В служба на злото

– Чак в Йоркшър, мамка му? – възкликна Пищяла по телефона, когато се обади да съобщи на Страйк, че има кола и детективът му каза закъде ще пътуват. – Шибания Йоркшър?

– В Машам – уточнил бе Корморан. – Вече ти казах, ще ти платя колкото искаш, като се сдобия с пари. Има сватба и не искам да я пропускам. Бездруго не остава много време. Давам ти дума, Пищял, ще получиш колкото искаш, но когато мога.

– Кой се жени?

– Робин – отвърна Страйк.

– Аа – проточи доволно Пищяла. – Е, в такъв случай ще те закарам, Горелка, то се знае. Ама ти не биваше...

– Да?

– Тя Алиса ти е казала...

– Да, каза ми го. И то на много висок глас.

Страйк имаше силни подозрения, че сега Пищяла спеше с Алиса. Не можеше да измисли друго обяснение за бързината, с която предложи тъкмо нея, когато детективът беше обяснил, че им трябва жена за безопасна, но възлова роля в стъкмяването на капан за Доналд Лейн. Тя беше поискала сто лири за работата и обясни, че сумата щяла да бъде далеч по-висока, ако не се чувствала силно задължена към партньорката му.

– Пищял, можем да говорим по пътя за тези неща. Трябва да хапна и да взема душ. Голям късмет ще имаме, ако стигнем навреме.

И ето че сега се носеха с висока скорост в мерцедеса, който Пищяла бе взел назаем; откъде – Страйк не попита. Детективът, който почти не беше мигнал две нощи подред, дремеше през първите сто километра и се събуди със сумтене едва когато телефонът зазвъня в джоба на костюма му.

– Страйк – отговори сънено той.

– Отлична работа, браво, приятел – каза Уордъл.

Тонът му не съответстваше на думите. Все пак Уордъл водеше разследването, когато от Рей Уилямс бяха свалени всякакви подозрения във връзка със смъртта на Келси.

– Благодаря – отвърна Страйк. – Нали осъзнаваш, че сега си единственият полицай в Лондон, който още е готов да говори с мен?

– Е, какво да се прави – рече Уордъл малко поободрен. – Качеството е важно, не количеството. Мислех, че ще ти е интересно да узнаеш: откриха Ричард и той пее като канарче.

– Ричард... – промърмори Страйк.

Имаше чувството, че изтощеният му мозък е опразнен от всички подробности, задръствали го в продължение на месеци. Дърветата се нижеха успокоително край стъклото до пътничес­ката седалка в поток от лятна зеленина. Имаше чувството, че може да спи с дни.

– Ричи... Дики... мотоциклетът – припомни Уордъл.

– О, да – отвърна Страйк, като разсеяно почеса кърпеното си ухо и мигом изруга. – Мамка му, как ме заболя... Прощавай... Та, значи, е проговорил, а?

– Малко слабоумен си пада – коментира Уордъл. – Намерихме у тях и куп крадени вещи.

– Предположих, че именно така Дони се е финансирал. Винаги е бил сръчен крадец.

– Били са малка банда. Не са имали големи акции, само чести кокошкарски набези. Ричи единствен е знаел за двойната самоличност на Лейн. Мислел е, че го прави, за да получава помощи чрез измама. Лейн накарал трима от тях да го снабдят с алиби и да излъжат, че пътуването им до Шоръм бай Сий е било в уикенда на убийството на Келси. Намекнал им, че си има друга някъде и не иска Хейзъл да разбере.

– Лейн винаги е умеел да мъти главите на хората – каза Страйк и си спомни разследващият служител в Кипър, който бе готов да го оневини за изнасилване.

– Как се сети, че не са били там този уикенд? – попита любопитно Уордъл. – Имаха и снимки, и всичко... Как разбра, че не са били на мъжко пътуване в уикенда, когато тя е умряла.

– А – рече Страйк, – заради приморския ветрогон.

– Кое?

– Приморски ветрогон – повтори Страйк. – Той не цъфти през април. Само през лятото и есента. Половината си детство прекарах в Корнуол. На снимката на Лейн и Ричи на брега имаше приморски ветрогон. Още тогава трябваше да се досетя... но все се отплесвах в друга посока.

