В служба на злото

11

Feeling easy on the outside,

But not so funny on the inside.

Blue Öyster Cult, ‘This Ain’t the Summer of Love’

Отстрани невъзмутим изглеждам, / но вътрешно не ми е никак леко.

Блу Ойстър Кълт, „Не е това лятото на любовта“ – Б. пр.

През следващите два-три дни Страйк и Робин се редуваха да следят Платиненорусата. Детективът си търсеше поводи да се срещат през работно време и настояваше асистентката му да си тръгва за къщи по светло, когато в метрото все още беше пълно с хора. В четвъртък вечер Страйк следи Платиненорусата, докато тя благополучно се озова под изпълнения с подозрения взор на Двата пъти, после се върна на Октавия Стрийт в Уондсуърт, където все още живееше, за да избегне репортерите.

За втори път в детективската му кариера бе принуден да потърси убежище у приятелите си Ник и Илза. Техният дом бе, кажи-речи, единственият, който би могъл да понася за по-дълго време, и все пак се чувстваше някак бездомен в орбитата на брачна двойка, където всеки от съпрузите имаше своя кариера. При всичките недостатъци на тясната му мансарда над офиса, тя му предоставяше пълна свобода да се прибира и излиза когато си поиска, да яде в два часа през нощта, завърнал се от наблюдение на обект, да се движи по дрънчащите метални стълби без страх, че ще събуди някого. Сега се чувстваше едва ли не задължен да присъства на общите похапвания и му се струваше, че изглежда като темерут, когато бъркаше в хладилника в малките часове на нощта, макар да го бяха поканили да го прави.

От друга страна, Страйк не беше имал нужда армията да го учи на ред и дисциплина. Ранните му години, прекарани сред хаос и мръсотия, бяха предизвикали противоположна реакция. Илза вече бе коментирала факта, че Страйк се движи из къщата, без да оставя никакви следи от присъствието си, докато съпругът й, гастроентеролог, би могъл да бъде открит по пътеката от разхвърляни лични вещи и полуотворени чекмеджета.

От свои познати на Денмарк Стрийт Страйк знаеше, че край вратата на офиса му все още се навъртат фоторепортери и се беше примирил, че ще прекара останалата част от седмицата в стаята за гости на Ник и Илза с нейните голи бели стени и меланхолична атмосфера на очакване на истинското й предназначение. Приятелите му от години правеха неуспешни опити за дете. Страйк никога не бе питал как вървят нещата там и усещаше, че по-специално Ник му е благодарен за сдържаността.

Познаваше и двамата от дълго време, а Илза – през по-голямата част от живота си. Русокоса и очилата, тя бе родом от Сейнт Моус в Корнуол, където бе най-постоянният дом, обитаван някога от Страйк. С Илза бяха съученици в началното училище. Винаги, когато бе отивал да живее при Тед и Джоун, а това се случваше редовно в детството му, бяха възобновявали дружбата си, възникнала поради факта, че Джоун и майката на Илза също бяха съученички.

Ник, чиято пясъчноруса коса беше започнала да оредява, преди да навърши трийсет, беше приятел от гимназията в Хакни, където Страйк бе изкарал последните си класове. Ник и Илза се бяха запознали на празненството по случай осемнайсетия рожден ден на Страйк в Лондон, ходиха една година, после се разделиха, тъй като отидоха да учат в различни университети. След няколко години се бяха срещнали отново – по това време Илза беше сгодена за колега юрист, а Ник излизаше с колежка лекарка. Само след няколко седмици връзките им бяха приключени; година по-късно двамата се ожениха и Страйк им беше кум.

Тази вечер Страйк се прибра в къщата им в десет и половина. Когато затвори входната врата, Ник и Илза го приветстваха радостно от дневната и настояха да хапне от останалото в изобилие къри, взето от ресторант.

