В служба на злото

14

. . . you ain’t seen the last of me yet,

I’ll find you, baby, on that you can bet.

Blue Öyster Cult, ‘Showtime’

...не е приключило каквото има между нас, / пак ще ме видиш, бейби, слагам бас.

Блу Ойстър Кълт, „Време е за шоу“ – Б. пр.

В осем и половина в неделя вечерта Страйк стоеше пред гара Юстън и пушеше последна цигара преди деветчасовото си пътуване до Единбург.

Елин беше разочарована, че той ще изпусне концерта. Вместо това прекараха следобеда в леглото й – алтернатива, далеч по-предпочитана от Страйк. Красива, овладяна и доста хладна извън спалнята, в нея Елин беше значително по-освободена. Споменът за някои еротични гледки и звуци – алабастровата й кожа, леко влажна под неговата уста, бледите й устни, разтегнати в стон – добавяха наслада към вдишвания никотин. Пушенето не беше разрешено във великолепния апартамент на Елин на Кларънс Теръс, защото дъщеричката й страдаше от аст­ма. Така че тази почерпка след секс за Страйк бе заменена с опити да пребори дрямката, докато Елин му показваше на телевизора в спалнята запис от телевизионно предаване, в което тя говореше за композиторите романтици.

– Знаеш ли, ти приличаш на Бетовен – съобщи му тя замис­лено, когато камерата показа мраморен бюст на композитора.

– Бетовен със счупен нос – уточни Страйк. Казвали му го бяха и преди.

– И защо ще ходиш в Шотландия? – попита Елин, докато той прикрепяше протезата си, седнал на леглото в спалнята й, декорирана в кремаво и бяло и все пак лишена от суровостта на стаята за гости у Ник и Илза.

– Ще проучвам следа – отвърна Страйк с пълното съзнание, че думите му са преувеличени. Освен подозренията си не разполагаше с нищо, което да свърже Доналд Лейн и Ноъл Брокбанк с отрязания крак. Ала колкото и да окайваше близо тристата лири, които щеше да му струва пътуването в двете посоки, въобще не съжаляваше за решението си да отиде.

Стъпка угарката от цигарата си с тока на обувката върху протезата си, влезе в сградата на гарата, купи си плик с храна от супермаркета вътре и се качи на нощния влак.

Единичното спално купе с тясно легло и сгъваем умивалник беше мъничко, но по време на армейската си кариера беше попадал и на много по-неудобни места. Доволен беше, че леглото го побира при все високия му ръст, пък и в ограничено пространство му беше по-лесно да се придвижва със свалена протеза. Страдаше единствено от това, че в купето беше прекалено топло. В мансардата си поддържаше температура, която всяка негова позната жена би определила като мразовита, не че някоя жена бе преспивала там. Елин дори не беше стъпвала в апартамента му, нито пък сестра му Луси, за да не бъде разбита илюзията й, че той печели добри пари. Всъщност, като се замислеше, Робин беше единствената жена, влизала там.

Влакът се разтресе и потегли. Покрай прозореца запрелитаха пейки и стълбове. Страйк се отпусна на кушетката, разви първата от франзелите с бекон и отхапа голям залък. Докато го правеше, си припомни Робин, седнала до кухненската маса, разстроена и с пребледняло лице. Облекчаваше го мисълта, че тя е у дома си в Машам, далеч от евентуална опасност. Поне една грижа можеше да махне от ума си.

Ситуацията, в която се беше озовал сега, му бе добре позната. Все едно още служеше в армията и прекосяваше Обединеното кралство по най-евтиния начин, за да се яви в единбургската секция на Отдела за вътрешни разследвания. Никога не беше работил там, но знаеше, че службата е разположена в замъка върху назъбената скална маса насред града.

По-късно, след като се бе клатушкал по тракащия коридор, за да се изпикае, се съблече само по боксерки и легна върху тънкото одеяло да спи или по-скоро да дреме. Хоризонталното полюшване беше успокояващо, ала горещината и променящият се ритъм на влака постоянно го будеха. След пътуването му в оня „Викинг“, който се беше взривил в Афганистан и отнесе крака му и двама негови колеги, на Страйк му беше трудно да го вози някой друг. Сега установи, че леката му фобия се простира и до влаковете. Свирката на локомотив, който прелетя покрай вагона му в противоположна посока, го събуди като аларма. Лекото люшване на влака на завоя го накара да си представи как огромното метално чудовище изгубва баланс, преобръща се, разбива се...

