В служба на злото

25

There’s a time for discussion and a time for a fight.

Blue Öyster Cult, ‘Madness to the Method’

Има си време за разговор и време за бой.

Блу Ойстър Кълт, „Вкарай лудост в метода“ – Б. пр.

На Страйк не му харесваше, но беше принуден да признае, че планът на Робин беше добър и че опасността Холи да предуп­реди Брокбанк натежаваше спрямо евентуалния риск за сътрудничката му. И така, когато в пет часа следобед Холи си тръгна от работа с колежка, беше последвана от вървящия пеша Страйк, макар да не подозираше за присъствието му. Междувременно Робин подкара колата към безлюдна отсечка на пътя край блатист пущинак, извади сака от багажника, махна дънките си и обу по-елегантни, макар и поомачкани панталони.

Караше обратно по моста към центъра на Бароу, когато Страйк й се обади, че Холи не се е прибрала у дома си, а се е отправила директно към пъба в края на нейната улица.

– Чудесно, така ще е дори по-лесно – викна Робин по посока на мобилния си телефон, който лежеше на предната пътническа седалка, включен на високоговорител. Ландроувърът вибрираше и трещеше около нея.

– Какво?

– Казах, че според мен... Няма значение, почти съм там!

Страйк я чакаше пред паркинга на „Гарваново гнездо“. Тъкмо беше отворил вратата към пътническото място, когато Робин изшептя:

– Наведи се, наведи се!

Холи се беше появила на вратата на пъба с халба в ръка. Беше по-висока от Робин и два пъти по-масивна в черната си тениска с прихлупен ръкав и дънки. Тя запали цигара и насочи присвити очи към околния пейзаж, като ги спря за кратко върху непознатия ландроувър.

Страйк се бе шмугнал на предната седалка по най-бързия начин и държеше главата си наведена. Робин натисна газта и мигом подкара колата.

– Въобще не задържа поглед върху мен, докато я следях – изтъкна Страйк и се изправи в нормална стойка.

– И все пак е добре да не те вижда – настоя Робин. – Може да ти обърне внимание и да си припомни.

– Прощавай, забравих, че си завършила курса по следене със специална похвала – подхвърли Страйк.

– Я вземи се гръмни – просъска му Робин в изблик на гняв.

– Само се пошегувах – промълви изненадан Страйк.

Тя обърна обратно на едно разширение по-нагоре по улицата, което не се виждаше от входа на „Гарваново гнездо“, и провери чантата си за малкото пакетче, което бе купила по-рано следобеда.

– Чакай ме тук.

– Как ли пък не? Ще бъда на паркинга и ще се оглеждам за Брокбанк. Дай ми ключовете.

Тя му ги връчи неохотно и слезе. Страйк я наблюдаваше как върви към пъба и се чудеше кое я бе ядосало така внезапно. Може би Матю бе омаловажил постиженията й в курса, смятайки ги за второстепенни.

„Гарваново гнездо“ се издигаше на пресечката на Фери Роуд и Станли Роуд. Беше масивна сграда от червени тухли с форма на барабан. Холи все още стоеше на входа, пушеше и отпиваше от бирата си. В стомаха на Робин запърхаха пеперуди от нервност. Тя сама се беше предложила за тази задача и сега единствено нейна бе отговорността да узнае местонахождението на Брокбанк. Глупостта й да насочи полицията към тях по-рано я беше направила докачлива и ненавременната шега на Страйк й беше припомнила прикрито презрителните коментари на Матю относно обучението й в методи за контранаблюдение. След като я поздрави формално за високите й оценки, Матю беше намекнал, че наученото от нея е чисто и просто проява на здрав разум.

Мобилният телефон на Робин иззвъня в джоба й. Като усещаше върху себе си погледа на Холи, докато приближаваше, Робин го извади да провери кой я търси. Беше майка й. Отстрани щеше да изглежда твърде необичайно да не приеме разговора, затова вдигна телефона до ухото си.

– Робин? – прозвуча гласът на Линда, когато тя минаваше покрай Холи, без да я погледне. – Ти в Бароу ин Фърнес ли си?