– Какво е това? – попита той, като оглеждаше озадачен големия национален флаг, купчина листове с изписан на ръка текст и някъде към двеста пластмасови чашки в червено, бяло и синьо.

– Помагаме за организирането на улично парти по случай кралската сватба – поясни Илза.

– Боже милостиви – промърмори мрачно Страйк и напълни чинията си с поизстинало мадраско къри.

– Забавно ще е! Трябва да дойдеш.

Страйк й хвърли поглед, който я накара да прихне сподавено.

– Добре ли мина денят ти? – попита Ник и му подаде кутийка „Тенънт“.

– Не – отвърна Страйк и пое бирата с благодарност. – Още една задача отпадна. Останах само с двама клиенти.

Ник и Илза изпъшкаха съчувстващо, след което настана дружеско мълчание, докато той ядеше кърито си. Уморен и обезсърчен, Страйк бе прекарал по-голямата част от пътуването към къщи в мисли как пристигането на отрязания крак тъкмо според опасенията му бе нанесло съкрушителен удар на бизнеса, който бе изградил с такива усилия. В момента снимката му се разхождаше онлайн и по вестниците във връзка с ужасяващ и необясним акт. Беше претекст медиите да припомнят на света, че той самият е еднокрак, факт, от който той не се срамуваше, но надали би използвал като реклама. Сякаш му се бе лепнало нещо странно и извратено. Беше белязан и опетнен.

– Някакви новини за крака? – осведоми се Илза, след като той бе унищожил значително количество къри и беше преполовил кутията с бира. – Полицията узнала ли е нещо?

– Утре вечер имам среща с Уордъл да ме въведе в курса на нещата, но не звучеше като да са научили кой знае колко.

Не беше споделил с Ник и Илза подробности за тримата мъже, които смяташе за достатъчно опасни и отмъстителни, че да му пратят отрязан крак, но бе споменал, че е попадал на професионален престъпник, който е отрязал и пуснал като пратка анатомична част. Разбираемо, те мигом бяха възприели убеждението на Уордъл, че той трябва да е виновникът.

За пръв път от години, седнал на удобното им зелено канапе, Страйк си припомни, че Ник и Илза бяха срещали Джеф Уитъкър. Осемнайсетият рожден ден на Страйк бе отпразнуван в пъба „Бел“ в Уайтчапъл; майка му беше бременна в шестия месец. Лицето на леля му представляваше маска от неодобрение и насилена бодрост, а чичо му Тед, обикновено миротворецът, не бе в състояние да прикрие гнева и отвращението си, когато, както обикновено, надрусаният Уитъкър прекъсна диско музиката, за да изпълни една от песните със свой текст. Страйк не бе забравил собственото си бурно негодувание, копнежа си да бъде някъде далеч, да замине за Оксфорд, да се отърве от всичко, ала надали Ник и Илза си спомняха много от този случай: бяха запленени един от друг тази вечер, омаяни от мощното си взаимно привличане.

– Тревожиш се за Робин – обади се Илза. Прозвуча повече като заключение, отколкото като въпрос.

Страйк изръмжа в знак на потвърждение с уста, пълна с хляб наан. Беше имал време да разсъждава над това през изминалите четири дни. В тази екстремна ситуация, без никаква вина от нейна страна, Робин се бе превърнала в уязвимо звено, в слабо място и той подозираше, че изпращачът на отрязания крак е бил наясно с това, когато го е преадресирал до нея. Ако служителят му беше мъж, сега нямаше да изпитва такава тревога.

Страйк не беше забравил, че до този момент Робин му бе оказвала неоценима помощ. Способна беше да убеждава свидетели да говорят, след като на него бяха отказвали да го сторят, притеснени от размерите му и чертите му, естествено излъчващи заплаха. Нейният чар и непринуденост в безброй случаи бяха прогонвали подозрения, отваряли врати, изглаждали пътя пред Страйк. Той съзнаваше, че й е задължен; просто му се искаше в този момент тя да му се махне от пътя, да седи скрита, докато изпращачът на отрязания крак не бъде заловен.