След като Уордъл затвори, Страйк се загледа през предното стъкло в крайпътните поля и дървета, докато си припомняше изминалите три месеца. Съмняваше се Лейн някога да е знаел за Британи Брокбанк, но вероятно беше изровил достатъчно информация за съдебния процес на Уитъкър и как той бе цитирал от ‘Mistress of The Salmon Salt’. Страйк имаше чувството, че Лейн му е оставял натрапващи се следи, без сам да е имал идея колко успешни ще бъдат.

Пищяла включи радиото. Детективът предпочиташе отново да заспи, но не възрази, само свали стъклото на прозореца и запали цигара. На засилващата се слънчева светлина си даде сметка, че италианският костюм, който бе облякъл механично, беше опръскан с малки лекенца от сос и червено вино. Взе да търка най-набиващите се на очи, когато внезапно му хрумна друго.

– О, по дяволите.

– Какво има?

– Забравих да бия дузпата на една.

Пищяла избухна в смях. Страйк се подсмихна леко, при което изпита болка. Цялото лице го болеше.

– Опитваме се да спрем тази сватба ли, Горелка?

– Не, разбира се – отвърна Страйк и извади нова цигара. – Бях поканен. Аз съм приятел. Гост.

– Ама я уволни – изтъкна Пищяла. – Из моите среди това не го броим за приятелство.

Страйк се въздържа да посочи, че в средите на Пищяла едва ли имаше работещи.

– Че тя ти е като майка – каза приятелят му след дълго мълчание.

– Коя?

– Твоята Робин. И е добра по душа. Искаше да спаси онова дете.

На Страйк би му било много трудно да оправдае отказ за спасяване на дете пред човек, който бе отърван от смърт, намерен кървящ в канавка на шестнайсетгодишна възраст.

– Добре де, ще се опитам да я върна, нали затова отивам. Обаче следващия път, като ти се обади.. ако ти се обади...

– Да бе, да, ще ти кажа, Горелка.

В страничното огледало Страйк виждаше лице на човек, все едно претърпял автомобилна катастрофа. Носът му бе огромен и морав, лявото му ухо изглеждаше черно. На дневна светлина установи, че опитът му да се обръсне набързо с лявата ръка не е бил напълно успешен. Представи си колко щеше да бие на очи, ако се вмъкнеше в дъното на църквата, каква сцена щеше да се разиграе, ако Робин решеше, че не го иска там. Не желаеше да съсипва деня й. Обеща си, че при първото подканяне да си иде, ще го стори.

– Горелка! – Ентусиазираният вик на Пищяла го накара да подскочи.

Спътникът му увеличи радиото.

– Теб не те споменаха! – възкликна разочаровано Пищяла.

– Не го и очаквах – отвърна Страк с непривична за него нервност. Беше видял първата табела за Машам. – Но ще го направят. И ще е за добро, защото ми е нужна реклама, за да изправя бизнеса си на крака.

Автоматично хвърли поглед към китката си, забравил, че там вече няма часовник и вместо това провери този на таблото.

– Натисни газта, Пищял, че ще изпуснем началото.

Страйк ставаше все по-притеснен, докато приближаваха крайната си цел. Двайсет минути преди обявения начален час за службата най-сетне вече изкачваха хълма към Машам, а Страйк проверяваше на телефона си местоположението на църквата.

– Ето там е – каза той, като сочеше трескаво отсрещната страна на най-обширния пазарен площад, който беше виждал, пълен с хора около сергиите. При скоростта, с която Пищяла премина по периферията на пазара, няколко души се намръщиха, а един мъж с платнен каскет размаха юмрук срещу шофьора с белег, каращ така лудешки из кроткия център на Машам.

– Паркирай тук, тук някъде! – каза Страйк, като зърна две тъмносини бентлита, украсени с бели панделки, спрели в далечния край на площада. Шофьорите им си приказваха, свалили фуражките си под слънцето. Огледаха се, когато Пищяла удари спирачки. Страйк мигом откопча колана си; виждаше кулата на църквата над короните на дърветата. Зави му се свят, без съмнение заради четиресетте цигари, които трябва да бе изпушил тази нощ, липсата на сън и шофирането на Пищяла.

Страйк забързано измина няколко крачки, преди да се втурне назад към приятеля си.

– Чакай ме тук. Може и да не остана.

Отново закрачи покрай зяпналите го шофьори, като нервно оправяше вратовръзката си, а после си припомни състоянието на лицето и костюма си и се зачуди за какво ли си прави този труд.