– Да – отвърна Робин. Изправена пред две вътрешни врати, избра лявата, която я отведе в обширен и мрачен салон с висок таван. Двама мъже във вече познатите сини гащеризони играеха билярд на маса край вратата. Робин по-скоро усети, отколкото видя как няколко глави се обърнаха към непознатата посетителка. Като избягваше какъвто и да било контакт с очи, тя продължи към бара, без да прекъсва разговора си.

– Какво правиш там? – попита Линда и без да изчака отговор, продължи: – От полицията ни се обадиха по телефона да питат дали баща ти ти е дал колата!

– Беше недоразумение – отвърна Робин. – Мамо, не мога да говоря в момента.

Вратата зад нея се отвори, влезе Холи, скръстила татуираните си ръце, и хвърли към Робин кос преценяващ поглед, в който тя долови враждебност. Ако не се броеше късо подстриганата барманка, двете бяха единствените жени тук.

– Звъняхме в апартамента – продължи майка й нехаеща – и Матю каза, че си заминала с Корморан.

– Да – потвърди Робин.

– А като попитах ще имате ли време да се отбиете за обяд този уикенд...

– Каква работа имам в Машам този уикенд? – попита Робин озадачена. С крайчеца на окото си видя Холи да сяда на столче пред бара и да бъбри с други мъже в сини работни дрехи от близката фабрика.

– Нали е рожденият ден на бащата на Матю – поясни майка й.

– Да, разбира се – каза Робин. Съвсем беше забравила. Щеше да има парти. Толкова отдавна стоеше на календара, че Робин беше привикнала да го вижда и съвсем беше забравила, че пътуването до Машам е действително намерение.

– Робин, наред ли е всичко?

– Както ти казах, мамо, в момента не мога да говоря – повтори Робин.

– Ти добре ли си?

– Да – нетърпеливо отвърна Робин, – съвсем добре съм. Ще ти позвъня по-късно.

Тя затвори и се обърна към бара. Барманката, която чакаше да получи поръчката й, я оглеждаше също така проницателно като бдителната съседка на Станли Роуд. Робин бе доловила у тукашните хора повишена предпазливост, но сега си даваше сметка, че тяхното не беше шовинистичен антагонизъм на местните към непознати, а самозащита на хора със съмнителен бизнес.

– Здравейте, не знам дали можете да ми помогнете. Търся Холи Брокбанк. Казаха ми, че може да е тук.

Барманката обмисли питането на Робин, после отвърна без усмивка:

– Ето я там, в другия край на бара. Ще желаете ли нещо?

– Чаша бяло вино, моля.

Жената, чиято роля играеше, би пила вино, Робин го знаеше. Би била невъзмутима при загатнатото недоверие на барманката и инстинктивния антагонизъм на Холи и нямаше да й мига окото, че играчите на билярд я оглеждат от горе до долу. Жената, на която се преструваше, беше хладнокръвна и амбициозна.

Робин плати за питието си, после се отправи към Холи и тримата мъже, които си бъбреха с нея на бара. Любопитни, но сдържани, те замълчаха, като видяха, че Робин се е насочила към тях.

– Здравейте – каза Робин с усмивка. – Вие ли сте Холи Брок­банк?

– Да – отвърна Холи с мрачно изражение, след което избъб­ри нещо неразбрано.

– Моля?

Усещаше подигравателните погледи върху себе си и само със силата на волята успя да запази усмивката си.

– Коя... сте... вие? – с имитация на лондонски акцент повтори Холи.

– Казвам се Вениша Хол.

– О, няма да ти излезе късметът – ухили се широко Холи към един от мъжете, които се изкикотиха.

Робин извади визитка от чантата си, прясно разпечатана този следобед на машина в търговски център, докато Страйк бе останал край пекарната на Холи да я наглежда. Негово бе предложението да използва средното си име. („Създава впечатление за претенциозна южнячка.“)

Робин протегна визитката, погледна дръзко силно гримираните очи на Холи и повтори:

– Вениша Хол. Аз съм адвокат.

Усмивката на Холи се изпари. Намръщена зачете визитната картичка, една от общо двеста, с които Робин се сдоби срещу четири лири и петдесет пенса.

– Търся брат ви Ноъл – каза Робин. – Ние...

– Как разбрахте, че съм тук?

В недоверието си беше настръхнала като сърдита котка.

– Една съседка предположи, че мога да ви открия тук.

