В служба на злото

20

I never realized she was so undone.

Blue Öyster Cult, ‘Debbie Denise’

Lyrics by Patti Smith

Така и не осъзнах колко бе сломена тя.

Блу Ойстър Кълт, „Деби Дениз“. Текст Пати Смит – Б. пр.

Робин беше забравила обещанието си към Страйк да не остава навън по тъмно. Всъщност дори не беше забелязала, че слънцето е залязло, докато не осъзна, че около нея се движат коли с включени фарове. Платиненорусата бе променила редовните си навици днес. По това време вече би трябвало да е от часове в „Спеърминт Рино“ и да танцува полугола пред непознати мъже, а не да крачи по улицата съвсем облечена – с дънки, ботуши на висок ток и велурено яке с ресни. Вероятно работеше на нова смяна, но скоро благополучно щеше да се върти около пръта, което изваждаше на преден план въпроса къде щеше Робин да прекара нощта.

Мобилният й телефон цял ден вибрираше в джоба й. Матю й беше пратил повече от трийсет съобщения.

Трябва да говорим.

Позвъни ми, моля те.

Робин, не можем да разрешим нищо, ако не говориш с мен.

Когато денят започна да преваля, а тя не наруши мълчанието си, той бе започнал с опити да й се обади. После тонът на есемесите му се промени.

Робин, знаеш, че те обичам.

Иска ми се да не се беше случвало. Иска ми се да можех да променя станалото, но не мога.

Аз те обичам, Робин. Винаги е било така, винаги ще бъде така.

Тя не му върна съобщение, нито отговори на обажданията му, нито му позвъни. Знаеше само, че не би понесла да се върне в апартамента, не и тази вечер. А какво щеше да стане утре или на следващия ден, нямаше представа. Беше гладна, изтощена и вцепенена.

Страйк беше станал почти също толкова настойчив в късния следобед.

Къде си? Обади ми се, моля те.

Тя му написа съобщение, защото и с него не искаше да говори.

Не мога да говоря. Платиненорусата не е на работа.

Със Страйк винаги бяха поддържали емоционална дистанция и тя се боеше, че ако той бъде мил с нея, може да се разплаче и да покаже слабост, недопустима за негова сътрудничка. Практически не им бяха останали клиенти и при тегнещата над нея заплаха от страна на мъжа, изпратил крака, тя не биваше да дава на Страйк нови основания да я прати у дома.

Той не остана удовлетворен от отговора й.

Обади ми се спешно.

Тя го игнорира. Можеше изобщо да не го е получила, защото беше близо до метрото, когато съобщението пристигна, а малко по-късно наистина нямаше връзка, докато с Платиненорусата пътуваха към Тотнъм Корт Роуд. Когато излезе от метростанцията, Робин откри още едно неотговорено обаждане от Страйк и ново съобщение от Матю.

Трябва да знам ще се прибереш ли у дома довечера. Побърквам се от тревога за теб. Просто ми напиши, че си жива, само за това те моля.

– О, я не се ласкай – промърмори Робин. – Сякаш бих се самоубила заради теб.

Бегло познат шкембест мъж в костюм мина покрай нея, осветен от рекламата над входа на „Спеърминт Рино“. Беше Двата пъти. Робин се почуди дали си е въобразила, че той й се подсмихна самодоволно.

Нима щеше да влезе вътре да гледа как приятелката му танцува за други мъже? Възбуда ли извличаше от това животът му да бъде документиран? Що за откачалка точно беше?

Робин се извърна настрани. Трябваше да вземе решение какво ще прави тази вечер. Едър мъж с прилепнала шапка водеше спор по мобилния си телефон в тъмен вход на стотина метра разстояние.

Изчезването на Платиненорусата беше лишило Робин от непосредствена цел. Къде щеше да спи? Докато стоеше там, група млади мъже минаха преднамерено близо до нея, като единият дори се отърка в сака й. Подуши бира в дъха му.

– Костюма ли си носиш вътре, миличка?

Даде си сметка, че стърчи пред стриптийз клуб. Машинално тръгна по посока на офиса на Страйк и тогава мобилният й из­звъня. Без да се замисли, отговори.

– Къде се дяна, по дяволите? – прозвуча в ухото й сърдитият глас на Страйк.

