В служба на злото

50

I’m out of my place, I’m out of my mind . . .

Blue Öyster Cult, ‘Celestial the Queen’

Не съм на мястото си, не съм на себе си...

Блу Ойстър Кълт, „Небесната кралица“ – Б. пр.

Гостуването на Робин у дома й беше белязано с извънредно странно усещане за нереалност. Чувстваше се не в крак с всички, дори с майка си, която беше изцяло погълната от подготовката за сватбата и макар да проявяваше разбиране към дъщеря си, задето непрекъснато проверяваше на телефона си за развитие по случая с Шакълуелския изкормвач, изглежда леко се дразнеше. Седнала в познатата кухня с Раунтрий в краката й и с плана за разположението на гостите на приема, разгънат върху ожулената дървена маса, Робин си даде сметка до каква степен бе абдикирала от отговорност за собствената си венчавка. Линда постоянно я обстрелваше с въпроси за благодарствени писма, речи, обувките на шаферките, нейната украса за косата, кога ще е удобно да се разговаря със свещеника, къде биха желали с Матю да бъдат изпращани подаръците, дали Сю, лелята на Матю, трябва да бъде на основната маса или не. Робин си беше представяла, че у дома ще си отпочине. Вместо това бе принудена да посреща, от една страна, поток тривиални въпроси от майка си, а от друга – любопитството на брат си Мартин за разследването и подробните му описания на открития труп на Хедър Смарт. Със своята кръвожадност, както Робин го тълкуваше, второто я накара да избухне, при което изтормозената Линда забрани всякакво споменаване на убиеца в къщата им.

Междувременно Матю се сърдеше, макар да се мъчеше да не го показва, че годеницата му още не беше поискала две седмици отпуск от Страйк за сватбеното пътешествие.

– Сигурна съм, че няма да има проблеми – каза Робин по време на вечерята. – Бездруго нямаме почти никакви задачи, а Корморан каза, че полицията е поела разследването по всичките ни следи.

– Той още не ми е потвърдил – обади се Линда, следяща зор­ко как се храни малката Робин.

– Кой?

– Страйк. Не ми е дал отговор ще присъства ли.

– Ще му напомня – обеща дъщеря й и отпи щедра глътка вино.

Не беше казала на никого от тях, дори на Матю, че продължава да има кошмари, от които се будеше задъхана нощем, в същото онова легло, в което бе спала през месеците след изнасилването. В тези сънища едър мъж идваше за нея. Понякога нахълтваше в службата й, където работеха със Страйк. По-често изникваше от мрака с блеснали ножове в някоя от страничните малки улици на Лондон. Тази сутрин бе на косъм да избоде очите й, когато се събуди с шумно изохкване от това, че Матю сънено я попита какво е казала.

– Нищо – отвърна му и отметна кичур коса от потното си чело. – Нищо.

Матю трябваше да се върне на работа в понеделник. Изглеж­даше доволен да я остави в Машам да помага на Линда с подготовката за сватбата. Майка и дъщеря се срещнаха с викария на църквата „Света Дева Мария“ за последни уточнения относно службата в понеделник следобед.

Робин много се постара да се съсредоточи върху веселите предложения на свещеника, върху находчивите му цитати от еклесиаста, но през цялото време, докато той говореше, погледът й се отклоняваше към големия каменен рак, сякаш вкопчен в стената отдясно на пътеката.

Този рак я бе запленявал в детството й. Не можеше да схване защо ще пълзи по камъните на църквата им. Любопитството й бе заразило Линда, която отиде в местната библиотека, разрови архивите и тържествуващо информира дъщеря си, че ракът е бил емблемата на древното семейство Скроуп, чиято мемориална плоча бе разположена над него.

Деветгодишната Робин се беше разочаровала от отговора. В известен смисъл целта не бе самото обяснение. Просто й се харесваше, че единствена тя иска да открие истината.

На следващия ден стоеше в тясната пробна на шивашкото ателие с нейното огледало в позлатена рамка, когато позвъни Страйк. Робин знаеше, че е той, защото беше сложила отделна мелодия за неговите обаждания. Втурна се към чантата си, което накара шивачката да изписка изненадано и раздразнено, понеже гънките на шифона, така сръчно забодени с карфици, бяха рязко изтръгнати от ръцете й.

– Ало? – каза Робин.

– Здравей – отвърна насреща Страйк.

Само от тази едничка дума разбра, че се е случило нещо лошо.