Влакът влезе в гара Единбург Уейвърли в пет и петнайсет сутринта, но закуската беше сервирана чак в шест. Страйк се събуди от шумовете на влаков служител в коридора, раздаващ подноси. Когато отвори вратата си, балансиращ на един крак, униформеният младеж не можа да сдържи шокирано ахване при вида на протезата на пода зад Страйк.

– Прощавай, приятел – побърза да се извини той със силен акцент от Глазгоу, като местеше поглед от протезата към крака на Страйк, осъзнал, че пътникът все пак не беше отсякъл собствения си крак. – Ама че съм глупчо!

Развеселен, Страйк взе подноса и затвори вратата. След безсънната нощ много повече му се искаше цигара, отколкото претоплен гумен кроасан, така че се залови да сложи протезата си и да се облече, изгълта набързо черното кафе и беше сред първите, слезли на перона в ранното шотландско утро.

Гарата му създаде странното усещане, че се намира на дъното на бездна. През стъклените шедове на тавана Страйк различаваше очертанията на тъмните готически сгради, извисяващи се над него върху по-високия терен. Намери си местенце край пиацата за таксита, където Хардейкър беше казал, че ще го пос­рещне, седна на студена метална пейка и запали цигара, поставил раницата в краката си.

Хардейкър се появи чак след двайсет минути и предизвика огромно разочарование у Страйк. Той беше толкова благодарен, че няма да се налага да наема кола, та му се стори невъзпитано да пита бившия си колега какво кара.

„Мини. Шибан мини купър...“

– Оги!

Изпълниха полупрегръдка и полуръкуване по американски – жест, проникнал дори във въоръжените сили. Хардейкър беше висок едва метър и седемдесет, благодушен на вид, с оредяваща мишокафеникава коса. Страйк знаеше, че безличната му външност крие остър следователски ум. Работили бяха заедно за арестуването на Брокбанк и дори само това би било достатъчно да създаде връзка помежду им, като се има предвид до каква каша ги бе довело впоследствие.

Едва когато видя как приятелят му се сгъва с мъка в мини купъра, на Хардейкър явно му хрумна, че е трябвало да спомене марката на колата си.

– Забравил бях каква грамада си – коментира той. – Ще ти бъде ли удобно да я караш?

– О, да – отвърна Страйк и отпусна докрай пътническата седалка. – Благодаря ти, че ми услужваш с нея, Харди.

Поне беше автоматик.

Малкият автомобил се провря извън гарата и се понесе нагоре по хълма към черните като сажди сгради, които бяха надничали към Страйк през стъкления покрив. Ранната утрин бе стоманеносива.

– Прогнозата е за хубаво време по-късно – промърмори Хардейкър, докато шофираше по стръмната павирана Ройъл Майл покрай магазини, където се продаваха карирани тъкани и шотландския флаг с лъва, покрай ресторанти и кафета, покрай билбордове, рекламиращи обиколки из обитавани от духове замъци, покрай тесни пресечки, показващи мимолетен поглед към града, простиращ се вдясно под тях.

На върха на хълма се видя и замъкът – тъмен и строг, издигащ се към небето, заобиколен от високи извити каменни стени. Хардейкър зави вдясно и се отдалечи от портите с герб, пред които вече се мотаеха туристи, решени да изпреварят струпването и опашките. При една дървена будка той съобщи името си, показа пропуска си и продължи напред към входа, прорязан във вулканичната скала, който водеше към осветен тунел, опасан с дебели кабели. Щом излязоха от тунела, се озоваха високо над града и зад подредените край парапета оръдия се разкри обвитата в мъгла гледка към островърхи кули и покриви на града в черно и златно чак до реката Фърт ъв Форт в далечината.

– Красиво – каза Страйк, като се приближи към оръдията, за да разгледа по-добре.

– Не е лошо – кимна Хардейкър и хвърли равнодушен пог­лед надолу към столицата на Шотландия. – Насам, Оги.

Влязоха в замъка през дървена странична врата. Страйк последва бившия си колега по студен и тесен коридор, облицован с каменни плочи, а после по няколко стълбищни рамена, които доста затрудниха дясната му коленна става. Тук-там по стените висяха гравюри на военни в парадни униформи от викторианската епоха.

Една врата на площадката ги отведе в коридор с офиси от двете страни; беше застлан с овехтял тъмнорозов мокет, а стените имаха болничнозелен цвят. Въпреки че Страйк никога не беше идвал тук преди, обстановката му се видя позната. Сред такава бе прекарал живота си – можеше да седне на някое от свободните бюра и до десет минути да потъне в работа.

