В служба на злото

31

Nighttime flowers, evening roses,

Bless this garden that never closes.

Blue Öyster Cult, ‘Tenderloin’

Нощни цветя, вечерни рози, / благословена да е денонощната градина.

Блу Ойстър Кълт, „Кварталът на порока“ – Б. пр.

На следващия ден настроението на Робин се повиши от прек­расното пролетно утро, което я посрещна, щом излезе от външната врата. Не забравяше да държи под око околната обстановка, докато пътуваше с метрото към Тотнъм Корт Роуд, ала така и не зърна едър мъж с прилепнала шапка. Онова, което правеше впечатление при ранното й пътуване, бе нарастващата журналистическа възбуда от наближаващата кралска сватба. Кейт Мидълтън бе на първите страници на едва ли не всички вестници в ръцете на пътуващите около нея. Образът й накара Робин още по-остро да усети онова свръхчувствително място на ръката си, където в продължение на година бе носила годежен пръстен. Ала обзета от нетърпение да сподели резултата от своята солова разузнавателна акция със Страйк, тя успешно отби заплашващата я атака на униние.

Вече беше излязла от станцията на метрото на Тотнъм Корт Роуд, когато чу мъж да я вика по име. За част от секундата се уплаши да не би Матю да й е устроил засада, но тогава се появи Страйк, който си пробиваше път през минувачите с раница на гърба. Робин заключи, че е прекарал нощта при Елин.

– Добро утро. Хубаво ли прекара уикенда? – попита я. А после, преди да е успяла да му отговори, каза: – Прощавай. Не. Явно е бил гаден уикенд.

– На моменти беше съвсем добър – отговори Робин, докато заобикаляха обичайните препятствия от преграждения и дупки по пътя.

– Какво узна? – високо попита Страйк в опит да надвика нескончаемия шум на бормашини.

– Моля? – изкрещя тя.

– Какво... успя... да откриеш?

– Откъде знаеш, че съм открила нещо?

– Видът ти го подсказва – обясни той. – Винаги имаш такова изражение, когато умираш от нетърпение да ми съобщиш нещо.

Тя се усмихна широко.

– Трябва ми компютър, за да ти покажа.

Завиха по Денмарк Стрийт. Мъж, облечен изцяло в черно, стоеше пред вратата на офиса им и държеше гигантски букет червени рози.

– О, за бога – промълви едва чуто Робин.

Спазъмът от страх утихна: в първия миг умът й бе изключил букета и беше регистрирал само човека в черно, но това не беше куриерът, разбира се. Този, както забеляза, щом наближиха, беше дългокос младеж, доставчик от „Интерфлора“, който не носеше каска на главата. Страйк се съмняваше момчето някога да е връчвало над петдесет червени рози на по-малко ентусиазирана получателка.

– Баща му го е подучил – подхвърли мрачно Робин, докато Страйк й държеше вратата отворена, за да се провре вътре с огромния букет, с който тя не се отнасяше особено грижливо. – „Всички жени обожават рози“, трябва да му е казал. И си въобразява, че с един букет работата му е опечена.

Страйк я последва по металното стълбище; досмеша го, но много се пазеше да не го покаже. Отключи вратата на офиса, а Робин отиде до бюрото си и безцеремонно хвърли розите върху него. В букета имаше и картичка. Тя не искаше да я отваря пред Страйк.

– И така – заговори той, докато премяташе раницата си на закачалката до вратата. – Какво откри?

Преди Робин да е успяла да каже и дума, на вратата се почука. През матираното стъкло бе лесно да се различи, че отвън е Уордъл с неговата къдрава коса и кожено яке.

– Бях наблизо. Надявам се, че не ви се изтърсвам твърде рано. Съседът ви отдолу ми отвори.

Очите на Уордъл моментално се насочиха към розите върху бюрото на Робин.

– Рожден ден?

– Не – отвърна тя кратко. – Някой от вас иска ли кафе?

– Аз ще го приготвя – каза Страйк, като тръгна към чайника и добави: – Уордъл има да ни покаже нещо.

Приповдигнатостта на Робин се стопи: нима полицаят щеше да я изпревари? Защо не се бе обадила на Страйк още в събота вечер, когато го откри?

Уордъл се настани на канапето от изкуствена кожа, което винаги издаваше излагащи шумове като от пръцкане, щом човек над определено тегло седнеше на него. Определено стреснат, полицаят промени позата си и отвори папка.

– Оказва се, че Келси е поствала в уебсайт за други хора, които са искали да отстранят крайниците си – обърна се Уордъл към Робин.

Тя се настани на обичайното си място зад бюрото. Розите й пречеха да вижда добре полицая, затова ги грабна нетърпеливо и ги пусна на пода до себе си.

– Тя споменава Страйк – продължи Уордъл. – Пита дали някой знае нещо за него.

– Никнейм „Безизход“ ли използва? – попита Робин с неб­режен тон. Уордъл вдигна поглед изненадан, Страйк също се обърна към нея с увиснала във въздуха лъжичка за кафе.

