Черното изкуство да убиваш

41.

Ако искаш да оцелееш, трябва да си по̀ местен от местните. Това беше съвет от основното обучение, който неведнъж му беше спасявал кожата на различни места от Луанда до Кабул. Нахлупил фалшива бейзболна шапка на „Доджърс“, купена от една сергия, Блек вървеше бързо през бавно движещата се тълпа, пропъждаше сакати просяци с грубото „ꜟLárgate!“ — разкарай се — и не обръщаше внимание на мъртвешките погледи на младите мъже, които несъмнено бяха очите на местните улични банди, поставени на всеки ъгъл. По-трудни за игнориране бяха приканващите усмивки на красивите проститутки с голи крака, които никога не бяха далеч от младежите. Блек бързо осъзна, че външното впечатление, че всеки е за себе си, е илюзия. Това беше квартал, разделен на малки, стриктно контролирани територии, наблюдавани внимателно от видими и невидими очи.

Намерението му беше да си вземе стая в някой малък забутан pension, където да се свре, докато направи сделката с Кордеро, като остави Райли и Фалън да се спотайват другаде, но само след няколко минути на оживените улици реши, че никъде извън центъра на града няма да е безопасно. Един чужденец тук имаше толкова шансове да остане незабелязан, колкото и в най-затънтеното село в планината. Като се изключеше фактът, че нямаше равен на себе си по брой на убийствата, Каракас беше и световен лидер в отвличания за подкуп и сега Блек разбираше защо. Трябваше да продължи на запад, но избягването на страничните улици, които щяха да го отведат в тази посока, щеше да го остави уязвим и изолиран. Засега беше най-добре да остане в тълпата. В нея беше по-безопасно.

Продължи да се движи уверено с течението, като спираше тук-там пред някоя сергия и се правеше на купувач, тръгнал да търси някаква конкретна стока. Беше стигнал почти до края на улицата и виждаше по-широк път напред, където щеше да има по-добър шанс да хване автобус или такси, когато някакъв слаб младеж, по-скоро тийнейджър, се лепна за него.

Блек се направи, че не го забелязва, и продължи напред, като си пробиваше път между купувачите и през малката тълпа, спряла да слуша двама улични музиканти, които свиреха самба. Четиресет метра до главната улица. Видя едно минаващо такси и реши да спре първото, което види, щом стигне там.

Почти беше стигнал до кръстовището, когато един очукан бял шевролет, гълтаща бензин реликва от предишна епоха, препречи улицата. Двамата с бръснати глави, които слязоха от колата, не бяха като момчетата от ъглите. Блек смени посоката, за да мине покрай задницата на колата. Двамата му препречиха пътя.

По-ниският го посрещна с усмивка, показваща липсващи зъби. Почернелият му от слънцето скалп лъщеше от пот, сякаш беше бързал, за да стигне тук. Блек осъзна, че е бил забелязан и нарочен за мишена в мига, в който е слязъл от джипа. Момчето, уведомило тези двамата, го беше следвало през цялото време по улицата.

— Американец?

— Не. Perdóneme…

Блек направи крачка встрани и тутакси една ръка се опря твърдо в гърдите му.

— Не. Billetera.

Мъжът искаше портфейла му.

Усмивката се изпари. Спътникът му пристъпи зад лявото му рамо. Лицето му беше покрито е бръчки и белези, а на дебелия му врат имаше зле татуирана паяжина. Мутра. Околните минувачи ускориха крачка и се извръщаха. Не искаха да изгубят живота си, като предизвикат тези дребни тирани.

Блек нямаше избор — номер две вече посягаше към задния джоб на джинсите му. Пристъпи напред, извъртя се на десния си крак и заби с пълна сила левия си лакът в гърлото на гангстера с липсващия зъб. Улучи го право в ларинкса. Достатъчно силно, за да го смаже. Фатално нараняване, освен ако парамедиците не пристигнат достатъчно бързо, за да пробият дихателната му тръба. Мъжът рухна на колене. Блек сграбчи ръката на Паяка, която вдигаше пистолет, и заби дясната си длан нагоре във вече сплескания му нос. Главата му отскочи и той изгуби равновесие. Блек заби коляно в слабините му. Двойният шок накара мъжа да изпусне пистолета и да се превие. Блек отстъпи половин крачка назад и го фрасна в тила, между черепа и раменете. Коленете на мъжа се подгънаха. Той залитна комично напред като бебе, което прави първите си стъпки, след което се просна по очи на асфалта, изгубил съзнание.