Мъжете в сини работни дрехи до Холи се изхилиха.

– Ние може би имаме добри новини за брат ви – продължи храбро Робин. – Опитваме се да го открием.

– Нито го знам къде е, нито ме е грижа.

Двама от работниците се изнизаха към маса встрани. На бара остана само един от тях. Усмихна се леко, забелязал неудобството на Робин. Холи пресуши бирата си, бутна банкнота от пет лири към останалия мъж и му поръча да й вземе още една. После стана от столчето и се отправи към дамската тоалетна, размахвайки ръце сковано като мъж.

– С брат й не си говорят – намеси се барманката, която се беше приближила, за да подслушва. Изглежда изпитваше бегло съчувствие към Робин.

– А вие не знаете ли къде е Ноъл? – попита Робин, вече изпитваща отчаяние.

– Не се е мяркал тук повече от година – отвърна жената. – Ти знаеш ли го къде е, Кевин?

Приятелят на Холи отвърна само с вдигане на рамене и поръча бира за Холи. Акцентът му беше от Глазгоу.

– Е, жалко – каза Робин, а чистият й спокоен глас въобще не издаваше лудешкото биене на сърцето й. Ужасяваше я мисълта, че ще се върне при Страйк с празни ръце. – Можеше да има голяма парична компенсация за семейството, стига да успея да го открия.

Тя се обърна да си върви.

– За семейството или за него? – попита остро мъжът от Глазгоу.

– Зависи – невъзмутимо заяви Робин и се обърна към него. Предполагаше се, че Вениша Хол не би била дружелюбна към хора, несвързани с делата й. – Ако членове на семейството е трябвало да поемат ролята на болногледачи... Но ми трябват подробности, за да преценя. Някои роднини – излъга Робин – са получавали значителни парични компенсации.

Холи се връщаше. Изражението й стана буреносно, като видя Робин да разговаря с Кевин. Мнимата адвокатка тръгна към тоалетната с бумтящо в гърдите сърце и се питаше дали лъжата, която беше изтърсила току-що, щеше да даде плодове. Ако се съдеше по лицето на Холи, когато двете се разминаха, беше по-вероятно да бъде приклещена при мивките и пребита.

Ала когато излезе от тоалетната, видя сестрата на Брокбанк и Кевин, опрели нос в нос на бара. Робин беше наясно, че не бива да упорства повече: Холи или щеше да захапе въдицата, или нямаше да го стори. Тя върза по-стегнато от обикновено колана на палтото си и пое покрай тях към вратата, без да бърза, но съвсем целенасочено.

– Ей!

– Да? – попита Робин малко хладно, защото Холи беше груба, а Вениша Хол беше привикнала да се отнасят към нея с някакво ниво на респект.

– Хубаво де, каква е цялата тази работа?

Макар че на Кевин явно му се искаше да участва в разговора, личеше си, че отношенията му с Холи не са чак толкова напреднали, че тя да го допусне при обсъждане на финансови въпроси. Той се отдалечи нацупен към един от игралните автомати.

– Да седнем ей там – предложи Холи, като взе новата си чаша бира и посочи на Робин ъглова маса до пиано.

По перваза на пъба бяха подредени кораби в бутилки: красиви и крехки изделия в сравнение с огромните чудовища, строени отвъд стената пред прозорците. Шареният мокет на пода успешно прикриваше многобройните лекета; растенията в саксии зад завесите изглеждаха тъжни и повехнали, но неподходящата украса и спортни трофеи придаваха уют на големия салон, а яркосините работни дрехи на клиентите навяваха асоциации за братство.

– „Хардейкър и Хол“ представляват голяма група военни, претърпели сериозни травми извън бойното поле – започна да рецитира Робин предварително подготвената си реч. – Докато преглеждахме архивите, попаднахме на случая с брат ви. Естествено, няма как да сме сигурни, докато не разговаряме с него, но той има пълните основания да добави името си към списъка на ищците. Делото му е от типа с високи очаквания да бъде спечелено. Ако той се присъедини към нас, ще засилим натиска върху армията да плати. Колкото повече ищци наберем, по-добре. На господин Брокбанк това няма да му струва нищо, естествено. Ако не спечели – обяви тя, имитирайки телевизионните реклами, – няма да плаща разноски.

