Черното изкуство да убиваш

37.

Малко след полунощ Блек спря пред къщата на Катлин Фйн. Завесата на прозореца на долния етаж помръдна. Тя надникна през нея и му даде знак да приближи. Блек слезе от джипа, все още скован и схванат от дългото ходене. С радост би отложил посещението си до сутринта, но Катлин беше поискала да се срещнат, докато децата спят. „За да не ме видят отново да плача“.

Тя му отвори вратата, като погледна към тънещите в мрак къщи на съседите.

— Всичко е наред. Не мисля, че някой ме е видял — каза Блек.

— Не знаеш какво е клюка, докато не заживееш на тази улица. — Тя му се усмихна напрегнато. — Здравей, Лео.

— Радвам се да те видя.

Къщата беше притихнала и безупречно подредена, сякаш Катлин беше отговорила на бушуващата в нея мъка с маниакално подреждане. Блек забеляза, че якето на Фин е изчезнало от закачалката в коридора заедно с ботите му, които при предишното му идване още бяха сред колекцията високи ботуши и маратонки, които сега бяха наредени на телени стойки. Последва Катлин в спретнатата дневна, където играчките на децата бяха прибрани в наскоро купени пластмасови кутии. Всяка повърхност блестеше от чистота. Той седна на меките възглавници и погледна семейните снимки в рамки, грижливо наредени на рафта. Имаше само една малка снимка на Фин — в униформа, с достоен вид на човек, на когото може да се разчита. Образ, който да остане у децата, след като другите спомени избледнеят.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Катлин седна на стола срещу него. Поддържаше и себе си по същия безупречен начин, по който беше подредила къщата. Ноктите ѝ бяха лакирани, кожата ѝ бе гладка и чиста, черната ѝ коса беше подстригана така, че да обрамчва перфектно лицето ѝ. Носеше черни джинси и синьо памучно горнище с цвета на очите ѝ. Дребни деликатни сребърни бижута завършваха впечатлението за жена, твърдо решена да не показва нито едно петънце по бронята си.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да съм тук?

— Аз те поканих, нали така? — Тя изправи гръб, сякаш събираше кураж. — Какво искаш да знаеш?

Блек се поколеба — не искаше да я разстройва повече от необходимото, но предизвикателната ѝ поза ясно показваше, че тя е готова за всичко, което има да казва.

— Нещо ме гризе, Катлин. Може би също като теб, аз непрекъснато си мисля какво се е случило в Париж. Може би Райън просто е извадил лош късмет, но бих искал да изключа възможността извършителят да е имал някакво минало с него.

Тя го погледна с безизразна физиономия.

— Какво минало?

— Предполагам, че извършителите също са били в охранителния бизнес. От тъмната му страна. Оставала ли си някога с впечатление, че си е създал врагове в този свят, или да е имал някакви лоши преживявания, свързани с него?

— Нищо, за което да е споменавал.

— Имаш ли представа за кого е работил напоследък?

— Държеше договорите в бюрото си. Все се каня да го разчистя, но това е нещото, което не мога да направя. — Блек я последва до кухнята, която беше и трапезария. В средата ѝ имаше врата, за която Блек беше предположил, че води към килер, но вместо това зад нея имаше просторно пространство под стълбите. Беше достатъчно голямо, за да побере бюро, стол и рафтове, на които бяха наредени множество папки с домакински сметки и документи.

— Държеше всичките си работни книжа от тази страна. — Тя посочи двете чекмеджета от дясната страна на бюрото. — Сигурен ли си, че не искаш питие? Защото аз адски имам нужда от едно.

— Случайно да ти се намира уиски?

— Мисля, че е останало малко в дъното на шкафа. Ти го донесе за четиресетия рожден ден на Райън. Той каза, че на вкус било като вода от канавка.

— Трябва да е петнайсетгодишното „Бруклади“. На мен ми каза, че било най-доброто нещо, което бил вкусвал.

— Тогава ти беше офицер. Не е искал да нарани деликатните ти чувства. — Тя се усмихна. — Чиста вода от канавката, така ли?

