той беше... беше почти скрит зад ъгъла.

– Не си беше свалил каската – вметна Темпест и си прекара хапката с вино, та по-скоро да може да се включи в разговора.

– Какъв цвят беше мотоциклетът, помните ли? – попита Страйк.

Темпест беше на мнение, че май е бил черен, а Джейсън беше сигурен, че е бил червен, но от такова разстояние и двамата не бяха различили марката.

– Помните ли Келси да е казала нещо друго за приятеля си? – попита Робин.

И двамата поклатиха глави.

Порциите им с основното ястие пристигнаха насред дългото обяснение на Темпест за услугите за подкрепа, предлагани от уебсайта й. Едва когато устата й беше пълна с пържени картофи, Джейсън най-сетне събра куража да се обърне директно към Страйк.

– Истина ли е? – изрече неочаквано той и лицето му отново пламна.

– Кое да е истина? – попита Страйк.

– Че вие... че...

Като задъвка още по-енергично, Темпест се наведе от количката си към Страйк, постави ръка на рамото му и преглътна.

– Че сам сте си го причинили – пошепна тя и му смигна леко.

Дебелите й бедра промениха позицията си, когато тя ги надигна от количката и сами понесоха тежестта си, вместо да увис­нат зад подвижния торс. Страйк бе лежал в болницата „Сели Оук“ с мъже с по два и с по четири парализирани крайника от ранявания, понесени във войната, виждал бе осакатените им крака и как те се бяха научили да компенсират недъга си с движение на горната част на тялото, за да понесат мъртвата тежест на долната. За пръв път осъзна с пълна сила реалността на онова, което вършеше Темпест. Тя не се нуждаеше от инвалидната количка. Тялото й беше напълно функциониращо.

Странно как, но именно изражението на Робин позволи на Страйк да запази спокойствие и любезен тон, защото намери отдушник в нейния отвратен и гневен поглед към Темпест. Той се обърна към Джейсън.

– Първо ще трябва да чуя какво са ти казали, преди да ти отговоря дали е истина, или не.

– Ами... – избъбри Джейсън, който почти не беше докоснал бургера си. – Келси каза, че сте отишли с брат й в пъба, напили сте се и сте му признали истината. Разправи как сте се отдалечили от базата си в Афганистан с пушката си, простреляли сте се в крака и после сте убедили лекар да ви го ампутира.

Страйк отпи голяма глътка бира.

– И по каква причина съм го направил?

– Какво? – замига объркано Джейсън.

– Опитвал съм се да се измъкна от армията по инвалидност или...?

– О, не! – кой знае защо се почувства оскърбен Джейсън. – Не, били сте... – Той се изчерви толкова силно, че изглеждаше невероятно в тялото му да е останала още кръв. – Били сте като нас. Изпитвали сте потребност – прошепна. – Искали сте да бъдете с ампутиран крайник.

Робин внезапно установи, че няма сили да погледне Страйк, и се престори, че се любува на любопитна рисунка на стената, изобразяваща ръка, хванала обувка. Поне тя си го тълкуваше като ръка, хванала обувка. Със същия успех можеше да е кафяво растение в саксия, от което се подаваше розов цвят на кактус.

– Братът... онзи, който е разказал на Келси за мен... знаел ли е, че тя самата иска да си махне крака?

– Не, не вярвам. Твърдеше, че съм единственият, на когото е казала.

– И смяташ, че го е споменал просто по съвпадение...

– Хората не говорят за това – отново се намеси в разговора Темпест. – Битува много срам, много срам. Ето аз например – направи тя жест към краката си. – В службата ми не се разкривам. Принудена съм да казвам, че имам травма на гърба. Ако знаеха, че съм трансинвалидна, никога не биха проявили разбиране. А да не започвам темата с предразсъдъците в медицинската професия, които са абсолютно скандални. Два пъти сменям личните си лекари. Не можах да понеса, че постоянно ми предлагаха психиатрична помощ. Не, Келси ни призна, че никога не е могла да каже на жива душа, горкото дете. Нямало към кого да се обърне. Никой не я разбирал. Ето защо потърси контакт с нас... и с вас, разбира се – усмихна се тя на Страйк с известно снизхождение, защото той, за разлика от нея, бе игнорирал апела на Келси. – Знайте, че не сте единствен. Щом хората постигнат целта си, обикновено напускат общността. Ние им влизаме в положението, разбираме ги, но би означавало много, ако повече такива се задържат и опишат какво е да се озовеш накрая в тялото, за което си бил предназначен.

Робин се тревожеше, че Страйк може да избухне сред това изискано бяло пространство, където любители на живописта разговаряха тихо и възпитано. Само че не бе взела предвид самоконтрола, който бившият офицер от Отдела за специални разследвания бе възпитал у себе си през дългите години на разпити. Учтивата му усмивка към Темпест може да бе мрачновата, но той просто се обърна към Джейсън и попита:

– Значи, според теб не братът на Келси й е дал идеята да се свърже с мен?

– Не – отвърна Джейсън. – Мисля, че е било нейно хрум­ване.

– И какво точно искаше тя от мен?

– Ами то е очевидно – намеси се Темпест с лек смях. – Искаше съвет как да направи същото като вас!

– И ти ли мислиш така, Джейсън? – попита Страйк и момчето кимна.

