Черното изкуство да убиваш

10.

Блек вървеше със спокойна крачка през чакалнята на гарата, като си даваше сметка, че сетивата му са изострени максимално. Виждаше всяко лице, чуваше всяка стъпка, регистрираше цветове, миризми и най-малките движения, дори тези на гълъбите, гнездящи по огромните железни греди на сводестия покрив. Сблъсъкът в хотелската стая го беше запратил обратно в онази ярка свръхреалност, от която сам се беше прокудил преди почти пет години. И подобно на стар зажаднял алкохолик, който неизбежно е посегнал към чашката, се опитваше да наблюдава отстрани промененото си състояние. Каза си, че това е временно състояние, отклонение, наложено му от обстоятелства, които са извън неговия контрол. И че равновесието и нормалността скоро ще се възстановят.

И въпреки това промяната в съзнанието беше съблазнителна. Наред със свръхизострените сетива идваше и чувство за неуязвимост и физическа мощ — Блек се чувстваше като леопард, ходещ между овце. В армията си имаха термин за това състояние — върховна самоувереност. То си личеше в очите на психопата и на парашутиста в миговете преди скока. То беше качеството, способно да се прояви у малък процент човешки същества, които са състояние в опасни за живота ситуации да овладеят интелекта и агресията, за да изключат страха. Всички в Специалните части го притежаваха и то бе както тяхна благословия, така и проклятие.

Без съзнателно усилие Блек отбелязваше многобройните въоръжени полицаи, които обикаляха тълпата, сякаш бяха облекли светлоотразителни жилетки. Имената на оръжията им изникваха сами от дремещите кътчета на паметта му — автомат „Сен Етиен“ M12SD, карабина „Мускетон AMD“ с възможност за единична и автоматична стрелба, както и пистолети „Зиг Зауер“ Р2022 в кобури на кръстовете. Очите му сканираха човешкия поток за цивилни детективи, всеки издайнически сигнал блясваше като ярка точка — жена в края на двайсетте, с атлетично тяло, без багаж; мъж на около четиресет, с бръсната глава и слънчеви очила; друг мъж, на около трийсет, със скрит приемник в дясното ухо. Гарата беше пълна с тях, но никой не му обърна внимание. Дебнеха за убийци единаци и за най-големия си страх, поредната мародерстваща банда родени в страната джихадисти. Един костюмиран англичанин се слепваше с тълпата така добре, както дъвка с тротоара. Блек мина без никакви проблеми през проверката на билети и паспорти и тръгна към перона.

Едва след като влакът излезе от парижките предградия и се насочи към северния бряг с триста километра в час, Блек усети как започва да се отпуска. Затвори очи, за да ограничи стимулаторите за мозъка, и усети как дясната му ръка натежава върху бедрото му. Насочи вниманието си навътре и се опита да чува единствено равномерния ритъм на сърцето си. Две години когнитивна поведенческа терапия бяха постигнали по-малко от една почивка през уикенда в манастир в Йоркшър, където един възрастен цистерциански монах го беше научил на простите техники, които му помагаха да се самовглъбява.

Тялото му се отпусна, но мозъкът упорито отказваше да се укроти. Подробният образ на осакатения труп на Фин, сякаш запечатан на снимка, така и не го напускаше. Блек устоя на подтика да насочи насила вниманието си другаде и последва съвета на монаха да се смали, „но винаги да гледа дявола в очите“, и се изправи срещу образа на мъртвия си другар. На фона на лекото ритмично поклащане на вагона възприе всеки детайл — бледата, подобна на восък кожа, опъната върху скулите, натъртените и надупчени мускули на гърдите, избледнелите татуировки, покрити с раните от самозащита по яките ръце, и окървавените чуканчета на пръстите.

Суровият ужас се оттегли с бавни болезнени стъпки, последван от яростта и желанието за сляпа мъст. На тяхно място дойде усещането за шок и изумление, което съпътства внезапната и неочаквана загуба. Гневът си оставаше като горчива утайка, но спокойните рационални мисли се завърнаха и го държаха под контрол. Доволен, че е успял да се овладее толкова, колкото е възможно, Блек отвори очи и видя подобните на кръпки поля на Кент.

Погледна си часовника — бяха минали повече от деветдесет минути. Отпусна се в седалката и огледа пътниците наоколо — те се усмихваха, разговаряха и се занимаваха с телефоните си. Завидя им, че живеят в една-единствена, предсказуема реалност. До случая с Фин беше успял да убеди себе си, че е загърбил миналото и е станал един от тях. Бавно издиша и мислено се замоли подобно нещо да не се случва никога повече.

Влакът навлезе в гара „Сейнт Панкрас“. Блек слезе и отново се смеси с неспокойното море пътници, без да съзнава, че вдъхващото увереност чувство за анонимност е илюзия. Скритите камери на британските Гранични части разпознаха лицето му и записаха присъствието му. След като беше засечен, той продължи да е наблюдаван безпогрешно от други невидими електронни очи, които го проследиха през лондонското метро до гара „Падингтън“, гледаха го как изпива едно голямо уиски на бара и го последваха до влака, тръгващ в девет вечерта към Оксфорд. Микросекунди след събирането им данните бяха обработени от софтуер, който анализира езика на тялото и израженията на лицето му, за да състави по-точна преценка за душевното му състояние, отколкото би могъл да направи самият той.

Мъжът, който гледаше резултатите на компютърния си екран, беше ободрен от видяното. Беше хвърлил голяма част от намаляващото си влияние, за да убеди французите да не задържат майор Лео Блек след злополучния сблъсък, и задължително трябваше да си върне инвестицията.