— Ако обичаш.

Тя го остави да прерови чекмеджетата. Горното беше пълно с обичайните събрали се боклуци — изтекли застрахователни полици, различна кореспонденция с отдавна остаряло съдържание, а под всичко това беше официалното писмо, че Фин е приет в Парашутния полк, заедно със заповед да се яви в казармата в Колчестър на деветнайсетия си рожден ден. Фин беше облякъл униформата няколко години преди Блек и вече беше кален в битки ефрейтор на двайсет и четири, когато Блек пристигна за първи път в старата казарма на Стърлинг Лайнс в Херефорд.

Съдържанието на долното чекмедже беше по-обещаващо. В него имаше писма от различни охранителни фирми, че приемат кандидатурата му за работа, разписки за преведено заплащане и множество стандартни договори. Блек прегледа няколко. Карън беше права — всички съдържаха точно изразени клаузи за конфиденциалност. Освен това фирмата не поемаше отговорност за наранявания, получени по време на изпълнение на задълженията, но не се описваше за какви точно задължения става дума. Вместо това се казваше: да изпълнява задачите и задълженията, определени устно или писмено от възложителя преди подписването на този договор. Очевидно охранителният бизнес не обичаше да оставя документни дири след себе си.

Отказа се от чекмеджетата и погледна съдържанието на рафта. В края на редицата папки имаше дневници за последните две години. Блек взе този за миналата година и го прелисти. Страниците бяха на практика празни, само с по някоя отделна бележка, написана с изненадващо спретнатия почерк на Фин, в които се отбелязваше среща с хора, най-вероятно перспективни работодатели: 5 ян., Ръсел Скуеър 19, Кирън Грант… 12 март, ул. Мортимър 35, Дан Уиърсайд.

Катлин се върна с чаша, наполовина пълна с течност с цвета на светъл кехлибар, и чаша червено вино за себе си.

— Намери ли нещо? — попита тя, докато му подаваше питието.

— Не много. Няколко имена, които да проверя.

— Той предпочиташе да помни повечето неща. Навик от армията. Как е уискито?

Блек отпи глътка.

— Ще му простя. Вкусът към това нещо се развива.

Тя му се усмихна горчиво и отпи от виното. То я отпусна почти моментално. Погледът ѝ омекна, напрегнатите ѝ рамене се отпуснаха. Тя се облегна на рамката на вратата и го загледа как прелиства дневника на Фин.

Блек стигна до дълга серия празни страници, продължаващи от предишния юни до септември.

— Нещо не е наред ли? — попита Катлин.

— Почивал ли е през лятото?

— Не. Това беше работата, за която ти казах. Замина през юли. Трябваше да отсъства шест месеца, но се върна през септември.

— Сещам се… Каза, че се е разболял.

Тя кимна.

Блек долови в държането ѝ нещо смътно, сякаш в случилото се имаше нещо срамно.

— Имаш ли представа каква е била работата?

— Не каза точно, но…

И млъкна. В очите ѝ за миг проблеснаха сълзи. Тя вирна брадичка и се овладя.

— Каза ми, че заплащането щяло да бъде много добро — сто и петдесет хиляди. Имах лошо предчувствие, но знаех, че си мисли, че парите ще са достатъчно, за да продадем къщата и да се преместим в провинцията, както искахме открай време.

— Лошо предчувствие, защото си знаела, че работата не е от обичайните ли?

Тя сви рамене.

— За наемнически контракт ли става дума, Катлин?

— Не каза подобно нещо.

— Но ти си заподозряла точно това, нали? И за щастие той се е разболял и се е върнал жив.

Тя кимна, но продължаваше да премълчава нещо. Блек го усещаше.

— Можеш да ми кажеш, Катлин. Може да помогне.

Тя отиде при масата и седна. Блек я последва и седна на мястото срещу нея. Известно време пиха мълчаливо, докато тя събере кураж да заговори.

— Тревожех се, че може да е нещо опасно или незаконно. Той ми се закле, че не е, но винаги познавам кога лъже.