Пред погледите на изумените зяпачи Блек грабна пистолета между двете паднали тела и скочи зад волана на шевролета. Завъртя ключа, превключи на първа и настъпи газта, оставяйки миризмата на изгоряла гума да се смеси с аромата на гниещи плодове и кафе, печено на уличен мангал.

Продължи няколко преки по оживената улица, като проверяваше в огледалата за преследвачи. Такива нямаше. Той зави наляво по страничните улици, намери друг главен път и последва знака към Centro Urbo.

С всяка следваща пряка преобладаващото усещане за бедност намаляваше. Няколко километра по-нататък беше оставил зад себе си паянтовите къщи и жилищни блокове и вече се намираше в зелен квартал, който спокойно можеше да бъде и предградие на някой средиземноморски град. Имаше барове, кафенета и магазини със стоки на витрините. Трафикът също беше станал по-качествен — повечето коли бяха на не повече от двайсет години. Шевролетът започваше да се набива в очи. Време беше да се отърве от него. Блек зави в една тиха уличка с ниски къщи и спря. Остави ключовете като малък жест на благотворителност към онзи, който намери колата, напъха пистолета в чантичката колан, която носеше под ризата си, върна се на главната улица и се присъедини към групичката, чакаща на най-близката автобусна спирка.

След половин час отпиваше студена бира и ядеше филе от риба меч с гарнитура от манго и нар в прохладния комфорт на един ресторант в центъра. Беше избрал заведение недалеч от сградата на Националната асамблея с предположението, че това е може би най-безопасната част в града и последното място, където някой би тръгнал да го търси. Съседните маси бяха заети от хора с делови костюми, разговарящи оживено по работа. Блек видя други двама бледолики чужденци, което означаваше, че за първи път от стъпването си в страната може да остане незабелязан. Тук той беше просто поредният представител на малката привилегирована каста, изолирана от суровата реалност на улиците в покрайнините. Като се радваше на дългоочакваната анонимност, той заличи спомена от неприятния сблъсък на пазара и се наслади на ястието си.

Десерт или само кафе? Дилемата му беше прекъсната от съобщение от Фалън. Хотел Аста. Авенида Есте 3. Парите отварят врати. Коктейли при басейна. Вече ни липсваш.

Блек прати отговор. Проблеми?

Сервитьорката се появи отново и го дари с усмивка.

— Señor?

— Espresso, por favor. Y un gran cônac.

Какво пък толкова? Имаше повече от три часа за убиване преди срещата с Кордеро. Можеше да се отдаде преспокойно на диджестива си, а после да се разходи и да поразгледа една-две забележителности.

Блек излезе от Националния музей на архитектурата на Авенида Боливар и установи, че вече се е стъмнило. Късите тропически дни винаги го изненадваха. В Каракас слънцето се скриваше от небето към шест вечерта и изгряваше точно дванайсет часа по-късно — и така от януари до декември. Нямаше зима, пролет или есен. Само едно дълго потно лято, прекъсвано от време на време от някой порой.

Постоянната песен на щурци отмерваше пътя му през двете преки на север и четири на запад през правителствения район към Плаза Боливар. На оградения с дървета площад се бяха събрали семейства, за да се насладят на относителната прохлада на вечерта. Деца тичаха насам-натам, дебели възрастни жени клюкарстваха на пейките, а мъжете играеха на карти и домино на сгъваеми маси и пушеха зловонните си цигари.

Блек си погледна телефона. Нямаше съобщение от Кордеро.

Прекоси площада предпазливо, като се движеше уж небрежно, но готов за всякакви изненади. Нямаше представа как изглежда Кордеро, но беше сигурен, че Тауърс не е оставил контакта си в същото неизгодно положение. Спря в сенките и огледа площада за вероятен кандидат. Седмият час настъпи и отмина. Изнизаха се още няколко минути. От Кордеро нямаше и следа. Не му оставаше друго, освен да излезе на открито. Блек приближи бялата фасада на катедралата в колониален стил, която се издигаше на видно място на площада, и зачака до голямата централна врата.

