В служба на злото

44

Then Came the Last Days of May

И ето че дойдоха последните дни на май – Б. пр.

Той я бе помислил за мъртва. Не се обезпокои, като не прочете нищо в новините, защото тя беше проститутка. И за първата не бе видял нищо по вестниците. Проститутките не ги брояха, те не бяха нищо, никого не го бе грижа. Секретарката беше тази, която щеше да вдигне голям шум, защото работеше за мръсника – момиче с почтен живот и хубав годеник, от типа, по който медиите пощуряваха...

И все пак не проумяваше как курвата още можеше да е жива. Помнеше усещането за гръдния й кош под ножа, звука от метала, прорязващ кожата, стърженето на стомана в кост, бликналата кръв. Според вестника я бяха открили студенти. Шибани студенти.

Но пък все още имаше пръстите й.

По нейно описание бяха изготвили фоторобот. Ама че майтап! Полицията се състоеше от обръснати маймуни в униформи, до един бяха такива. Нима си въобразяваха, че такава картинка може да помогне? Той би се смял на глас, ако То не присъстваше, защото То не би одобрило смеха му по повод намушкана с нож курва и фотомонтаж...

То беше много изнервено в момента. Наложило му се бе да се постарае много, за да се реваншира, че се бе отнесъл грубо с То, по принуда поднесе извинение, направи се на добър. „Ядосан бях – оправда се. – Много ядосан.“ Трябваше да прегръща То, да му носи цветя, да си стои у дома, да се изкупва, че е бил разгневен, а То се възползва от ситуацията, както правеха повечето жени, и се помъчи да получи колкото може повече.

– Не обичам да зачезваш.

Аз теб ще те накарам да зачезнеш, ако продължаваш.

Беше я забаламосал с история, че му се отваря шанс за работа, но тя за пръв път се осмели да го разпитва, проклетницата: кой ти каза за тази работа? Колко дълго ще отсъстваш?

Беше наблюдавал То да говори и през цялото време си представяше как удря толкова силно с юмрук това грозно лице, че костите му се раздробяват...

И все пак То му беше нужно още известно време, поне докато се разправеше със Секретарката.

То още го обичаше, това беше неговият коз: можеше да вкара То в строя със заплахата, че ще си иде завинаги. Само че не искаше да си изгърми патроните предварително. Продължаваше с цветята и целувките, с жестове на внимание, които разтапяха и прогонваха спомена за яростта му в глупавата и помътена глава на То. Той обичаше да добавя по малко успокоително в питието й, по нещичко, което да я вади от равновесие, да я кара да плаче, заровила глава в шията му, да се вкопчва в него.

Беше търпелив, добър, но изпълнен с решимост.

Най-после тя се съгласи: една седмица надалеч, съвсем свободен да прави каквото си иска.