По стените висяха плакати; един припомняше на следователите важността и процедурите, свързани със Златния час – онзи кратък отрязък от време след извършване на престъпление, когато уликите и информацията бяха най-изобилни и лесни за откриване, – на друг имаше снимки на различни наркотични вещества. Имаше табла, покрити с актуална информация и крайни срокове за различни дела – от рода „очаквана проверка на телефона и ДНК анализ“, „изисква се формуляр Образец 3“ – и метални кантонерки с мобилни комплекти за сваляне на пръстови отпечатъци. Вратата към лабораторията беше отворена. Върху висока метална маса беше поставена възглавница в пластмасов калъф за улики; цялата беше в кафеникави кървави петна. В кашон до нея се мъдреха бутилки с алкохол. Където имаше кръвопролитие, винаги присъстваше алкохол. В ъгъла празно шише от уиски „Белс“ бе похлупено с червена военна барета, тъкмо онзи елемент от униформата, който бе дал прякора на отдела.

Насреща се появи жена с къса руса коса и тъмен костюм на тънко райе.

– Страйк.

Той не я позна веднага.

– Ема Даниълс. Катърик, 2002 година – поясни тя с усмивка. – Ти нарече сержанта ни немарлив мухльо.

– О, да – каза Страйк, а Хардейкър се изхили. – Такъв беше. Подстригала си се.

– А ти се прочу.

– Силно казано – промърмори детективът.

Блед млад мъж по риза надникна от един офис по-надолу по коридора, заинтригуван от разговора.

– Бързаме, Ема – намеси се енергично Хардейкър. – Знаех си, че ще проявят интерес, като те видят – каза той на Страйк, след като го въведе в канцеларията си и затвори вратата.

Стаята беше доста тъмна, което се дължеше основно на факта, че прозорецът гледаше към назъбена скала. Снимки на децата на Хардейкър и впечатляваща колекция от бирени халби раздвижваха интериора, представен от същия протрит розов мокет и зелени стени като в коридора отвън.

– И така, Оги – рече Хардейкър, като натисна няколко клавиша на клавиатурата, а после отстъпи мястото си пред бюрото на Страйк. – Ето го.

Отделът за специални разследвания имаше достъп до документи от трите армейски служби. На монитора беше снимката на Ноъл Брокбанк. Правена беше, преди Страйк да го срещне, преди Брокбанк да понесе удари по лицето, от които едното му око бе трайно потънало в орбитата, а ухото му бе останало завинаги деформирано. Тъмна, късо подстригана коса, издължено и тясно лице, синкаво около брадичката, и с необичайно високо чело. Страйк си бе казал при първата им среща с Брокбанк, че с тая издължена глава и несиметрични черти има вид, сякаш черепът му е бил притискан в менгеме.

– Не мога да ти позволя да принтираш нищо, Оги – предуп­реди Хардейкър, когато Страйк седна на стола с колелца пред компютъра. – Но пък можеш да снимаш от екрана. Кафе?

– Чай, ако ти се намира. Благодаря.

Хардейкър излезе от стаята и внимателно затвори вратата зад себе си, а Страйк извади мобилния си телефон и започна да снима. Когато се увери, че е постигнал прилична достоверност, придвижи курсора надолу да разгледа пълното досие на Брокбанк, като си отбеляза датата му на раждане и други лични данни.

Брокбанк беше роден на Коледа в същата година като Страйк. Като домашен адрес при постъпването си в армията бе посочил Бароу ин Фърнес. Малко преди участието си в Операция Гранби – по-известна на широката общественост като Първата война в Залива – се беше оженил за вдовица от войната с две дъщери, едната от тях Британи. Синът му се беше родил, докато служил в Босна.

Страйк изчете досието, като си водеше бележки чак до момента на повратните поражения, сложили край на военната кариера на Брокбанк. Хардейкър се върна в стаята с две керамични чаши, а Страйк измърмори благодарност и продължи да проучва дигиталния файл. Тук не се споменаваше за престъп­лението, в което Брокбанк беше обвинен – онова, разследвано от Страйк и Хардейкър, останали убедени във вината на Брок­банк. Фактът, че се бе изплъзнал на правосъдието, беше сред най-големите огорчения в цялата военна служба на Корморан. Най-яркият му спомен за Брокбанк бе изражението му, животински диво, когато се бе нахвърлил насреща му със счупена бирена бутилка. Ръстът му бе приблизително като на Страйк, може би беше дори по-висок. По-късно Хардейкър отбеляза, че звукът от сблъсъка на Брокбанк със стената след удара на Страйк му прозвучал, сякаш кола се е блъснала в паянтовата армейска сграда.