– Да... Тя искаше да знае колко тежко трябва да си нарани крака, за да се наложи да й го отрежат, и й минаваше през ума, че може да я запознаете с лекаря, който е ампутирал вашия.

– Това е то вечният проблем – не закъсня да се обади Темпест, която очевидно не забелязваше как въздейства на Страйк, – да се намерят надеждни хирурзи. Обикновено не проявяват и грам съчувствие. Хора са умирали в опит да го направят сами. В Шотландия имаше един прекрасен лекар, който извърши ампутации на няколко трансинвалидни, но после го спряха. Беше преди десет години. Хората отиват в чужбина, но ако не си в състояние да платиш, ако не ти е по джоба пътуване... Та разбирате защо Келси се стремеше да се добере до списъка ви с контакти.

Робин пусна рязко на масата ножа и вилицата си и те изтракаха. Изживяваше заради Страйк оскърблението, което допускаше, че той изпитва. Неговия списък с контакти! Като че ампутацията му бе рядък артефакт, който Страйк беше купил на черната борса...

Детективът разпитва Джейсън и Темпест още петнайсет минути, преди да стигне до заключението, че те не знаят нищо друго полезно. Образът на Келси, който обрисуваха на базата на единствената си среща с нея, беше на незряло и отчаяно момиче с толкова силен подтик за ампутиран крак, че според двамата й киберприятели би направила всичко, за да го постигне.

– Да – въздъхна Темпест, – тя беше един от тези случаи. Като по-малка вече беше правила опит да се осакати с тел. Имали сме толкова отчаяни хора, че са поставяли краката си на влаковите релси. Един се опита да си замрази крака с течен азот. Момиче в Америка умишлено паднало при ски скок, но опасността е, че може да не улучиш точната степен на инвалидност, която целиш...

– А вие каква степен целите? – попита я Страйк. Вече бе направил знак да му донесат сметката.

– Искам да ми бъде прекъснат гръбначният мозък – съвършено хладнокръвно заяви Темпест. – Целта ми са четири парализирани крайника. В идеалния случай да бъде извършено от хирург. Междувременно се примирявам с това – посочи тя инвалидната количка.

– И използвате тоалетни и асансьори за инвалиди, а? Всякакви предимства – подхвърли Страйк.

– Корморан – изрече Робин предупредително.

Допускала бе, че може да стане така. Той беше под напрежение и системно се лишаваше от сън. Добре че поне най-напред получиха нужната информация.

– Това е потребност – отвърна спокойно Темпест. – Имам я още от дете. Аз съм в погрешното тяло, имам нужда да бъда парализирана.

Келнерът беше дошъл; Робин протегна ръка за сметката, тъй като Страйк не го забеляза.

– Побързайте, моля – каза тя на намусения мъж. Беше същият, който сервира на Страйк бира с лед.

– Много инвалиди ли познавате? – питаше детективът Темпест.

– Познавам някои – отвърна тя. – Очевидно имаме много общо.

– Нищо и половина общо нямате, по дяволите.

– Знаех си – промърмори Робин полугласно, грабна пост­терминалното устройство от ръцете на келнера и пъхна своята карта „Виза“.

Корморан се изправи и се надвеси над Темпест, която вече изглеждаше притеснена, а Джейсън се сви на стола си, сякаш искаше да изчезне под суичъра си.

– Хайде, Корм – подкани го Робин, като измъкна картата си от устройството.

– Ако искате да знаете – обърна се Страйк към Темпест и към Джейсън, докато Робин, грабнала палтото си, се опитваше да го дръпне от масата, – пътувах в кола, която се взриви. – Джейсън бе похлупил длани върху аленочервеното си лице, а очите му бяха пълни със сълзи. Темпест само зяпна смаяна. – Шофьорът беше разкъсан на две, това няма как да не привлече внимание, а? – с ярост заяви той на Темпъл. – Само дето умря, та нямаше как да му се наслади. Другият човек изгуби половината си лице... аз останах без крак. Нищо доброволно нямаше във всичко това...

– Добре – намеси се Робин и хвана ръката на Страйк. – Тръгваме. Благодаря, че се срещна с нас, Джейсън...

– Иди да се лекуваш – подвикна Страйк към момчето, докато Робин се опитваше да го отведе под смаяните погледи на обядващи и сервитьори. – Главата си лекувай!

Бяха на улицата с разлистени дървета на цяла пресечка от галерията, когато дишането на Страйк започна да се нормализира.

– Добре – каза той, макар че Робин не се беше обаждала. – Ти ме предупреди. Съжалявам.

– Няма нищо – отвърна меко Робин. – Получихме каквото искахме.

Повървяха мълчаливо няколко метра.

– Ти ли плати? Въобще не забелязах.

– Да. Ще си ги взема от парите за дребни разноски.

Продължиха напред. Разминаваха се с добре облечени мъже и жени, оживени, забързани. Покрай тях с плавна походка се носеше момиче с бохемски вид – с небрежно разрошена коса и дълга памучна рокля, но ръчната й чанта за петстотин лири разкриваше, че хипарската й същност е също тъй фалшива като инвалидността на Темпест.

– Поне не й заби кроше – подхвърли Робин. – Както седеше в инвалидната количка. Пред всички онези любители на изкуст­вото.

Страйк започна да се смее. Робин поклати глава.

– Знаех, че ще си изпуснеш нервите – въздъхна тя, но се усмихваше.