В служба на злото

36

I have this feeling that my luck is none too good . . .

Blue Öyster Cult, ‘Black Blade’

Имам чувството, че късметът ми не е на висота...

Блу Ойстър Кълт, „Черно острие“ – Б. пр.

Когато алармата му прозвуча в четвъртък сутринта, Страйк протегна масивната си ръка и шляпна бутона на върха на стария часовник толкова силно, че той се претъркули от нощното шкафче на пода. С примижали очи трябваше да признае, че слънцето, светещо през тънките завеси, подкрепяше суровото твърдение на алармата. Изкушението да се обърне на другата страна и отново да потъне в сън беше неустоимо. Полежа още няколко секунди, преметнал ръка върху очите си, за да отпъди деня, накрая с нещо смесено между въздишка и стон отметна завивката. Докато търсеше опипом дръжката на вратата към банята, си даде сметка, че през последните пет нощи беше спал средно по три часа.

Както беше предвидила Робин, изпращането й у дома означаваше, че трябва да избира между следенето на Платиненорусата и Бясното татенце. След като наскоро бе станал свидетел как Бясното татенце изскочи неочаквано пред синовете си и предизвика уплашения им плач, Страйк реши да даде приоритет на него. Остави Платиненорусата на непроменящия й се режим и му се наложи да прекара голяма част от седмицата, тайно снимайки дебнещия баща, който шпионираше синовете си и ги причакваше всеки път, когато майка им не присъстваше.

В моментите, когато не покриваше Бясното татенце, детективът беше зает със собственото си разследване. Полицията действаше твърде мудно за неговия вкус. Все още нямаше и най-малко доказателство, че Брокбанк, Лейн или Уитъкър имат връзка със смъртта на Келси Плат, но Страйк бе запълнил почти всеки час от будното си време през последните пет дни с безмилостна и непрестанна полицейска работа, каквато преди бе отдавал само на армията.

Като балансираше на единствения си крак, завъртя батерията на душа по часовниковата стрелка и се остави на потеклата ледена вода да го разсъни, да охлади подпухналите му очи и да накара кожата му да настръхне под тъмното окосмяване по гърдите, ръцете и краката. Единственото хубаво на миниатюрната душкабина беше, че подхлъзнеше ли се, нямаше къде да падне. След като вече беше чист, върна се с подскоци в спалнята, където се подсуши енергично с кърпа и включи телевизора.

На следващия ден щеше да е кралската сватба и подготовката за нея беише основна тема във всеки новинарски канал, който откри. Докато поставяше протезата си, обличаше се и пиеше чай с препечена филийка, водещи и коментатори не спряха да обсъждат ентусиазирано хората, вече вдигнали палатки по маршрута и пред Уестминстърското абатство, и огромния поток туристи, придошли в Англия за церемонията. Страйк изключи телевизора и се отправи към офиса на долния етаж с гигантска прозявка. Питаше се как ли този водопад от приказки за сватба се отразяваше на Робин, която не беше виждал от петък миналата седмица след пристигането на гадната малка изненада, поставена в картичка с картина на Джак Ветриано.

Въпреки че току-що бе изпил голяма чаша с чай горе, Страйк по навик включи чайника с влизането си в офиса, после остави на бюрото на Робин списък от стриптийз клубове и масажни студиа, който бе започнал да подготвя в малкото си свободни часове. Възнамеряваше да я помоли, когато пристигнеше, да продължи да проучва и звъни по заведенията, които успееше да открие в Шордич – работа, която спокойно би могла да върши от дома си. Ако мислеше, че има шанс тя да се съгласи, би я пратил с майка й в Машам. Споменът за побелялото й лице го бе преследвал цяла седмица.

Като потисна втора широка прозявка, той седна на бюрото на Робин да провери имейлите си. Въпреки намерението му да я прати у дома, очакваше с нетърпение да я види. Липсваше му присъствието й в офиса, нейният ентусиазъм, неизменната й готовност за работа, непринудената й доброта. Искаше да й разкаже за няколкото крачки напред, които бе направил в упоритото си преследване на тримата мъже, обсебили съзнанието му понастоящем.