Минаха още три минути. Блек започна да се опасява, че опашката им от летището е задействала по-голямо издирване и че Кордеро е надушил, че те вече са търсени бегълци. Полицай с полуавтоматична пушка мина покрай него. Блек се напрегна в очакване, че ще бъде забелязан. Ченгето хвърли поглед към него и продължи по пътя си.

Кордеро закъсняваше вече петнайсет минути. Блек извади телефона си, готов да поеме инициативата и да прати съобщение на номера му.

— Господин Блек?

Той вдигна поглед от екрана и видя почтен на вид мъж, наближаващ шейсетте, прилично облечен, с малка книга с твърди корици в ръка.

— Господин Кордеро?

Мъжът му кимна, давайки му знак да го последва вътре.

Влязоха в катедралата, където се отслужваше литургия. Богомолците, заели предимно предните редици, пееха, докато свещеникът приготвяше нафората на олтара. Тежката миризма на тамян се носеше на призрачни слоеве около свещниците, увиснали от засводения таван на централния кораб. Блек забеляза, че иначе мястото е поразително лишено от украса за католически храм. Гола сграда, характерна за Новия свят.

Кордеро го отведе към последната пейка отдясно на централната пътека. Неколцина богомолци, потънали в молитвите си, бяха пръснати по редовете пред тях. След като се настаниха, Кордеро падна за момент на колене и се прекръсти с искрено благочестие или може би е молба да му бъде простено предварително.

— Говорих с полковник Тауърс — каза той с отличния английски на добре образован човек. — Бях уверен във вашите препоръки и се надявам, че той е уверен в моите.

— Бяхте препоръчани от безупречен източник — каза Блек, включвайки се в ненужния според него танц.

Кордеро кимна и нерешително плъзна пръст по ръба на корицата на книгата, на която имаше гравиран златен кръст.

— Трябва да разберете, че това не е обичайният ми бизнес. До неотдавна бях уважаван икономист в Министерството на финансите. Бързам да добавя, че предвидих как ще се развият нещата — петролът не можеше вечно да задържи цената си. Това беше грехът ми — да се опълча на общоприетото мнение. Уви, в моята страна това не се смята за добродетел. — Той въздъхна със съжаление. — Затова съм принуден да намирам други начини да издържам семейството си, макар че ви уверявам, че не съм човек без принципи.

Блек се чувстваше като свещеник, слушащ изповед.

— Същото се отнася и за мен, господин Кордеро. Нямам право да говоря в подробности, но това не е въпрос, който да смущава съвестта ви.

— Страната ми е уязвима, господин Блек. Тя има много проблеми, но идеалите ѝ, колкото и да са погрешни, са поне доказателство, че тя има душа.

— Какво друго мога да кажа, освен че съм тук от страната на ангелите?

На неспокойното лице на Кордеро се появи усмивка. После той се умълча, сякаш се бореше с някаква дилема.

— Имам две имена и два телефонни номера за вас. Първите са на човека, който ще ви осигури стоката. Той е мой стар познат и не е приятел на властите. Можете да му имате пълно доверие. Вторите са на пилот. В други времена едно от задълженията ми беше да уреждам прехвърляне на американски долари в чужбина от името на ангелските ни политици. Уви, подобно на всички добри марксисти, тяхната истинска любов е към онова, което проповядват, че ненавиждат. Използвах този човек, защото той създаваше впечатлението, че е престъпник. Никой не би повярвал, че работи за правителство, дори за такова като нашето.

— Изпълняваше ли доставките си?

— Да. Но не мога да гарантирам за никой друг аспект от характера му.

— Това ми стига. Господин Тауърс прехвърли ли ви заплащането?

— Да. Много съм ви задължен.

Блек зачака Кордеро да му даде обещаното, но вниманието на мъжа като че ли беше погълнато от литургията.

— Готови ли сме да завършим сделката?

— Разбира се. — Кордеро се изтръгна от временния си унес и подаде на Блек молитвеника си. — Довиждане, приятелю. — Стана от пейката и тръгна напред към чакащите за причастие.

Блек отвори молитвеника на страницата, отбелязана с листче. Видя две имена, следвани от номера на мобилни телефони — полковник Емануел Силва и Григорий Буганов.

Руснак.

Сякаш вълненията дотук не му стигаха.