– Да, точно това – зяпнал от смайване потвърди полицаят. – Откъде знаете, дявол го взел?

– Открих този сайт миналия уикенд – отвърна Робин – и реших, че Безизход може да е момичето, написало писмото.

– Боже мой – рече Уордъл и премести поглед от Робин към Страйк. – Мисля, че трябва да я привлечем на работа при нас.

– Тя си има работа – отсече Страйк. – Продължавай, Келси е поствала...

– Накрая е обменила имейл адреси с тези двамата. Нищо особено полезно, но се опитваме да установим дали те са се срещнали с нея, имам предвид в реалния живот – подчерта Уордъл.

Странно, помисли си Страйк, как тази фраза, толкова набивана в главата през детството, за да разграничи измисления свят на игрите и скучния свят от факти на възрастните, сега бе започнала да обозначава живота, който човек водеше извън интернет. Той подаде чашките с кафе на Робин и Уордъл, после отиде във вътрешния кабинет да си вземе стол, защото предпочиташе да не споделя пръцкащото канапе с Уордъл.

Когато се върна, полицаят показваше на Робин принтирани снимки на двама души от страниците им във фейсбук. Тя разгледа внимателно всяка от тях, после ги подаде на Страйк. Едната беше на набита млада жена с кръгло бледо лице, подстригана на черта черна коса и очила. От другата гледаше светлокос и кривоглед мъж на двайсет и няколко години.

– Тя коментира в блога си „трансинвалидност“, каквото и да означава това, по дяволите, а той се скъсва да пише по сайтове с молба за помощ да отсече разни части от себе си. И двамата си имат сериозни проблеми, ако питате мен. Случайно да ги поз­навате?

И Страйк, и Робин поклатиха глави. Уордъл въздъхна и приб­ра снимките.

– Вероятността беше много малка.

– Ами някакви други мъже, с които да е движила? Момчета от колежа или преподаватели? – попита Страйк, като мислеше за въпросите, които му бяха хрумнали в събота.

– Сестра й твърди, че Келси споменавала загадъчно гадже, с което отказвала да ги запознае. Хейзъл не вярва да е съществувал такъв. Разговаряхме с няколко приятелки на Келси от колежа и никоя не е виждала гадже, но още проучваме по тази линия. Като стана дума за Хейзъл – додаде Уордъл и отпи от кафето си, преди да продължи, – обещах й да ти предам, че иска да се види с теб.

– С мен? – учуди се Страйк. – Защо?

– Не знам – отвърна Уордъл. – Мисля, че държи да се оправ­дае пред всички. Просто не е на себе си.

– Да се оправдае ли?

– Измъчва я чувство за вина, защото приела тази история с крака за обикновена странност и смятала, че сестра й само се мъчела да спечели внимание. Сега е убедена, че тъкмо заради това Келси е потърсила помощ от друг.

– Тя наясно ли е, че аз не съм отговорил на писмото и не съм имал никакъв контакт?

– Да, да, обясних й. И въпреки това настоява да говори с теб. Не знам... – подхвърли той малко изнервено. – Все пак на теб са изпратили крака на сестра й. А знаеш какви са хората, когато са в шок. Плюс това става дума за теб – прибави Уордъл леко заядливо. – Сигурно си мисли, че Момчето чудо ще разреши загадката, докато полицията лапа мухи.

Робин и Страйк се въздържаха да не се спогледат, а Уордъл продължи:

– Не се отнесохме много тактично с Хейзъл. Хората ни са разпитвали партньора й малко по-агресивно, отколкото е било по вкуса й. Това я накара да се настрои отбранително. Може би иска да те има на своя страна, нали си детективът, който вече е отървал една невинна душа от затвора.

Страйк реши да игнорира подтекста с доза натякване в него.

– Разбира се, нямаше как да не разпитаме мъжа, съжителстващ с нея – добави Уордъл, като репликата му бе адресирана към Робин. – Това е рутинна процедура.

– Да, разбира се – кимна момичето.

– Няма ли други мъже в живота й освен партньора на сестрата и онзи предполагаем приятел? – попита Страйк.

– Посещавала е мъж психолог, кльощав чернокож човечец над петдесетте, който е бил при роднини в Бристол през уикенда, когато тя е умряла. Има и някакъв Даръл, ръководител на младежки църковен хор – отвърна Уордъл, – дебело момче с дочени панталони. Изплака си очите по време на разпита. Ходел е надлежно в църквата на неделната служба, не че това е стопроцентово алиби, но някак не го виждам да размахва сатър. И това са всички, за които ни е известно. Целият й курс е само от момичета.

– А в църковния хор няма ли момчета?

– И там са почти все момичета. Най-голямото момче е на четиринайсет години.

– Как би приела полицията евентуална моя среща с Хейзъл? – поинтересува се Страйк.