Холи не каза нищо. Лицето й остана сурово и изопнато. По всичките й пръсти освен на онзи, където се слагаше брачната халка, имаше евтини пръстени от жълто злато.

– Кевин спомена нещо, че близките можели да получат пари.

– О, да – оживено отвърна Робин. – Ако уврежданията на Ноъл са повлияли на семейството...

– Повлияха, и още как – изръмжа Холи.

– Как? – поинтересува се Робин и извади бележник и молив от преметнатата през рамото си чанта.

Предвиждаше, че алкохолът и огорчението ще са най-големите й съюзници, за да извлече максимум информация от Холи, която вече я блазнеше шансът да разправи история като за пред адвокат.

Първата й грижа беше да смекчи вече създаденото впечатление за враждебност към пострадалия й брат. Тя предпазливо разказа на Робин как Ноъл постъпил в армията на шестнайсет години. Бил й отдал всичко, тя била неговият живот. О, да, хората не си давали сметка за саможертвите, които правели войниците... Знаела ли Робин, че Ноъл бил неин близнак? Да, родени били на Коледа – Ноъл и Холи...

Докато разказваше цензурираната история на брат си, тя представяше и себе си в благоприятна светлина. Мъжът, с когото беше споделяла обща утроба, се отправил към света, пътувал, сражавал се, бил повишаван в чин в Британската армия. Храбростта и авантюризмът му рефлектираха върху нея, останала си в Бароу.

– ...и се ожени за жена на име Айрийн. Вдовица. Взе я с две деца. Господи. Ни едно добро дело не остава ненаказано, нали такава беше приказката?

– Какво имате предвид? – любезно попита Вениша Хол, като поклащаше остатъка от топлото и кисело като оцет вино в чашата си.

– Ожени се и имаше син от нея. Прекрасно момченце... Райън... Истинска прелест. Не сме го виждали вече от... шест години ли станаха? Или седем? Кучка. Да, Айрийн просто духна един ден, докато той бил на лекар. Отведе и децата, а синът му беше всичко за него. Та толкова по въпроса, дето се вземали за в болест и здраве... Съпруга, няма що. Заряза го, когато най-много имаше нужда от подкрепа. Кучка.

И тъй, пътищата на Ноъл и Британи се бяха разделили отдавна. А дали той не си бе поставил за цел да проследи доведената си дъщеря, която винеше също толкова, колкото Страйк, за тежките си поражения? Робин запази неутрално изражение, докато сърцето й препускаше. Щеше й се да може да прати съобщение до Страйк на мига.

След като жена му го напуснала, Ноъл се явил неканен на прага на семейния дом, миниатюрната къща на Станли Роуд, в която Холи била живяла през целия си живот и която обитавала сама след смъртта на втория си баща.

– Прибрах го – рече Холи и изпъна гръб. – Семейството си е семейство.

Не спомена за завоалираните обвинения на Британи. Холи разиграваше загрижената и предана сестра, но Робин вече бе достатъчно опитна, за да знае, че и в престореното изпълнение има зрънца истина, които могат да бъдат отсети от очевидната плява.

Питаше се дали Холи знаеше за изобличаването в сексуален тормоз над дете. Все пак беше се случило в Германия и не беше се стигнало до повдигане на обвинение. Ала ако Брокбанк наистина е бил с мозъчно увреждане при изписването си, би ли имал съобразителността да премълчи причината за позорното си оттегляне от армията? Ако е бил невинен и с размътено съзнание, не би ли говорил, може би дори неспирно, за несправедливостта, погубила перспективите му?

Робин взе на Холи трета голяма бира и умело я насочи към темата за поведението на Ноъл, след като го бяха категоризирали като инвалид.

– Не беше същият човек. Пристъпи. Припадъци. Пиеше шепи лекарства. Тъкмо бях приключила с грижите по втория ми баща, който претърпя инсулт, и Ноъл взе че ми се изтърси у дома с неговите конвулсии и...

Холи удави края на изречението в надигнатата чаша с бира.

– Лош късмет – коментира Робин, която вече си водеше записки в малко тефтерче. – Проблемно ли беше поведението му? Семействата често посочват това като най-тежката последица.

