В служба на злото

60

Vengeance (The Pact)

Мъст (Договорът) – Б. пр.

Клубът гъмжеше от хора. Помещаваше се под две дъги на железопътен мост, също като този пред апартамента му, и имаше атмосферата на подземие, подсилвана от вълнообразната ламарина на покрива. Прожектор хвърляше сюрреалистични светлини по металните повърхности. Музиката беше оглушителна.

Охранителите никак не бяха склонни да го пуснат вътре. Държаха се нагло и презрително с него, за миг се уплаши да не го претърсят и да не усетят ножовете, скрити в якето му.

Изглеждаше по-стар от всички останали и му беше гадно от това. Ето какво му бе причинил псориатичният артрит, остави го белязан и раздут като балон от стероиди. Мускулите, които имаше като боксьор, се бяха превърнали в тлъстина; едно време в Кипър ги бе напомпвал с лекота, но вече не. Наясно бе, че няма шанс с никоя от тези лекомислени малки кучки, скупчени под искрящото кълбо. Почти никоя не беше облечена като за клуб. Повечето бяха с дънки и тениски като някакви лесбийки.

Къде беше временната служителка на Страйк с нейния разкошен задник и възхитителна разсеяност? Тук не се прескачаха високите тъмнокожи жени, би трябвало лесно да я зърне, но макар да огледа внимателно бара и дансинга, не я забеляза никъде. Видя му се като предзнаменование това, че тя спомена клуб, толкова близо до апартамента му; приел го бе като възвръщане на богоподобния му статут, вселената отново се подреждаше в негова угода, ала усещането за неуязвимост бе мимолетно и почти напълно прогонено от разправията с То.

Музиката кънтеше в главата му. Предпочиташе да си е у дома и да слуша Blue Öyster Cult, да мастурбира над реликвите си, но беше чул уговорката й, че ще е тук... По дяволите, толкова претъпкано беше, че би могъл да се притисне към нея и да я намушка, без някой да забележи или да чуе писъка й... Къде беше кучката?

Простакът с тениска на Уайт Флаг се беше блъснал в него толкова много пъти, че на драго сърце би го наритал. Вместо това си проби път с лакти, за да се отдалечи от бара и отново да огледа дансинга.

Движещите се светлини преминаха през полюшващ се килим от ръце и потни лица. Проблясък на злато... белязана хилеща се уста...

Тръгна през зяпачите, без да го е грижа колко малки мърли блъсна по пътя си.

Тоя с белега беше в метрото. Обърна се назад. Мъжът явно бе изгубил някого, оглеждаше се, надигнат на пръсти.

Нещо не беше наред. Усещаше го. Надушваше нещо гнило. Присви леко крака в коленете, за да се смеси по-лесно с тълпата, и с мъка си запробива път към противопожарния изход.

– Съжалявам, приятел, ще трябва да използваш...

– Я чупка.

Излезе, преди някой да успее да го спре, като дръпна резето върху вратата и изскочи навън в нощта. Тичешком мина покрай външната стена и зави зад ъгъл, където, съвсем сам, пое дълбоко въздух няколко пъти и обмисли вариантите пред себе си.

„В безопасност си – каза си. – В безопасност си. Никой няма нищо срещу теб.“

Но беше ли вярно?

От всички клубове, които можеше да спомене, тя бе избрала такъв, който се намираше на две минути от дома му. Ами ако това не бе дар от боговете, а нещо съвсем различно? Ами ако някой се опитваше да го вкара в капан?

Не. Нямаше начин. Страйк беше насъскал ченгетата по него и те не проявиха никакъв интерес. Със сигурност беше в безопасност. Нищо не го свързваше с никоя от тях...

Само че онзи с белега на лицето се беше возил в метрото с него още от Финчли. Подтекстът на този факт временно блокира мисловните му процеси. Ако някой следеше не Доналд Лейн, а съвсем различен човек, спукана му беше работата...

Закрачи, като от време на време подтичваше за кратко. Патериците, този полезен реквизит, вече не бяха необходими, освен за да печели с тях съчувствието на лековерни жени, да заблуждава службата за инвалиди и, естествено, да поддържа прикритието си на твърде болен човек, който не би могъл да иде и да издири малката Келси Плат. Артритът му беше отшумял още преди години, но все така му осигуряваше източник на доходи и възможност да поддържа апартамента в Уоластън Клоуз.

Докато прекосяваше забързано паркинга, погледна нагоре към апартамента си. Завесите бяха спуснати. Можеше да се закълне, че ги остави дръпнати встрани.