Тя едва имаше време да се зарадва, че не е попаднала на Матю, преди той да продължи:

– Цял ден се мъча да се свържа с теб. Къде се намираш?

– На Тотнъм Корт Роуд – отговори тя и побърза да се отдалечи от все още подвикващите й мъже. – Платиненорусата едва сега влезе вътре и Двата...

– Аз не ти ли казах да не оставаш навън по тъмно?

– Тук е добре осветено – оправда се Робин.

Мъчеше се да си спомни дали е забелязвала наблизо туристически хотел от системата „Травълодж“. Трябваше й нещо чисто и евтино. Непременно евтино, защото щеше да харчи от общата сметка и бе твърдо решена да не надхвърля сумата, която тя е внесла.

– Добре ли си? – попита Страйк вече не така агресивно.

В гърлото й се надигна буца.

– Добре съм – отвърна насилено спокойно, колкото можа. Опитваше да се държи професионално, така, както би искал Страйк.

– Още съм в офиса – уведоми я той. – Ти на Тотнъм Корт Роуд ли каза, че си?

– Прощавай, трябва да затварям – изрече с напрегнат и студен тон и прекрати разговора.

Страхът, че ще се разплаче, дотолкова я завладя, че й се наложи да затвори. Уплаши се, че той щеше да й предложи да се срещнат и видеха ли се, тя би му разказала всичко, а това беше недопустимо.

Внезапно по бузите й потекоха сълзи. Нямаше си никой друг. Ето на! Призна си го най-после. Хората, с които вечеряха през уикенда, с които ходеха на ръгби мачове, бяха все приятели на Матю, негови колеги, бивши състуденти. Тя си нямаше никого освен Страйк.

– О, боже – проплака, като изтри очите и носа си с ръкава на шлифера.

– Добре ли си, гълъбче? – подвикна беззъб скитник от един вход.

Не можеше да си отговори защо накрая се озова в „Тотнъм“, освен че персоналът я познаваше, ориентирана беше за дамската тоалетна и това беше пъб, където Матю никога не бе стъпвал. Нужно й беше тихо кътче, където да потърси на спокойствие евтино място за преспиване. Също така жадуваше за питие, което беше много нетипично за нея. След като наплиска лицето си със студена вода в тоалетната, взе си чаша червено вино, отнесе я на маса и отново извади телефона си. Беше пропуснала още едно обаждане от Страйк.

Мъжете на бара я поглеждаха. Сещаше се как изглежда – сама, със следи от сълзи по лицето, със сак до себе си. Е, нищо не можеше да направи по въпроса. Написа в мобилния си телефон „Травълодж“ в близост до Тотнъм Корт Роуд и изчака бавния отговор, като пиеше виното си може би по-бързо, отколкото бе редно да го прави на празен стомах. Не беше закусвала и обядвала, изяла беше само пликче чипс и ябълка в студентското кафе, където Платиненорусата беше седяла да учи.

Имаше „Травълодж“ в Хай Холборн. Той би трябвало да й свърши работа. Поуспокои се донякъде, като знаеше вече къде ще прекара нощта. Отиде да си вземе втора чаша вино, като внимаваше да не среща погледа на никого от мъжете край бара. Вероятно трябваше да се обади на майка си, хрумна й внезапно, но такава перспектива отново заплашваше да я разплаче. Все още не бе готова да понесе обичта и разочарованието на Линда.

Едър мъж с прилепнала шапка влезе в пъба, но Робин решително не отместваше поглед от чашата си с вино и парите, с които плащаше. Не искаше да дава и най-малкия повод на изпълнените с надежда мъже наоколо, че има желание някой от тях да се присъедини към нея.

Втората чаша вино значително я отпусна. Тя си припомни как Страйк толкова много се беше напил в същия този пъб, че едва можеше да ходи. Това беше единствената вечер, когато бе споделил лична информация. Може би тази бе истинската причина да бъде тук, помисли си и вдигна очи към пъстрия стъклен купол отгоре. Това беше бар, където отиваш да пиеш, когато откриваш, че любимият ти човек не ти е верен.

– Сама ли сте? – чу мъжки глас.

– Чакам някого – отвърна.

Беше й малко размазан, когато вдигна поглед към него – жилест рус мъж с бледосини очи. Видя, че не й е повярвал.

– Може ли да почакам с вас?