– Да – отвърна Холи. – Характерът му преди не беше прек­расен, а хич не се подобри от това, че му бяха разбълникали мозъка в главата. На два пъти направо порути къщата. Вечно беснееше и вдигаше скандали. Е, онзи вече се и прочу – заключи мрачно Холи.

– Моля? – попита Робин недоумяваща.

– Шибаната гадина, дето го преби.

– Гадина...?

– Проклетият Камерън Страйк!

– А, да – пророни Робин, – чувала съм го.

– Е, как не, нали е частен детектив сега, пишат го по всички вестници! Тогава беше проклет полицай и така преби Ноъл, че го осакати за цял живот...

Опяването продължи известно време в същия дух. Момичето си водеше бележки и чакаше Холи да каже по каква причина военната полиция беше отишла при брат й, но тя или не знаеше, или твърдо беше решила да не казва нищо. Единственото сигурно беше, че Ноъл Брокбанк изцяло обвиняваше действията на Страйк за своята епилепсия.

След година, прекарана сякаш в чистилището, през която Броканк изливал върху сестра си и къщата й всичките си огорчения и лоши настроения, заминал за Манчестър да работи като охрана в заведение, служба, която му уредил приятел от Бароу.

– Значи е бил достатъчно здрав, че да работи? – опита се да уточни Робин, защото картината, която й бе обрисувала Холи, бе на човек, неспособен да контролира пристъпите си на гняв.

– Е, да, тогава беше горе-долу добре, стига да не пиеше и да си вземаше лекарствата. Доволна бях да му видя гърба. Нап­раво ми взе здравето, докато беше тук – заяви Холи, внезапно припомнила си, че има обещана парична компенсация за онези, на които се е отразила зле травмата на роднините им. – Взех да получавам пристъпи на паника. Ходих и при джипито. Има го записано в документите й.

Следващите десет минути бяха изпълнени с подробен преразказ как лошото поведение на Брокбанк се отразило на живота на Холи. Робин кимаше съчувствено и вмъкваше насърчителни фрази от сорта „Да, чувала съм това и от други роднини“ и „О, да, това ще има тежест в изложението“. После Робин предложи на вече укротената Холи четвърта бира.

– Тоз път аз ще почерпя – рече сестрата на Брокбанк и се опита да стане.

– Не, не, плащам с пари на фирмата, отредени за разноски – възрази Робин. Докато изчакваше наливането на нова пинта „Макюън“, тя провери мобилния си телефон. Пристигнало беше поредното съобщение от Матю, което тя пренебрегна, и едно от Страйк. Отвори го.

Всичко наред ли е?

Да – отговори му с есемес.

– И тъй, брат ви е в Манчестър – заговори тя с Холи, щом се върна на масата.

– Не – отвърна Холи, като отпи юнашка глътка „Макюън“. – Уволнили го.

– О, така ли? – учуди се Робин с готов в ръката молив. – Ако е в резултат на медицинското му състояние, може да помогнем за неправомерно уволнение...

– Не е било заради това – отсече Холи.

Странно изражение пробяга по навъсеното й лице: проблясък на сребрист лъч между буреносни облаци, нещо мощно, което се опитваше да пробие.

– Върна се тук – каза тя – и всичко се започна наново...

Последваха още описания на насилие, ирационален гняв, изпотрошени мебели. Накрая Брокбанк си намерил нова работа „в охранителната сфера“ и заминал за Маркет Харбъро.

– И оттам се върна – продължи Холи, а пулсът на Робин се ускори.

– Значи е тук, в Бароу? – попита.

– Не – отвърна Холи. Вече беше пияна и й ставаше все по-трудно да поддържа линията на разговора, която искаше да следва. – Върна се само за две седмици, но този път му заявих, ще насъскам полицията по него, ако пак се появи, така че се махна окончателно. Имам нужда да пусна една вода – заяви Холи – и от цигара. Ти пушиш ли?

Робин поклати глава. Холи се изправи с известно олюляване и тръгна към дамската тоалетна, което даде възможност на Робин да извади телефона си от джоба и да напише съобщение на Страйк.

Казва, че не бил в Бароу и не е със семейството си. Тя е пияна. Още я обработвам. Кани се да излезе да пуши, снижавай се.