– Както виждам, получава тлъстичка военна пенсия – промърмори детективът, докато записваше различните места, до които тя бе изпращана след уволняването на Брокбанк от армията. Първо си бе отишъл у дома, в Бароу ин Фърнес. После – в Манчестър за близо година.

– Ха – тихичко продума Страйк. – Значи си бил ти, гадино.

Брокбанк бе отишъл от Манчестър в Маркет Харбъро, а пос­ле – отново в Бароу ин Фърнес.

– Какво е това тук, Харди?

– Психологически доклад – отговори Хардейкър, който беше седнал на нисък стол до стената и преглеждаше някакво друго досие. – Това изобщо не биваше да го виждаш. Извънредно небрежно от моя страна да го оставя там.

– Да, извънредно – съгласи се Страйк и го отвори.

Само че в психологическия доклад нямаше много, което Страйк вече да не знаеше. Едва след влизането на Брокбанк в болница беше станало ясно, че той е алкохолик. Съществуваше голям дебат между лекарите кои от симптомите му могат да бъдат отдадени на алкохола, кои на посттравматичния синдром и кои на мозъчните му увреждания. На Страйк му се наложи да потърси в Гугъл някои от термините: афазия – трудност за намиране на точната дума; дизартрия – разстройство на говора; алекситимия – трудност за разбиране и идентифициране на собствените чувства.

По онова време слабата памет се беше оказала много удобна за Брокбанк. Доколко трудно би било за него да симулира някои от тези класически симптоми?

– Не са взели предвид едно – каза Страйк, който познаваше и харесваше неколцина други мъже с травматични мозъчни увреждания. – Че той поначало си е бил мръсник.

– Самата истина – потвърди Хардейкър, като отпи от кафето си и продължи да работи.

Страйк затвори файловете за Брокбанк и отвори тези за Лейн. Снимката му напълно се покриваше със собствените му спомени за шотландеца. Беше едва двайсетгодишен, когато се видяха за пръв път: широкоплещест и блед, с ниско и обрасло с коса чело, имаше малки и тъмни очички като на пор.

Страйк беше успял да си възстанови повечето подробности от кратката военна кариера на Лейн, която самият той бе прекратил. След като си записа адреса на майка му в Мелроуз, прегледа по диагонал останалото от документа и после отвори прикрепения психологически доклад.

Шумно почукване на вратата накара Страйк да затвори документите на екрана и да се изправи. Хардейкър едва беше успял да стигне до вратата, когато тя се отвори и на прага се появи строга на вид жена в костюм с пола.

– Имаш ли да ми представиш нещо за Тимпсън? – излая тя на Хардейкър, като в същото време отправи изпълнен с подоз­рение поглед към Страйк. Той се досети, че е знаела предварително за присъствието му.

– Аз ще тръгвам, Харди – побърза да каже Корморан. – Чудесно беше да си побъбрим.

Хардейкър го запозна с административния офицер, лаконично описа предишните си отношения със Страйк и тръгна да го изпрати.

– Ще остана тук до късно – каза му, когато си стиснаха ръцете при входа. – Позвъни ми, когато знаеш в колко часа ще върнеш колата. Лек път.

Докато слизаше предпазливо по каменните стълби, Страйк нямаше как да не си помисли, че можеше да работи тук, редом с Хардейкър, подложен на познатата рутина и изисквания на Отдела за специални разследвания. Армията беше изявила желание да го задържи въпреки недъга му. Той никога не се бе разкайвал за решението си да я напусне, но това внезапно и кратко потапяне в стария му живот предизвика неизбежна носталгия.

Когато излезе под слабото слънце, греещо през прокъсаните гъсти облаци, осъзнаваше по-остро отвсякога промяната в ситуацията си. Сега беше свободен, независещ от изискванията на неразумни висшестоящи и от ограниченията на офис, заобиколен от скали, но пък и лишен от властта и статута на Британската армия. Беше съвсем сам в начинанието си, което можеше да се окаже гонене на вятъра, и въоръжен само с няколко адреса, се надяваше да хване мъжа, изпратил на Робин женски крак.