– Не може, никакви такива, мамка му – прозвуча друг мъжки глас, много познат.

Беше пристигнал Страйк – висок, смръщен, отправил гневен поглед към непознатия, който се оттегли с подвита опашка при приятелите си на бара.

– Какво правиш тук? – попита Робин, изненадана да открие, че езикът й бе изтръпнал и натежал след двете чаши вино.

– Теб търся – отвърна Страйк.

– Но как разбра, че съм тук?

– Нали съм детектив. Колко такива изпи? – попита той, като погледна към чашата й с вино.

– Само една – излъга тя, така че той отиде до бара да й вземе нова и бира „Дъм Бар“ за себе си. Докато поръчваше, едър мъж с прилепнала шапка се изниза през вратата, но Страйк бе по-заинтересуван да държи под око русия, който още зяпаше Робин и май се отказа от нея едва когато детективът се появи отново с двете питиета и се настани насреща й.

– Какво става?

– Нищо?

– Не ми ги пробутвай тия. Изглеждаш като самата смърт.

– Е – рече Робин и отпи юнашка глътка вино, – приеми, че духът ми се повдигна с помощта на малко алкохол.

Страйк се изсмя кратко.

– Защо носиш сак със себе си? – Когато тя не отговори, зададе нов въпрос: – Къде ти е годежният пръстен?

Тя отвори уста да отвърне, но предателско желание да зап­лаче се надигна и удави думите. След кратка вътрешна борба и още една глътка вино промълви:

– Вече не съм сгодена.

– И защо?

– Много интересно, че тъкмо ти питаш.

„Пияна съм – помисли си тя, сякаш се наблюдаваше отстрани, напуснала тялото си. – Напих се от две чаши и половина вино, след като не съм спала и яла.“

– Кое му е интересното? – попита Страйк объркан.

– Ние не говорим за лични... ти не говориш за лични неща.

– Спомням си, че ти излях душата си в същия този пъб.

– Веднъж – уточни Робин.

От поруменелите й бузи и затруднения й говор Страйк отсъди, че не беше на втората си чаша вино. Едновременно развеселен и загрижен, той каза:

– Мисля, че трябва да хапнеш нещо.

– Точно същото ти казах и аз – отвърна Робин – онази вечер, когато ти беше така... И накрая ядохме кебап. Аз от своя страна – заяви тя с достойнство – не искам кебап.

– В Лондон сме – подсети я Страйк. – Все можем да ти намерим нещо, дето да не е кебап.

– Обичам чипс – каза Робин и той отиде да й вземе.

– Е, какво става? – попита я, когато се върна. След като я наблюдава известно време как се мъчи да отвори пакетчето, взе го от нея и свърши това сам.

– Нищо. Тази вечер ще спя в „Травълодж“, това е всичко.

– В „Травълодж“.

– Да. Има един такъв... Има един в...

Тя погледна към безжизнения си телефон и се сети, че е забравила да го зареди предишната вечер.

– Не си спомням къде е точно – продума. – Просто ме остави, добре съм – добави и взе да рови из сака си за нещо, в което да издуха носа си.

– Да – натъртено рече той, – сега, като те видях, напълно се уверих в това.

– Добре съм – настоя тя ядосано. – Утре ще съм точна на работа, сам ще видиш.

– Мислиш, че тръгнах да те търся, защото се безпокоя за работата?

– Не бъди добър! – изстена тя и зарови лице в салфетките си. – Не мога да го понеса! Бъди нормален!

– И какъв съм, като съм нормален? – попита той озадачен.

– Намусен и некомуника... некомуникатив..

– За какво искаш да комуникираме?

– За нищо конкретно – излъга тя. – Просто... да запазим професионалния тон.

– Какво се е случило между теб и Матю?

– А какво се случва между теб и Елин?

– Какво значение има това в случая? – смая се той.

– Същото е – заяви уклончиво тя и пресуши третата си чаша. – Бих искала още едно...

– Ще получиш безалкохолно този път.

Тя заразглежда тавана, докато го чакаше. Там бяха изрисувани театрални сцени. В дъното беше изобразена Титания сред група феи.

– С Елин нещата вървят добре – каза й той, като седна, решил, че обмен на информация ще е най-лесният начин да я накара да говори за проблемите си. – Устройва ме да не се вживяваме прекалено. Тя има дъщеря, с която не иска да се сближавам много. Преминава през труден развод.