Беше прекарал общо близо дванайсет часа в Катфорд в опит да зърне Уитъкър да влиза или излиза от апартамента си над магазинчето за пържени картофи, разположено на оживена пешеходна улица на гърба на Катфорд Тиътър. Рибарници, перукерски ателиета, кафенета и пекарни обточваха периметъра на театъра и над всички тях имаше апартаменти с по три прозореца, извити в дъга отгоре. Тънките завеси на жилището, където Пищяла предполагаше, че живее Уитъкър, бяха неизменно спуснати. Денем пазарски сергии изпълваха улицата и осигуряваха на Страйк полезно прикритие. Смесващите се миризми на тамян от сергията на ловеца на сънища и на суровите парчета риба върху лед изпълваха ноздрите му, докато накрая почти не ги забелязваше вече.

В продължение на три вечери Страйк бе наблюдавал от служебния вход на театъра срещу апартамента, без да вижда нищо друго освен размазани сенки, движещи се зад пердетата. И тогава в сряда вечерта вратата до тази на магазинчето за пържени картофи се отвори и отвътре се показа мършава тийнейджърка.

Тъмната й мръсна коса беше прибрана назад от заешкото й лице с хлътнали бузи и биещ на виолетово тен, характерен за болните от туберкулоза. Носеше отрязана над талията блузка, сив суичър и клин, в който тънките й крака приличаха на клечки. С кръстосани ръце, обгърнали слабото й тяло, влезе в магазинчето за картофи, като се облегна на вратата, докато тя поддаде и после буквално влетя вътре. Страйк прекоси улицата с такава скорост, че успя да задържи вратата, преди да се хлопне, и застана на опашката зад нея.

Щом дойде редът й, мъжът зад щанда я заговори по име.

– Всичко наред ли е, Стефани?

– Да – отвърна едва чуто тя. – Две кока-коли, моля.

Имаше многобройни пиърсинги по ушите, носа и устната. След като плати в монети, тя си тръгна с наведена глава, без да погледне Страйк.

Той се върна в тъмния си вход отсреща, където изяде току-що купените картофки, без да отмества очи от осветените прозорци над магазинчето. Покупката на две кока-коли означаваше, че Уитъкър е горе, може би проснат гол върху матрак, както Страйк го беше виждал толкова често в юношеските си години. Детективът смяташе, че вече е надживял всякакви емоции, ала докато стоеше на опашката в магазинчето, мисълта, че мръсникът може да е само на метри от него и да ги делят единствено паянтовият дървен под и мазилката, накара пулса му да запрепуска. Упорито наблюдава апартамента, докато светлината вътре бе угасена около един през нощта, но от Уитъкър нямаше и следа.

С Лейн също не му се усмихна късметът. Внимателното проучване на улицата в Гугъл показа, че балконът, на който червенокосият бе позирал за снимката си в сайта за дарения, беше на апартамент в Уоластън Клоуз, бедняшка жилищна сграда недалеч от кулата Страта. Нито в телефонния указател, нито в списъците на регистрираните гласоподаватели имаше някаква следа от Лейн. Но Страйк още пазеше надежда, че той може да живее там като гост или наемател без стационарен телефон. В неделя вечер отдели часове да наблюдава апартаментите, като използва очила за нощно виждане. Беше ги донесъл от къщи. С тях можеше да надзърта през незакритите със завеси прозорци, когато те станаха тъмни, но така или иначе, не видя шотландеца да влиза и излиза или да се движи из някой от апартаментите. Тъй като нямаше желание да подсказва на Лейн, че го е погнал, Страйк се отказа да разпитва съседи, а просто стоеше през деня под тухлените сводове на близкия железопътен мост, които бяха запълнени и създаваха подобни на тунели пространства. Тук се бе настанил дребният бизнес: еквадорско кафе, фризьорски салон. Докато ядеше и пиеше сред весели южноамериканци, Страйк се открояваше с мълчанието си и суровото си изражение.

Новата му прозявка прерасна в поредния стон от умора, когато се протегна на стола на Робин пред компютъра, така че не чу първите потракващи стъпки по стълбите. Щом осъзна, че някой се качва, погледна часовника си. Беше твърде рано за Робин. Влакът на майка й потегляше в единайсет. Пред матираното стъкло на входната врата се появи сянка. Чу се почукване и за смайване на Страйк в офиса влезе Двата пъти.

Той беше шкембест бизнесмен на средна възраст и значително по-заможен, отколкото предполагаше смачканата му и нев­зрачна външност. Лицето му, с нищо незапомнящо се, не беше нито красиво, нито грозно, а днес беше изкривено от почуда.