– Не можем да ти попречим – отвърна Уордъл и вдигна рамене. – Аз лично съм „за“, стига да ни съобщиш всичко полезно, което научиш. Но се съмнявам, че може да се узнае още нещо там. Разпитахме всички, прегледахме стаята на Келси, лаптопът й е у нас. Бих се обзаложил, че никой от хората, с които разговаряхме, не знае нищо. Всички мислели, че е заминала на стаж от колежа.

След като благодари за кафето и отправи подчертано сърдечна усмивка към Робин, без да срещне ответен отговор, Уордъл си тръгна.

– И нито дума за Брокбанк, Лейн или Уитъкър – изръмжа Страйк, когато стъпките на Уордъл се отдалечиха достатъчно. – А ти така и не си ми казвала, че си се подвизавала в мрежата – подхвърли той към Робин.

– Нямах доказателство, че тя е момичето, написало писмото – отвърна Робин. – Но ми хрумна, че Келси може да е потърсила помощ онлайн.

Страйк се надигна, взе чашата й от бюрото и вече вървеше към вратата, когато Робин попита с негодувание:

– Нима не те интересува какво имах да ти кажа?

Той се обърна изненадан.

– Не беше ли това, същото?

– Не!

– Ами казвай.

– Мисля, че открих Доналд Лейн.

Страйк остана безмълвен с по една чаша във всяка ръка.

– Открила си... Какво? Как?

Робин включи компютъра си, направи жест на Страйк да се приближи и започна да пише по клавиатурата. Той отиде да надникне над рамото й.

– Най-напред – каза тя – трябваше да науча как се пише правилно „псориатичен артрит“. И после... виж това.

Беше се заредила страница на благотворителна организация. Отгоре имаше малка снимка на мъж.

– Дяволите го взели, това е той! – въкликна Страйк толкова високо, че Робин подскочи. Той остави чашите и придърпа стола си до бюрото, за да вижда добре монитора. При това движение пръсна розите на Робин.

– О, да му се не види... съжалявам...

– Все ми е тая – измърмори Робин. – Седни тук, аз ще ги махна.

Тя се дръпна и Страйк зае мястото й на въртящия се стол.

Беше малка снимка и Страйк я увеличи, като щракна върху нея. Шотландецът стоеше на тесен балкон с балюстрада от плътно зеленикаво стъкло, без да се усмихва, с патерица под дясната мишница. Късата остра коса растеше все така ниско над челото, но като че беше потъмняла с годините, вече не напомняше лисича козина. Беше гладко обръснат и петната по кожата му си личаха. Не беше толкова подпухнал като на снимката, взета от Лорейн, но все пак беше качил килограми в сравнение с времето, когато беше мускулест като мраморна статуя на Атлас и бе ухапал лицето на Страйк на боксовия ринг. Носеше жълта тениска и на дясната му ръка се виждаше татуираната роза, която бе претърпяла модификация: сега беше пронизана от кинжал и от цветето се процеждаха капки кръв към китката. Зад Лейн на балкона се виждаха размазани прозорци в черно и сребристо.

Беше използвал истинското си име:

Страницата беше създадена три месеца по-рано. Беше наб­рал 0 процента от хилядата долара, на които се надяваше.

– Не се е потрудил да описва какво ще стори с парите – отбеляза Страйк. – Просто „дайте ми ги тук“.

– Не ги иска за себе си – поправи го Робин, приклекнала да забърсва потеклата застояла вода от розите с домакинска хартия, – а за благотворителния фонд.

– Само така казва.

Страйк разглеждаше примижал размазания фон зад Лейн на балкона.

– Това не ти ли напомня нещо? Тези прозорци зад гърба му?

– Отначало си помислих за „Корнишона“, небостъргача Сейнт Мери Акс – отвърна Робин, като хвърли подгизналата хартия в кошчето, – но шарката е различна.

– Въобще не се споменава къде живее – каза Страйк, като кликваше навсякъде, където можеше, по страницата, за да открие допълнителна информация. – От сайта може би имат данни за него.

– Човек някак си не очаква от лошите хора да се разболеят – подхвърли Робин. После погледна часовника си. – След петнайсет минути трябва да поема Платиненорусата. Най-добре да тръгвам.

– Да – промълви Страйк, все още загледан в снимката на Лейн. – Поддържай контакт и... о, да, искам да свършиш нещо.

Той извади мобилния телефон от джоба си.

– Брокбанк.

– Значи, все още мислиш, че може да е той? – попита Робин и застина за миг, докато обличаше якето си.

– Не е изключено. Искам да му се обадиш. Поддържай легендата за адвокатката Вениша Хол.

– О! Добре – каза тя, извади своя телефон и набра номера, който той й показа, но зад равнодушния си маниер вътрешно ликуваше. Вениша беше лично нейна идея, нейно творение, а сега Страйк залагаше цялата линия на разследване върху нея.

Робин почти беше преполовила разстоянието по Денмарк Стрийт под слънцето, когато си припомни, че сред многострадалните рози бе имало картичка и че тя я беше оставила в офиса непрочетена.