– О – промълви Робин и примигна насреща му над чашата си с кока-кола. – Как се запозна с нея?

– Чрез Ник и Илза.

– А те откъде я познават?

– Не я познават. Бяха организирали парти и тя дойде с брат си. Той е лекар, колега на Ник. Въобще не я бяха виждали преди това.

– О – каза отново Робин.

За кратко беше забравила собствените си беди, разсеяна от това надничане в личния живот на Страйк. Толкова нормален и незабележителен. Парти и той отишъл да заговори красива блондинка. Жените харесваха Страйк – до това заключение беше стигнала през месеците на съвместната им работа. Когато постъпи в началото, не разбираше какво намираха у него. Той беше толкова различен от Матю.

– Илза харесва ли Елин? – попита Робин.

– Ъъ... мисля, че да – излъга Страйк.

Робин отпи от кока-колата си.

– Добре – рече Страйк, с мъка въздържащ нетърпението си. – Твой ред е.

– Разделихме се – каза тя.

Техниката на разпити го беше научила да запазва мълчание и след около минута това му решение беше възнаградено.

– Той... каза ми нещо снощи – промълви тя.

Страйк чакаше.

– И след това нещо вече не може да има връщане назад.

Беше бледа и овладяна, но той долавяше дълбокото й огорчение. Все така мълчеше и чакаше.

– Спал е с друга – промълви с изтънял глас.

Настана пауза. Тя взе пакетчето с чипс, установи, че няма нищо в него и го пусна на масата.

– Мамка му – процеди Страйк.

Беше изненадан. Но не че Матю е спал с друга, а че си е признал. Хубавият млад счетоводител беше оставил у него впечатление за човек, който си подрежда живота така, че да му е удобно.

– И не само веднъж – добави Робин все така задавено. – Правил го е от месеци. С жена, която и двамата познаваме. Сара Шадлок. Тя е негова стара приятелка от университета.

– Господи – рече Страйк. – Съжалявам.

Той наистина съжаляваше искрено за болката й. Ала това й откровение беше породило и други чувства – чувства, които той обикновено държеше под контрол, защото ги смяташе за неуместни и опасни. Ето че сега те се бяха разбушували и пробваха силата си срещу поставените от него ограничения.

„Не бъди наивен глупак – смъмри се сам. – Нищо не би могло да излезе от това. Само ще се издъниш зверски.“

– Кое го е подтикнало да ти каже? – попита Страйк.

Тя не отговори, но въпросът върна сцената в съзнанието й с поразителна яснота.

Дневната им със стени в цвят магнолия беше твърде тясна да побере двойка в състояние на тъй силен гняв. Пътували бяха през целия път от Йоркшър с ландроувъра, който Матю не искаше. Някъде по пътя вбесен беше подхвърлил, че е само въп­рос на време Страйк да започне да сваля Робин и нещо повече, подозирал, че тя ще приеме това на драго сърце.

– Той е мой приятел и толкова! – креснала бе тя на Матю, застанала между евтиното им канапе и още неразопакованите пътни чанти. – И намеците ти, че се възбуждам от него поради факта, че кракът му е...

– Ама че си наивна! – кресна й в отговор той. – Приятел ти е само докато те придърпа в леглото си, Робин!

– По какво съдиш? И ти ли използваш такава тактика, преди да скочиш на колежките си?

– Естествено, че не, по дяволите. Само че очите ти направо засияват, като говориш за него. Той е мъж, само двамата сте в офиса...

– С него сме приятели, както вие със Сара Шадлок сте приятели, а никога не сте..

Тя го бе прочела по лицето му. Изражение, каквото не бе виждала преди, премина като сянка. Гузното съзнание, като че овеществено, пропълзя по високите скули, ясно очертаната брадичка, в лешниковите очи, които тя бе обожавала с години.

– Или сте...? – В тона й внезапно прозвуча колебание. – Правил ли си го?

Той се поколеба твърде дълго.

– Не – изрече насилено, като филм на пауза, пуснат на ход. – То се знае, че не...

– Направил си го – продума тя. – Спал си с нея.

Виждаше го на лицето му. Той не вярваше в приятелството между мъж и жена, защото никога не беше имал такова. Двамата със Сара бяха любовници.