– Тя ме заряза – изтърси на Страйк без увод.

Тръшна се на канапето от изкуствена кожа и то изригна с фалшиви пръдни, които го оставиха стъписан; явно за втори път този ден, каза си Страйк. За човека несъмнено беше шок да го изоставят, когато се бе заел да събира доказателства за изневяра и да ги представи на въпросната блондинка, като самият той сложи край на връзката. Колкото повече Страйк опознаваше клиента си, толкова по-ясно му ставаше, че за Двата пъти това представляваше някаква удовлетворителна сексуална кулминация. Беше особена смесица от мазохист, воайор и маниак на тема контрол.

– Нима? – рече детективът, като се изправи и тръгна към чайника; имаше нужда от кофеин. – Следим я плътно и не открихме нито намек дори за друг мъж.

В действителност той не беше правил нищо за Платиненорусата цяла седмица, освен да приема обажданията на Рейвън, някои от които остави на гласова поща, тъй като следеше Бясното татенце. Сега се питаше дали ги бе прослушал всичките. Силно се надяваше Рейвън да не го е предупредила, че се е появил друг мъж, готов да поеме студентските разходи на Платиненорусата в замяна на ексклузивни привилегии, иначе щеше да се наложи завинаги да се сбогува с приходите от Двата пъти.

– Ами защо ме напуска тогава? – поиска да знае клиентът.

Защото си шибана откачалка.

– Е, аз не мога да се закълна, че няма друг – отвърна Страйк, като внимателно подбираше думите си и в същото време наливаше гореща вода в чаша с нескафе. – Просто казвам, че трябва да действа дяволски хитро, ако има такъв. Следим я още по-активно – излъга той. – Кафе?

– Мислех си, че вие сте най-добрият – изръмжа Двата пъти. – Не, не пия нескафе.

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Извади го от джоба си и погледна екрана: Уордъл.

– Съжалявам, трябва да приема това обаждане – каза той на недоволния си клиент и го направи. – Здравей, Уордъл.

– Мали отпада – заяви полицаят.

Белег за силното изтощение на Страйк бе, че думите не означаваха нищо за него в продължение на секунда или две. След това дойде осъзнаването, че Уордъл говори за човека, който някога беше отрязал пенис и в чиято вина по случая с крака полицаят изглеждаше убеден.

– Багера... да – измърмори Страйк, за да регистрира, че внимава.

– Няма как да е бил той. Намирал се е в Испания по време на убийството.

– Испания – повтори Страйк.

Двата пъти забарабани с пръсти по страничната облегалка на канапето.

– Да – потвърди Уордъл, – в шибаната Менорка.

Страйк отпи от кафето, което бе толкова силно, сякаш бе сипал горещата вода направо в буркана. Отстрани в черепа му се зараждаше главоболие. Той рядко страдаше от главоболие.

– Но имаме напредък с двамата, чиито снимки ти показах – каза Уордъл. – Младежът и момичето от уебсайта за откачалки, в който Келси е разпитвала за теб.

Страйк смътно си спомняше снимките, показани му от Уордъл, на кривоглед младеж и на чернокоса жена с очила.

– Разпитахме ги. Не са се срещали с нея, имали са само онлайн контакт. Плюс, че той има желязно алиби за датата на смъртта й: карал двойна смяна в „Асда“ в Лийдс. Проверихме. Но – добави Уордъл и Страйк отгатна, че се кани да съобщи нещо, което смята за обещаващо – има някакъв, който се навърта във форума с никнейм „Поклонник“ и ги е понаплашил. Имал слабост към хора с ампутирани крайници. Обичал да пита жените къде искат да бъдат ампутирани и явно се е опитал да се срещне с тия двамата. Напоследък не се включвал. Опитваме се да го открием.

– Ъхъ – промърмори Страйк, долавящ нарастващото раздразнение на Двата пъти. – Звучи обнадеждаващо.

– Да, и не съм забравил онова писмо от сбъркания тип, който харесвал чуканчето ти – продължи Уордъл. – Него също го проверяваме.

– Чудесно – каза Страйк машинално и вдигна ръка да покаже на Двата пъти, който се канеше да се изправи от канапето, че привършва. – Слушай, Уордъл, не мога да говоря сега. Може би по-късно.