– Божичко, още някой ли е убит? – изтърси Робин, забравила за жената, приклекнала до ръба на венчалната й рокля. Тя се втренчи в нея от огледалото с уста, пълна с карфици. – Съжалявам, имам нужда от две минути насаме. Не го казах на теб! – добави към Страйк, да не би той да прекъсне. – Съжалявам – каза отново, когато завесата се затвори зад шивачката и тя се отпусна на табуретката в ъгъла, както си беше със сватбената рокля. – Не бях сама. Да не би някой друг да е умрял?

– Да – отвърна Страйк, – но не е каквото си мислиш. Братът на Уордъл.

Преумореният мозък на Робин се опитваше безуспешно да свърже точките.

– Няма нищо общо със случая – поясни Страйк. – Бил блъснат на пешеходна пътека от ван с висока скорост.

– Господи – промълви Робин, напълно объркана. Временно беше забравила, че смъртта идва и по други начини освен от ръцете на маниак с ножове.

– Много лоша работа, да. Имал е три деца и четвърто на път. Току-що говорих с Уордъл. Истинска трагедия.

Умът на Робин започна да включва.

– Значи Уордъл е...?

– В отпуск по домашни причини – довърши Страйк. – Поз­най кой ще го замества.

– Да не би Анстис? – попита Робин, внезапно разтревожена.

– Още по-зле.

– Кажи, че не е Карвър – промълви тя с внезапно предчувствие за обреченост.

От всички полицаи, които Страйк беше успял да обиди и засенчи при двата си най-знаменити успеха, детектив инспектор Рой Карвър беше най-категорично надигран и съответно – най-силно озлобен. Грешките му в разследването по падането на прочут модел от балкона на лъксавата й мансарда бяха надълго и нашироко коментирани в медиите и дори донякъде преувеличени. Беше вечно потен мъж с пърхот и мораво лице на петна и хранеше антипатия към Страйк още преди детективът да докаже публично как е пропуснал да забележи, че е извършено убийство.

– Уцели – отвърна Страйк. – Току-що си отиде, след като вися три часа при мен.

– О, господи, защо?

– Хайде пък ти. Знаеш защо. Това е сбъдната мечта за Карвър, да има оправданието да ме разпитва за серия от убийства. Само дето не ми поиска да му представя алибита и отдели много време на онези фалшиви писма до Келси.

Робин простена.

– Ама защо въобще са допуснали Карвър при неговото служебно досие?

– Колкото и трудно да ни е да го повярваме, не е бил кръгъл тъпак през цялата си кариера. Шефовете му вероятно мислят, че просто не е имал късмет с Ландри. Предполага се, че само временно ще замества Уордъл, докато той се върне от отпуска си, но вече ме предупреди да не припарвам до разследването. Когато го попитах докъде са стигнали с Брокбанк, Лейн и Уитъкър, отвърна ми да се разкарам с моето его и предчувствията ми. Гарантирам ти, че вече няма да получаваме вътрешна информация за напредъка по случая.

– Не е ли длъжен все пак да следва линията на разследване на Уордъл? – попита Робин.

– Като се има предвид, че по-скоро е готов да си отреже главата, отколкото да ме остави да разреша друг негов случай, човек би си помислил, че ще се погрижи да проучи всички мои подозрения. За беда смята, че просто съм извадил късмет в случая Ландри. А това, че в сегашното разследване предлагам трима заподозрени, го приема като чисто перчене от моя страна. Как ми се щеше поне адреса на Брокбанк да бяхме научили, преди да се наложи Уордъл да се оттегли – промърмори Страйк.

Робин беше мълчала близо минута, докато го слушаше, и шивачката, явно решила, че е приключила разговора, надникна през завесата. С неочаквано блажено изражение момичето нетърпеливо я отпрати с жест.

– Имаме адреса на Брокбанк – съобщи Робин тържествуващо на Страйк, когато завесата отново се затвори.

– Какво?

– Не ти казах, защото мислех, че Уордъл вече го е научил. За всеки случай позвъних на забавачките в района, като се престорих на Алиса, майката на Захара. Казах, че искам да проверя дали са записали правилно новия ни адрес. В едната забавачка ми го прочетоха от списъка с данни за родителите. Живеят на Блондин Стрийт в Боу.

– Боже господи, Робин, това е направо гениално!

Когато най-сетне шивачката възобнови работата си, завари бъдещата булка много по-сияеща, отколкото я беше оставила. Липсата на ентусиазъм у момичето към роклята разваляше удоволствието на жената от работата й. Робин бе несъмнено най-хубавата й клиентка и тя се надяваше на снимка с рекламна цел, щом роклята бъде готова.

– Прекрасна е – възторжено обяви Робин пред шивачката, когато й последният шев беше нагоден и двете оценяващо пог­леднаха отражението в огледалото. – Просто прекрасна.

За пръв път си помисли, че дрехата не изглежда никак зле.