С куцукане влезе през портата и прекоси празния църковен двор. Внушителната църква му напомни „Свети Дионисий“ в Маркет Харбъро, когато двамата с Робин бяха приятели. Тишината, надвиснала над спящото, осветено от слънцето гробище, му се стори зловеща. Мина покрай странна, почти езическа на вид колона, покрита с гравиран текст, и се приближи към тежките дъбови врати.

Хвана бравата с лявата си ръка и спря за секунда.

– Какво пък, давай – прошепна си под нос и я отвори безшумно, колкото можеше.

Посрещна го мирис на рози: бели йоркшърски рози украсяваха колоните и висяха на кичести букети в края на изпълнените с хора пейки. Ивици от яркоцветни шапки се бяха ширнали чак до олтара. Почти никой не погледна Страйк при влизането му, макар че тези, които го сториха, задържаха поглед върху него. Той пристъпи покрай задната стена и застана в далечния край на пътеката.

Робин беше с диадема от бели рози в дългата си коса на вълни. Не носеше гипсовата превръзка. Дори от това разстояние той виждаше дългия морав белег отзад на ръката й над лакътя.

– Робин Вениша Елакот – прозвънтя гласът на невидимия викарий, – вземаш ли този мъж, Матю Джон Кънлиф, за свой законен съпруг да го обичаш и подкрепяш от този ден нататък...

Изтощен, напрегнат, приковал очи към Робин, Страйк не обърна внимание, че е застанал твърде близо до цветна украса, поставена върху фина бронзова стойка с форма на лале..

– ... в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта...

– О, по дяволите – откъсна се от устата на Страйк.

Стойката с украсата, която бе закачил, се устреми сякаш на забавен каданс към пода и падна върху него с оглушителен трясък. Гостите и двойката пред олтара се обърнаха да погледнат назад.

– Аз... Боже мой, съжалявам – пророни отчаяно детективът.

Някъде в средата на църквата се разсмя мъж. Повечето гости веднага обърнаха обратно погледи към олтара, но неколцина останаха втренчени в Страйк, преди да си припомнят за какво са тук.

– ...ви раздели – изрече викарият с толерантност на светец.

Красивата младоженка, която не се бе усмихнала нито веднъж през цялата служба, внезапно засия.

– Да – изрече Робин с ясен глас, като гледаше не каменното лице на новия си съпруг, а право в очите мъжа с подутини и кървави драскотини, който току-що бе съборил шумно цветята й на земята.

Не си спомням да съм изпитвала по-голямо удоволствие от писане на роман, отколкото с „В служба на злото“. Странно е не само поради зловещата тематика, но и защото рядко съм бивала по-ангажирана, отколкото през последните дванайсет месеца, поради което ми се налагаше да се прехвърлям от един проект на друг, а това не е любимият ми начин на работа. Но Робърт Галбрейт винаги е бил само мое си кътче за игра и не ме разочарова и този път.

Благодаря на редовния ми екип, че се погрижи някога тайната ми самоличност да си остане толкова забавна: на несравнимия ми редактор Дейвид Шели, който вече е кръстник на четири от романите ми и постига тъй удовлетворителни резултати при процеса на редактиране; на чудесния ми агент и приятел Нийл Блеър, солиден поддръжник на Робърт Галбрейт от самото начало; на Дийби и SOBE, които ми позволиха да им чопля мозъка за разни военни детайли; на Човека от задния вход по причини, които по-добре да си премълча; на Аманда Доналдсън, Фиона Шапкот, Анджела Милн, Кристин Колингуд, Саймън Браун, Кайса Тиензу и Дани Камерън, без чиято упорита работа аз не бих имала никакво време да върша своята, на невероятния екип Марк Хъчинсън, Ники Стоунхил и Ребека Солт, защото ако не бяха те, честно казано, щях да съм развалина.

Специални благодарности дължа на член на парламента, който ми уреди много интересното посещение в Секция 35 на Отдела за специални разследвания към британската военна полиция, помещаваща се в Единбургския замък. Заслужават приз­нателност и двете жени полицаи, които не ме арестуваха за това, че снимах в близост до ядрено съоръжение в Бароу ин Фърнес.

На всички текстописци, работили за Blue Öyster Cult, благодаря ви, че сте написали такива великолепни песни и че ми позволихте да използвам някои от думите ви в този роман.

На децата ми Дека, Дейви и Кенз: обичам ви повече, отколкото мога да изразя с думи, и искам да ви благодаря, че проявихте такова разбиране в моменти, когато писателският бацил ставаше особено активен.

Накрая и най-много благодаря на теб, Нийл. За тази книга никой не ми помогна повече от теб.