След като затвори, Страйк се помъчи да умилостиви Двата пъти, изпаднал в унил гняв, докато бе чакал края на телефонния разговор. Какво точно искаше да стори Страйк за факта, че приятелката му беше скъсала с него, бе въпрос, който детективът премълча, за да не рискува да провали вероятен бъдещ бизнес. Докато посръбваше черното като катран кафе, а главоболието му се засилваше, преобладаващата емоция на Корморан бе желание да каже на клиента да се пръждоса.

– Е, и какво смятате да предприемете? – запита клиентът му.

Страйк не беше сигурен дали го подканват да принуди Платиненорусата да се върне при половинката си, дали да я следи из цял Лондон с надеждата да открие новото й гадже, или да възстанови платените от Двата пъти пари. Преди да успее да отговори обаче, отново чу стъпки по металните стълби, прид­ружени от женски гласове. Двата пъти едва имаше време за въпросителен поглед към Страйк, преди стъклената врата да се отвори.

Робин му се стори по-висока от онази Робин, която пазеше в паметта си. И не само по-висока, а по-красива и по-смутена. Зад нея – при нормални обстоятелства той би се заинтригувал и забавлявал от факта – стоеше жена, която нямаше коя друга да е освен майка й. Макар и по-ниска и определено по-широчка, тя имаше същата ягодоворуса коса, същите сиво-сини очи и изражение на добродушна проницателност, така добре познато на шефа на Робин.

– Страшно съжалявам – изрече притеснено момичето, когато зърна Двата пъти. – Можем да изчакаме долу... ела, мамо...

Недоволният им клиент се изправи, вече определено разсърден.

– Не, моля ви – каза той, – дойдох без предварителна уговорка. Тръгвам си. Е, пратете ми по имейла последната фактура, Страйк.

И той излезе забързано от офиса.

Час и половина по-късно Робин и майка й седяха мълчаливо в таксито, което ги откарваше към Кингс Крос, а куфарът на Линда се поклащаше на пода.

Линда беше настояла да се запознае със Страйк, преди да си замине за Йоркшър.

– Работиш за него повече от година. Със сигурност няма да има нищо против да се отбия за едно „здрасти“. Искам да видя къде работиш, поне да мога да си те представям, като говориш за службата си...

Робин се беше съпротивлявала, доколкото й беше възможно, изнервена от самата мисъл да срещне майка си със Страйк. Струваше й се детинско, нелепо и глупаво. Особено притеснена беше, че ако се появи заедно с майка си, ще засили убеждението на Страйк, че е прекалено объркана, за да се занимава със случая на Келси.

Робин горчиво окайваше силната покруса, която бе показала, когато получи картичката с картината на Ветриано. Трябваше да е по-разумна и да скрие страха си, особено след като му беше казала за изнасилването. Той заяви тогава, че това не променя нищо, но тя знаеше, че не е така. Достатъчно опит имаше с хора, които й обясняваха кое е добро и кое не е добро за нея.

Таксито пое по Инър Съркъл и на Робин й се наложи да си припомни, че майка й нямаше никаква вина, задето бяха нахлули в присъствието на Двата пъти. Честно казано, тя се беше надявала Страйк да е някъде навън или горе в апартамента си; разчитала бе просто да покаже офиса на Линда и да я отведе, без да се налага да ги запознава. Боеше се, че ако телефонира на Страйк, той ще направи всичко възможно да е там, за да се срещне с майка й поради специфичното за него съчетание от дяволитост и любопитство.

Линда и Страйк бяха бъбрили, докато Робин приготвяше чай и умишлено си мълчеше. Имаше силното подозрение, че една от причините Линда да настоява да се види със Страйк беше, за да прецени точния градус на отношенията му с дъщеря й. От полза беше, че Страйк изглеждаше ужасно този ден, десет години по-стар от реалната си възраст, с хлътнали очи, каквито ставаха, когато дълго време се лишаваше от сън заради работа. Линда трябваше да е с много развинтена фантазия, че да си въобрази, че Робин питае тайна страст към работодателя си.

– Харесах го – заяви майка й, когато пред тях се появи дворецът от червени тухли Сейнт Панкрас. – И трябва да кажа, че макар да не е красавец, у него има нещо.

– Да – студено отвърна Робин. – И Сара Шадлок е на същото мнение.