– Кога? – попита тя. – Още тогава... или...?

– Не съм...

Тя чу немощния протест на човек, съзнаващ, че е изгубил, дори желаещ да изгуби. Тази мисъл я преследва през цялата нощ и през деня след това: на някакво ниво той беше искал Робин да знае.

Странното й спокойствие, повече стъписано, отколкото обвинително, го бе повело да й разкаже всичко. Да, било тогава. Чувствал се ужасно заради това... Но той и Робин не спели заедно по онова време, една вечер Сара го утешавала и... ами... нещата излезли от контрол...

– Тя те е утешавала? – повтори Робин. Тогава най-сетне яростта й бликна и я освободи от състоянието на вцепенено неверие. – Утешавала е теб?

– За мен също беше труден период, ако искаш да знаеш! – викна той.

Страйк гледаше как Робин несъзнателно разтърси глава в опит да я проясни, но при спомените бузите й се зачервиха, а очите й заблестяха отново.

– Какво каза? – попита тя объркана Страйк.

– Чудех се кое го е накарало да ти каже.

– Не знам. Бяхме насред скандал. Той мисли... – Тя пое дълбоко дъх. Две трети бутилка вино на празен стомах я подведе да стане и тя откровена като Матю. – Не вярва, че с теб сме само приятели.

За Страйк това не дойде като изненада. Долавял бе подозрителност във всеки поглед на Матю, отправян към него, комплек­сираност във всяка хаплива забележка по негов адрес.

– И така – продължи Робин с пресекващ глас, – посочих му, че наистина сме само приятели и че и той самият има платонична приятелка, добрата Сара Шадлок. И тогава всичко излезе наяве. Двамата със Сара са имали връзка в университета, докато аз... докато си бях у дома.

– Толкова отдавна? – учуди се Страйк.

– Според теб не бива да отдавам значение, ако е било преди седем години, така ли? – попита тя. – Ако оттогава ме е лъгал при всяка от срещите ни с нея?

– Просто се изненадах – с равен глас отвърна Страйк, отказващ да бъде въвлечен в караница, – че си е признал след толкова дълго време.

– Е, той се срамува – поясни Робин. – Заради това, че се е случило в такъв момент.

– В университета? – озадачи се Страйк.

– Беше точно след напускането ми – уточни Робин.

– А – рече Страйк.

Никога не бяха обсъждали какво я бе накарало да напусне следването си по психология и да се върне в Машам.

Робин не бе възнамерявала да разправя случката на Страйк, но тази вечер цялата й решимост се давеше в малкото море от алкохол, което бе вкарала в гладното си и изтощено тяло. Какво толкова, ако му кажеше? Без тази информация не би разполагал с цялата картина, за да я посъветва какво да прави занапред. А си даде смътно сметка, че разчиташе на неговата помощ. Дали й харесваше, или не – дали на него му харесваше, или не, – Страйк беше най-добрият й приятел в Лондон. Никога преди не беше осъзнавала така остро този факт. Алкохолът, от друга страна, проясняваше погледа й. Не беше случайна сентенцията „In vino veritas“. Страйк сигурно я знаеше. Имаше странния навик от време на време да ръси латински цитати.

– Аз не исках да напусна университета – подхвана Робин бавно и усещаше как главата й се върти, – но нещо се случи и после имах проблеми...

Така не се получаваше. Не ставаше ясно.

– Прибирах се от гостуване при приятелка в друго общежитие – заразказва тя. – Не беше чак толкова късно... някъде към осем вечерта... но по местните новини бяха пуснали предупреждение за него...

И така не ставаше. Твърде много подробности. Нужно бе да изложи самите голи факти, не да го въвежда в цялата обстановка, както й се бе наложило да го прави в съда.

Тя вдиша дълбоко, погледна Страйк в лицето и прочете по него бавно осъзнаване на случилото се с нея. Облекчена, че не е задължително да нарича нещата с имената им, го попита:

– Моля те, би ли ми взел още чипс?

Подаде й пликчето мълчаливо, когато се върна от бара. Изражението му не й хареса.

– Само не си мисли... Няма никакво значение! – отчаяно изрече тя. – Бяха някакви двайсет минути от живота ми. Просто ми се случи. Това не съм аз. Не ме определя като личност.