Когато натисна бутона за изпращане, съжали да не би пос­ледното да предизвика нови саркастични забележки по повод уменията й в контранаблюдението, но телефонът й изжужа почти моментално и тя прочете единствената дума:

Дадено.

Когато Холи най-сетне се върна на масата, силно миришеща на „Ротманс“, носеше чаша бяло вино, която плъзна към Робин и пета голяма бира за себе си.

– Много благодаря – каза Робин.

– Та така – продължи Холи, сякаш не бе имало прекъсване в разговора им. – Присъствието му тук много се отрази на здравето ми.

– Не се съмнявам – кимна Робин. – Значи, господин Брокбанк живее в...?

– Все на бой налиташе. Нали ви казах за оня път, дето ми блъсна главата в хладилника?

– Да, казахте ми – търпеливо потвърди Робин.

– И как ми насини окото, като се опитах да го спра да не троши мамините чинии...

– Ужасно. Със сигурност ви се полага някаква парична компенсация – излъга Робин и като игнорира слабото угризение, се насочи направо към централния въпрос. – Допускахме, че господин Брокбанк е тук, защото тук се изплаща пенсията му.

Реакциите на Холи бяха по-забавени след четири пинти и половина бира. Обещанието да бъде компенсирана за страданията й я беше оживило. Дори дълбоката бръчка, която животът бе изрязал между веждите й и която й придаваше вид на перманентно ядосана, като че се бе поизгладила. Споменаването на пенсията на Брокбанк обаче мигом я настрои отбранително.

– Не, няма такова нещо – отрече Холи.

– Според нашите документи е така – настоя Робин.

Игралният автомат дрънчеше и просветваше в ъгъла; билярдните топки потракваха; местен акцент се смесваше с шотландски. Проблясък на интуиция у Робин й даде отговора: Холи си присвояваше военната пенсия.

– Разбира се – подхвърли Робин с убедителна небрежност, – наясно сме, че не е задължително господин Брокбанк да я получава лично. Понякога роднини са упълномощени да вземат парите, ако пенсионерът няма тази възможност.

– Да – побърза да каже Холи. По бледото й лице изби руменина на петна. Тя й придаде момичешко излъчване при все многобройните татуировки и пиърсинги. – Аз му я вземах, като се уволни, нали получаваше припадъци.

„Защо – запита се Робин, – ако е бил толкова възпрепят­с­т­ван медицински, си е прехвърлил пенсията в Манчестър, после в Маркет Харбъро и после отново в Бароу?“

– Вие ли му я изпращате сега? – поинтересува се Робин – или той вече може да си я получава сам?

– Вижте какво... – подхвана Холи.

На ръката над лакътя й имаше татуировка с крилат шлем, който подрипна, когато тя се наведе към Робин. От бирата, цигарите и захарта дъхът й беше станал възкисел и остър. Робин не трепна.

– Вижте какво – повтори Холи, – на хората се изплащат обезщетения, ако са били... пострадали по някакъв начин, да речем...

– Да, така е – кимна Робин.

– Ами ако някой е бил... ами ако е трябвало социалните служби да... да вземат някакви мерки, а не са го сторили?

– Би зависило от обстоятелствата – уклончиво отвърна Робин.

– Майка ни си отиде, когато бяхме на девет години – съобщи Холи. – Остави ни с втория ни баща.

– Съжалявам – отрони Робин, – трябва да е било много тежко.

– Бяха седемдесетте години – продължи Холи. – Никой и пръста си не мръдваше за посегателства над дете.

Сякаш оловна тежест падна в стомаха на Робин. Облъхваше я лошият дъх на Холи, лицето й на петна бе приближено до нейното. Жената нямаше представа, че съчувствено настроената адвокатка, обещала й куп лесни пари, е само мираж.

– Причиняваше го и на двама ни – каза Холи. – За пастрока си говоря. Ноъл също си беше изпатил от ранна възраст. Криехме се заедно под леглото. После брат ми почна да го прави на мен. Но знайте – заяви тя внезапно много сериозна, – Ноъл можеше да бъде и добър. Бяхме много близки, а това се случи, като бяхме съвсем малки. Само че – и тонът й издаваше усещането за двойно предателство, – като станахме на шестнайсет, той си тръгна оттук, за да постъпи в армията.