– Аз харесвам Робин – заяви Илза.

– Всички харесват Робин – избъбри Страйк, налапал нов залък хляб наан.

И така си беше. Сестра му Луси, приятели, отбиващи се в офиса, клиенти – всички изрично бяха подчертали пред Страйк колко много им допада неговата служителка. Все пак той долови бегло питане в тона на Илза, което го накара силно да се постарае да прояви неутралност по темата и беше възнаграден за това със следващия въпрос на Илза:

– А как върви с Елин?

– Добре – отвърна Страйк.

– Още ли се мъчи да те крие от бившия си съпруг? – леко язвително попита Илза.

– Ти не харесваш Елин, нали? – рече Страйк, решил за свое забавление да прехвърли неочаквано дискусията във вражеския лагер. Познаваше Илза от трийсет години и беше напълно подготвен за смутеното й отричане.

– Харесвам я... тоест, не че я познавам добре, но изглежда... Важното е, че ти си щастлив.

Беше си помислил, че това ще е достатъчно да отклони Илза от темата за Робин. Не беше първата сред приятелите му, която намекваше, че след като двамата с Робин се разбират така добре, може би има вероятност... Не бил ли обмислял да...? Само че Илза беше юрист и не беше лесно да я отклониш от разпита й.

– Робин отложи сватбата си, нали? Насрочиха ли нова дата?

– Да – отсече Страйк. – Втори юли. Взема си дълъг уикенд да иде в Йоркшър, та да... да подготви каквото се подготвя за сватба. Ще се върне във вторник.

Най-неочаквано се бе превърнал в съюзник на Матю с настояването си Робин да си вземе почивка в петък и понеделник, защото го облекчаваше мисълта, че тя ще е на четиристотин километра далеч, в дома на семейството си. Беше силно разочарована, че няма да може да го придружи до „Олд Блу Ласт“ в Шордич за срещата с Уордъл, но на Страйк му се стори, че долавя бегла следа от облекчение при тези изгледи за кратка почивка.

Илза изглеждаше леко огорчена при новината, че Робин все така възнамерява да се омъжи за друг, а не за Страйк, но преди да е успяла да каже нещо, мобилният му телефон зажужа в джоба му. Беше Греъм Хардейкър, някогашният му колега от Отдела за специални разследвания.

– Прощавайте – извини се на Ник и Илза, остави чинията си с къри на масата и се изправи. – Трябва да приема този разговор, важно е... Харди!

– Можеш ли да говориш, Оги? – попита Хардейкър, докато Страйк се отправяше към външната врата.

– Вече мога – отвърна Страйк, като стигна с три крачки до късата градинска пътека и излезе на тъмната улица, за да се разхожда и да пуши. – Какво имаш за мен?

– Честно казано – подхвана Хардейкър с напрегнат тон, – много ще е полезно да дойдеш тук и да хвърлиш един поглед, приятел. Имаме една администраторка, която е голяма досадница. Отношенията ни не потръгнаха от самото начало. Ако започна да изпращам материали оттук и стигне до ушите й...

– Ами ако дойда лично?

– Нека е рано сутринта. Ще оставя материалите отворени на компютъра. Ей така, небрежно.

Хардейкър и преди беше споделял информация със Страйк, което, строго погледнато, не бе редно да прави. Току-що се бе преместил в 35-а секция и Страйк не бе изненадан, че не му се щеше да излага на риск позициите си там.

Детективът прекоси улицата и приседна на ниския градински зид пред отсрещната къща, после запали цигара и попита:

– Дали е нещо, за което си струва да бия път до Шотландия?

– Зависи какво искаш.

– Стари адреси... семейни връзки... медицински картони и психиатрични заключения ще ми дойдат добре. Брокбанк е бил уволнен по инвалидност май през 2003 година.