Малко преди да тръгнат за гарата, Страйк я бе помолил да се видят насаме за пет минути във вътрешния офис. Там й даде започнатия списък на масажни студиа и стриптийз клубове в Шордич и я помоли да се залови с трудоемката задача да позвъни на всички тях в издирване на Ноъл Брокбанк.

– Колкото повече разсъждавам по въпроса – бе казал Страйк, – толкова повече клоня към мисълта, че би работил като портиер или охрана. На каква друга служба би могъл да се хване здравеняк с мозъчно увреждане и неговото минало?

Като се съобразяваше, че Линда ги слуша, Страйк пропусна да добави за своята увереност, че Брокбанк най-вероятно работи в сексиндустрията, където най-лесно можеха да бъдат открити уязвими млади жени.

– Добре – отвърнала бе Робин, като остави списъка на Страйк там, където го бе сложил – на бюрото й. – Ще изпратя мама и се връщам...

– Не, искам да го правиш от дома си. Води списък на обажданията, ще покрия разноските.

В ума на Робин пробяга образ на постера с Дестинис Чайлд.

– И кога да се върна в офиса?

– Нека видим колко време ще ти отнеме – отговори той. Правилно разтълкувал изражението й, добави: – Виж, според мен току-що завинаги изгубихме Двата пъти. Мога и сам да пок­ривам Бясното татенце...

– Ами Келси?

– Ти се погрижи да откриеш Брокбанк – каза той и посочи към списъка в ръката й. После добави (с кънтяща от болка глава, макар Робин да не го знаеше): – Утре, така или иначе, е почивен ден заради кралската сватба...

Нямаше как да е по-ясен. Не искаше тя да му се пречка. Нещо се беше променило, докато бе отсъствала от офиса. Може би Страйк си бе припомнил, че тя не е обучавана във военната полиция, че не е виждала отделени крайници, преди да им бъде доставен отрязан крак. Накратко, че не е типът партньор, който да му е полезен при тези екстремни обстоятелства.

– Току-що ползвах пет дни отпуск...

– За бога – изгубил търпение рече той, – така или иначе, се занимаваш само със списъци и телефонни обаждания, защо е нужно да си тук, за да го правиш?

Занимаваш се само със списъци и телефонни обаждания.

Припомни си как Елин я беше нарекла секретарка на Страйк.

Докато седеше с майка си в таксито, лава от гняв и негодувание помете всякаква логична мисъл. Нарекъл я бе своя партньорка пред Уордъл, когато трябваше да разглежда снимки на разчленен труп. Ала нямаше подновен договор, никакво официално предоговаряне на работните им взаимоотношения. Пишеше по-бързо на клавиатурата от Страйк с неговите космати пръсти, тя поемаше повечето фактури и имейли. Основно тя се занимаваше с деловодството. Може би, помисли си Робин, самият Страйк бе казал на Елин, че тя е негова секретарка. Може би това, че я бе нарекъл свой партньор, бе просто похват на речта. Може би (вече умишлено разпалваше възмущението си и го знаеше) Страйк и Елин обсъждаха недостатъците й по време на потайните си вечери, далеч от погледа на съпруга на Елин. Нищо чудно да беше споделил с Елин колко много съжалява, че е наел жена, появила се при него като секретарка на временна длъжност. Сигурно бе казал на Елин и за изнасилването.

И за мен беше тежък период, ако искаш да знаеш.

Занимаваш се само със списъци и телефонни обаждания.

Защо плачеше? По лицето й се стичаха сълзи на гняв и обида.

– Робин? – обади се Линда.

– Нищо ми няма – яростно процеди Робин и изтри очи с опакото на дланите си.

Отчаяно бе копняла да се върне на работа след пет дни, прекарани у дома с майка й и Матю, в неловкото мълчание между тримата сред тясното пространство, с прошепнатите разговори, които знаеше, че Линда е водила с Матю, докато тя е в банята, и за които бе предпочела да не пита. Не искаше отново да бъде като затворничка в дома си. Колкото и нелогично да звучеше, чувстваше се в по-голяма безопасност в центъра на Лондон, където се оглеждаше за едра фигура с прилепнала шапка, отколкото в апартамента си на Хейстингс Роуд.