Страйк се досети, че тя декламира фрази, втълпени й по време на някаква терапия. Интервюирал беше жертви на изнасилване. Познаваше формулировките, които им бяха поднасяни, за да осмислят нещо, неразбираемо за жена. Вече си обясняваше много неща у Робин. Например продължителното й обричане на Матю: безопасното момче от родния град.

Само че подпийналата Робин прочете в мълчанието на Страйк онова, от което най-много се страхуваше: промяна в начина, по който я възприема, прекатегоризирането й от равна в жертва.

– Няма никакво значение! – заяви бурно. – Аз съм си същата!

– Знам това – каза той, – и все пак е ужасно, че ти се е случило.

– Ами да... така беше... – промърмори тя омилостивена. Пос­ле се разпали отново: – Моите показания го заковаха. Бях забелязала разни неща за него, докато... Имаше петно бяла кожа под ухото, наричат го витилиго. И едната му зеница беше фиксирана, разширена.

Тя малко заваляше думите, докато опразваше лакомо третия си пакет чипс.

– Опита се да ме удуши. Отпуснах се и се направих на мъртва, а той хукна. Беше нападнал още две момичета с маска на лицето си и никоя от тях не можа да даде никакви сведения на полицията за него. Благодарение на моята информация го хванаха.

– Това не ме учудва – каза Страйк.

Отговорът му й се стори удовлетворителен. Седяха мълчаливо около минута, докато тя дояде чипса.

– Обаче след това не бях способна да изляза от стаята си – продължи тя, сякаш не бе имало пауза. – Накрая от университета ме пратиха у дома. Предполагаше се да прекъсна само за един семестър, но... никога повече не се върнах.

Робин се замисли над този факт, втренчена в пространството. Матю беше настоял тя да си остане вкъщи. Когато се излекува от агорафобията си, а това отне повече от година, започна да го посещава в университета му в Бат и двамата се разхождаха хванати за ръка сред старинни каменни сгради, по виещи се улички, по обраслите с дървета брегове на река Ейвън. Всеки път, когато излизаха с приятели, Сара Шадлок присъстваше, превиваше се от смях на шегите на Матю, докосваше ръката му, постоянно обръщаше разговора колко добре са си прекарвали, когато Робин, досадната приятелка от къщи, не беше с тях.

„Тя ме утешаваше. За мен също беше труден период.“

– И така – рече Страйк. – Трябва да ти измислим място, където да пренощуваш.

– Ще ида в „Травъл...“

– Не, никакви такива.

Той нямаше да допусне тя да отседне някъде, където анонимни хора се движеха по коридорите или можеха да влязат нап­раво от улицата. Нищо чудно да беше параноичен, но държеше тя да е на място, където писък не би се изгубил сред неистовия шум на моминско парти или нещо от сорта.

– Мога да спя в офиса – предложи Робин, – ако още държиш онова походно легло...

– Няма да спиш в офиса – отсече той. – Знам добро място. Леля ми и чичо ми бяха отседнали там, когато дойдоха да гледат „Капан за мишки“. Хайде, дай ми сака.

Веднъж преди бе прегръщал Робин през рамото, но онзи беше съвсем друг случай – тогава я беше използвал вместо бастун. Този път тя беше тази, която едва успяваше да се движи по права линия. Обхвана я през кръста и я задържа стабилна, докато излизаха от пъба.

– На Матю никак не би му харесало това – промърмори тя.

Той не отговори нищо. Въпреки всичко чуто, не беше тъй сигурен, колкото Робин, че с връзката е приключено. Бяха заедно от девет години, в Машам чакаше готова сватбена рокля. Той предпазливо се бе въздържал да критикува Матю, защото думите му можеше да бъдат повторени пред бившия годеник при нови разправии, каквито със сигурност предстояха – деветгодишни отношения не можеха да бъдат прекратени само за една вечер. Реши да се въздържи изцяло заради Робин, иначе той самият никак не се боеше от Матю.

– Кой беше онзи мъж? – сънливо попита Робин, след като извървяха стотина метра в мълчание. – Мъжът сутринта... Помислих, че може да е оня с крака... уплаши ме до смърт.

– А... това е Пищяла. Той е стар приятел.

– Много е стряскащ.

– Пищяла не би те наранил – увери я Страйк. Но после допълни: – Не го пускай, като си сама в офиса.