– Точно така – потвърди Хардейкър.

Шум зад Страйк го накара да се изправи и да се обърне. Собственикът на къщата, пред която бе седнал, изпразваше боклук в контейнера за смет. Беше дребен, около шейсетгодишен мъж и на светлината на уличната лампа Страйк видя как раздразненото му изражение се променя в угодническа усмивка при вида на високата и широкоплещеста фигура на човека насреща. Детективът се отдалечи, като отмина няколко къщи, пред които разлистени клони на дървета и живи плетове се полюляваха от лекия ветрец. Скоро тук щеше да има украса в чест на съединяването на още една двойка в брачен съюз. А в близко бъдеще предстоеше и сватбата на Робин.

– Предполагам, че не си открил много за Лейн – рече Страйк с бегло загатната въпросителна в тона. Службата на шотландеца в армията беше по-кратка от тази на Брокбанк.

– Не, но, за бога, явно е голям чешит – отвърна Хардейкър.

– Къде е отишъл след „Гласхаус“?

„Гласхаус“ беше военният затвор в Колчестър, където попадаха всички осъдени от военния персонал, преди да бъдат прехвърлени в цивилен затвор.

– В затвора „Елмли“. След това нямаме нищо за него. Ще трябва да се свържеш със службата по пробации.

– Да – каза Страйк и издиша дим към звездното небе. И двамата с Хардейкър бяха наясно, че той не принадлежеше вече към никакъв вид полиция, че нямаше повече права от всеки друг цивилен гражданин за достъп до архивите на службата по пробации.

– Откъде точно в Шотландия е родом той, Харди?

– От Мелроуз. Вписал е майка си като най-близък роднина при постъпването си в армията, проверих го.

– Мелроуз – повтори замислено Страйк.

Прехвърли наум двамата си останали клиенти: въшливия от пари идиот, който изживяваше тръпка в опит да докаже, че му слагат рога, и заможната съпруга и майка, плащаща на Страйк да събира доказателства за начина, по който бившият й мъж дебнеше синовете им. Бащата беше в Чикаго, а Платиненорусата спокойно можеше да бъде оставена без надзор за двайсет и четири часа.

Разбира се, съществуваше и възможността никой от подозираните от него мъже да няма общо с крака и всичко да е само във въображението му.

‘A harvest of limbs’...

– Колко далеч от Единбург е Мелроуз?

– На около час, час и половина път с кола.

Страйк стъпка угарката от цигарата си в канавката.

– Харди, мога да взема нощния влак в неделя, да дойда рано сутринта в службата ти и после да отскоча до Мелроуз, за да проверя дали Лейн се е върнал при семейството си, или пък знаят къде е.

– Добър план. Ще те взема от гарата, ако ми съобщиш в колко часа пристигаш, Оги. Нещо повече – добави Хардейкър в изблик на великодушие, – след като смяташ да пътуваш в рамките на деня, ще ти дам моята кола.

Страйк не се върна веднага при любопитните си приятели и студеното къри. Изпуши още една цигара, крачейки по тихата улица, потънал в мисли. После си спомни, че в неделя вечер с Елин трябваше да са на концерт в Саутбанк Сентър. Тя държеше да събуди у Страйк интерес към класическата музика, който у него беше твърде слаб и той никога не се беше опитвал да крие този факт. Погледна часовника си. Твърде късно беше да й звъни, за да отмени уговорката; реши да го направи на следващия ден.

Докато се връщаше към къщата, мислите му се отнесоха към Робин. Тя много малко говореше за сватбата, до която вече оставаха само два месеца и половина. Обясненията й пред Уордъл за еднократните фотоапарати, които беше поръчала, накараха Страйк да си даде сметка колко скоро тя щеше да стане госпожа Матю Кънлиф.

„Все още има време“, помисли си. За какво точно не поясни дори пред себе си.