Най-сетне спряха пред Кингс Крос. Робин се помъчи с всички сили да държи под контрол чувствата си, тъй като усещаше косите погледи на Линда към нея, докато пресичаха многолюдната гара към перона. Двамата с Матю отново щяха да са сами тази вечер с надвисващата перспектива за онзи окончателен и решителен разговор. Не бе искала Линда да дойде и да отседне при тях, ала предстоящото й заминаване принуди Робин да си признае, че бе намирала утеха в присъствието на майка си.

– Така – каза Линда, след като куфарът й бе благополучно качен върху багажния рафт и тя се върна на перона да прекара още няколко минути с дъщеря си. – Това е за теб.

Държеше в ръка петстотин лири.

– Мамо, не мога да взема...

– Можеш – отсече Линда. – Можеш да ги използваш като депозит за ново жилище... или да си купиш чифт сандали „Джими Чу“ за сватбата.

Във вторник бяха обикаляли да позяпат витрините по Бонд Стрийт, бяха се наслаждавли на безупречни бижута, на чанти, струващи повече от кола на старо, на дизайнерски тоалети, за които нито едната от двете жени не можеше и да мечтае. Всичко бе на светлинни години от магазините на Хароугейт. Робин бе оглеждала най-жадно витрините с обувки. Матю не обичаше тя да носи много високи токове; предизвикателно бе споделила гласно мечтата си да се качи на дванайсетсантиметрови тънки токчета.

– Не мога – повтори Робин сред шума и навалицата наоколо им. Родителите й бяха поели половината разноски за сватбата на брат й Стивън по-късно същата година. Бяха платили значителна сума като депозит за нейното празненство, вече отложено веднъж; купили бяха рокля, платили бяха за поправката й, изгубили бяха един депозит за сватбените коли...

– Искам да ги вземеш – рече строго Линда. – Или инвестирай в самостоятелен живот, или купи сватбени обувки.

Робин отново се бореше със сълзите си и не каза нищо.

– Каквото и да решиш, имаш пълната подкрепа на мен и татко си – каза Линда. – Но искам да се запиташ защо още на никого друг не си съобщила, че сватбата се отменя. Не можете да живеете в тази патова ситуация. Не е добре за нито един от двама ви. Вземи парите. Реши.

Тя придърпа дъщеря си в здрава прегръдка, целуна я под ухото и се качи на влака. Робин съумя да се усмихва през цялото време, докато махаше за довиждане, но когато влакът се отдалечи, за да отведе майка й в Машам, при баща й, при лаб­радора Раунтрий и всичко познато и дружелюбно, Робин се отпусна на студена метална пейка, скри лице в шепи и заплака безмълвно върху банкнотите, дадени й от Линда.

– Не се отчайвай, миличка. В морето има много риба.

Тя вдигна глава. Пред нея стоеше мъж със запусната външност. Шкембето му преливаше над колана, а усмивката му беше похотлива.

Робин бавно се изправи. Беше висока колкото него. Очите им бяха на едно ниво.

– Разкарай се – процеди тя.

Той примигна. Усмивката му се превърна в грозна гримаса. Тя тръгна да се отдалечава, като тикна парите на Линда в джоба си, и го чу да подвиква нещо зад нея, но нито разбра какво, нито я беше грижа. Мощна неадресирана ярост се надигна у нея срещу мъже, които приемаха израза на чувства за удобно отворена врата; срещу мъже, които зяпаха гърдите ти, преструвайки се, че оглеждат рафтовете с вино; срещу мъже, които тълкуваха самото ти физическо присъствие в близост до тях като сексуална покана.

Ядът й се разрасна и обхвана Страйк, който я бе пратил у дома й при Матю, защото вече гледаше на нея като на слабо звено; човек, готов да застраши бизнеса, който тя му бе помогнала да изгради, като остане сам на фронтовата линия, вместо да я остави да върши каквото умееше и в каквото понякога го превъзхождаше. И всичко това заради неизлечимия й в неговите очи недостатък, придобит, защото преди седем години се бе озовала на погрешното стълбище в погрешното време.

Е, добре, тя щеше да звъни по проклетите му стриптийз клубове да търси мръсника, нарекъл я „момиченце“, но имаше и друго, което щеше да прави. Очаквала беше с нетърпение да го сподели със Страйк, но не бе имало време, тъй като Линда гонеше влак, а и тя бе изгубила желание след нареждането му да си остане у дома.

Робин затегна колана си и продължи да крачи намръщено напред. Намери си оправдание да продължи работа сама по една неизвестна за Страйк следа.