– Защо?

– Би задигнал всичко, което не е заковано. Такъв си е.

– Къде се запозна с него?

Докато той й разказваше историята за Пищяла и Леда, стигнаха чак до Фрит Стрийт с нейните тихи градски къщи, излъчващи достойнство и ред.

– Тук ли? – зяпна Робин, когато спряха пред хотел „Хазлит“. – Не мога да отседна тук, ще е много скъпо!

– Аз плащам – заяви той. – Приеми го като годишната премия. Никакви спорове – добави точно преди вратата да се отвори. Усмихнат младеж отстъпи, за да ги пропусне да влязат. – По моя вина имаш нужда от сигурно убежище.

Лобито, облицовано с ламперия, беше уютно и създаваше атмосфера на частна къща. Имаше само един вход и никой не би могъл да отвори вратата му от външната страна.

След като даде на младежа кредитната си карта, Страйк съп­роводи несигурната Робин до стълбите.

– Утре сутринта можеш да си почиваш, ако...

– Ще бъда на линия в девет – обеща тя. – Корморан, благодаря за... за...

– Няма защо. Наспи се добре.

Фрит Стрийт беше тиха, когато той затвори зад себе си вратата на „Хазлит“. Страйк пое по пътя си с ръце в джобовете и дълбоко умислен.

Била е изнасилена и оставена със заблудата, че е мъртва. Боже милостиви.

Осем дни по-рано някакъв мръсник й беше връчил отрязан женски крак, а тя не бе отронила и дума за миналото си, не беше поискала специално отношение или отпуск, не се бе отклонила по никакъв начин от професионализма, с който подхождаше към работата си всеки ден. Той беше настоявал, без да знае нищо за миналите й преживелици, тя да носи най-добрата аларма против изнасилвачи, да не остава навън по тъмно и да му се обажда редовно по време на работния ден...

В мига, когато Страйк осъзна, че не върви към Денмарк Стрийт, а се отдалечава от нея, забеляза само на двайсет метра от себе си, на ъгъла на Сохо Скуеър да се върти здравеняк с прилепнала шапка. Огънчето на цигарата му бързо изчезна, когато мъжът се извърна и се отдалечи припряно.

– Един момент, приятел!

Гласът на Страйк отекна сред пустия площад и той самият забърза. Мъжът с шапката не само не се обърна, а затича напред.

– Хей! Приятел!

Страйк също затича, като коляното му протестираше при всяка разтърсваща го крачка. Човекът се озърна веднъж, след което рязко сви вляво, а детективът го гонеше бързо, колкото му бе възможно. Като излезе на Карлайл Стрийт, Страйк огледа примижал тълпата около входа на „Тукан“ и се почуди дали мъжът се бе присъединил към нея. Задъхан изтича покрай посетителите на пъба, спря на пресечката с Дийн Стрийт и се огледа за целта си. Имаше избор да свие вляво, вдясно или да продължи по Карлайл Стрийт. Във всяка посока имаше многобройни входове и пространства, водещи към сутерени, в които мъжът с прилепналата шапка би могъл да се скрие, ако вече не се беше метнал на минаващо такси.

– Да му се не види – промърмори Страйк. Кракът го болеше на мястото при контакта с протезата. Цялото му впечатление от непознатия се свеждаше до висока и широкоплещеста фигура, тъмно палто и шапка и подозрителния факт, че бе побегнал, когато го извика, преди да чуе дали Страйк няма да го попита колко е часът, да му поиска огънче или да го помоли да го упъти.

По сляпа догадка се отправи надясно по Дийн Стрийт. Уличното движение фучеше наоколо му в двете посоки. В продължение на близо час детективът продължи да обхожда района, като надничаше в тъмни входове и подстъпи към сутерени. Съзнаваше, че, общо взето, това е вятър работа, но ако бяха следвани от мъжа, изпратил крака, той очевидно бе безразсъден гадняр, който не би се подплашил от неумелата гонитба на Страйк, за да се отдалечи от Робин.

Скитници в спални чували отправяха ядосани погледи към Страйк, когато той се приближаваше повече, отколкото си позволяваха останалите минувачи; на два пъти подплаши котки зад контейнери за смет, но мъжът с прилепналата шапка не се мяркаше никъде.