Робин, която не беше възнамерявала да пие повече, взе чашата и пое голяма глътка. Вторият насилник на Холи бе също и неин съюзник срещу първия, по-малката от двете злини.

– Истински негодник беше – заговори пак Холи и Робин отгатна, че имаше предвид втория си баща, не близнака си, който я беше насилвал и после бе запрашил в чужбина. – Претърпя трудова злополука, когато бях на шестнайсет, та оттам насетне вече можех по-лесно да се справям с него. Промишлени химикали. Мръсникът вече не можеше да го вдига. Пиеше обезболяващи на поразия. А после получи инсулта.

Злобата, изписана по лицето на Холи, подсказа на Робин що за грижи трябва да бе получил пастрокът й от нея.

– Мръсник – повтори тя полугласно.

– Посещавали ли сте изобщо психолог? – чу се Робин да пита.

„Наистина звуча като претенциозна южнячка.“

Холи изсумтя.

– Не, по дяволите. Вие сте първата, на която разказвам това. Сигурно сте се наслушали на много такива истории.

– О, да – потвърди Робин. Дължеше го на Холи.

– При последното идване на Ноъл му казах да не припарва тук – заяви жената, която вече заваляше думите след всичката изпита бира. – Заплаших го: не се ли махнеш, ще ида в полицията да разправя всичко, което си ми причинявал преди, пък да видим какво ще кажат там, след като толкова момиченца се оплакват, че ги обарваш.

При тази фраза виното съвсем се вкисна в устата на Робин.

– По тази причина са го уволнили в Манчестър. Опипвал тринайсетгодишна. Сигурно и в Маркет Харбъро е станало същото. Не пожела да ми каже защо се е върнал, но аз си знам, че пак е направил нещо такова. Учил се бе от най-добрите в занаята – отбеляза Холи. – Е, мога ли да подам иск?

– Според мен – подхвана колебливо Робин, опасяваща се да не даде съвет, който още повече да навреди на изстрадалата жена пред нея – ще е най-разумно да отидете в полицията. Къде всъщност е брат ви? – попита тя, вече отчаяно желаеща да получи нужната информация и да се махне.

– Не знам – отговори Холи. – Като го заплаших, че ще ида в полицията, направо превъртя, но после...

Тя измърмори нещо неразбираемо, от което се открои само думата „пенсия“.

„Казал й е, че може да му прибира пенсията, ако не иде в полицията.“

И ето че тя бе на път да се вкара рано в гроба, като се пропиваше с парите, които брат й беше дал, за да не разкрива, че я е насилвал. Холи знаеше почти със сигурност, че той продължава „да обарва“ други малки момичета... Дали беше научила някога за обвиненията на Британи? Грижа ли я бе изобщо? Или белегът бе толкова загрубял върху собствените й рани, че я правеше безчувствена за страданията на други деца? Все още живееше в къщата, където се бе случило всичко, където предните прозорци гледаха към тухлена стена с бодлива тел... Защо не беше избягала, чудеше се Робин. Защо и тя не се беше махнала като Ноъл? Защо бе останала в къщата, обърната към високата стена без прозорци?

– Нямате ли негов телефонен номер или нещо такова? – попита Робин.

– Не – отвърна Холи.

– Може да получите добра сума, ако ми намерите някакъв контакт – отчаяно настоя момичето, пратило по дяволите всякакъв финес.

– Имам му стария номер – изфъфли Холи, след като се рови няколко минути в замъгленото си съзнание и се взира безплодно в телефона си. – В Маркет Харбъро...

Отне дълго време да открият телефонния номер в последната месторабота на Ноъл, но най-сетне се добраха до него. Робин го записа, после извади десет лири от портмонето си и ги тикна в приелата ги на драго сърце ръка на Холи.

– Бяхте много отзивчива, много ми помогнахте.

– Бездруго всичките са гадове до един.

– Да – рече Робин, без да има и бегла идея с какво се съгласява. – Ще се свържа с вас. Имам адреса ви.

Тя се изправи.

– Да. Довиждане. Всичките са гадове до един.

– За мъжете говори – поясни барманката, дошла да прибере няколко от празните чаши пред Холи, като се усмихна на недоумението на Робин.

– А, да – избъбри Робин почти несъзнателно. – Самата истина. Много благодаря. Довиждане, Холи... Всичко хубаво...