— Къде е заминал?

— В Африка. Само това ми каза. Досетих се, че може да става дума за Конго. Много наемници отиват там. Той спомена нещо за обучаване на войници за борба с незаконния добив на полезни изкопаеми. Но когато казват „обучаване“, имат предвид участие в бойни действия, нали?

— Ако ще ти олекне, прилича ми на обикновена работа — каза Блек. — Можело е да бъде много по-лошо. От какво се е разболял?

— От някаква тропическа треска. Каза, че веднага щом се разболял за повече от няколко дни, го изхвърлили. Не му платиха нищичко. Цялото начинание беше катастрофа. Трябваше да го спра да не ходи. Още щом прие работата знаех, че е време да престане с тези неща. Знаех. — Сълзите ѝ закапаха по покривката. — Единствената причина да не тропна с крак беше, че се страхувах, че няма да спре, че ще бъде като всички други, които накрая посягат към бутилката или на жените си. Ти не знаеш какво става с всички редовни войници след уволнението им, но аз знам. Не можеш да превърнеш човек в машина за убиване и да очакваш, че после ще се върне към нормалния живот, сякаш нищо не се е случило. Не става така.

Тя избърса сълзите си със салфетка.

— Не с всички става така, Катлин. И никога с онези, които са изкарали в играта толкова дълго като него. Райън просто е извадил лош късмет. Нямало е нищо, което да можеш да направиш, за да промениш нещата.

— Може би.

— Сигурен съм.

Думите му като че ли я утешиха. Емоциите, които бяха бушували за кратко в нея, се уталожиха.

— Все пак се омъжих за тоя проклет глупак с отворени очи. Предполагам, че съм достатъчно млада, за да започна нов живот… Рано или късно.

Блек нямаше как да не се възхити на силата ѝ. Фин би се гордял с нея.

— Последен въпрос. Райън винаги ли е имал вземане-даване с Фреди Тауърс след напускането на армията, или в последно време?

Още една болна тема. Катлин въздъхна и затвори очи.

— След като се върна, каза, че не искали да имат нищо общо с него. Някой пуснал слуха, че е от онези, които клинчат. Беше готов да сложи край на всичко, когато някой от Полка му каза да се обади на Фреди, той можел да задейства някои връзки.

— И така е получил работата в Париж?

Катлин кимна.

— Щяхме да се справим… Все му казвах, че искам него, а не някаква си къща.

— Стана късно. Най-добре да те оставя да поспиш — каза Блек, стана и докосна Катлин по рамото. — Нещо против да взема временно дневниците? Бих искал да проверя някои имена.

— Разбира се.

Блек прибра дневниците от бюрото на Фин и тръгна да си ходи.

— Пази се. Ще се обаждам.

— Лео?

Той погледна назад. Тя още седеше на масата с празната си чаша, обърната с гръб към него.

— Ще стигнеш до дъното на това, Лео.

Не беше въпрос. А заповед.

Щом излезе от покрайнините на града, Блек бързо отби и спря при портала на оградата на една нива. На слабата светлина на купето провери записа, направен от Фин за 15 май миналата година: Мич Бренан, 13:00, Лейнсбъро. Не беше сгрешил. Когато видя името за първи път, остана като треснат. Беше успял да скрие реакцията си от Катлин, но сега спомените нахлуха с пълна сила.

Мич Бренан, когото помнеше, беше новоназначен капитан от австралийските САС. Беше зачислен към отряда на Блек в първите дни на окупацията на Ирак, между 2003 и 2004 г. Ролята му беше предимно да гледа и да се учи в рамките на програма за професионален обмен. Но в хаоса на Багдад и ежедневните мисии за убиване или залавяне на бунтовници, които сякаш се множаха като червеи в труп, Бренан беше започнал да се включва все по-активно. Не след дълго водеше свои мисии и си спечели репутация на безстрашен, а после и на жесток и безразсъден оператор. Говореше се, че провесвал заподозрени от прозорци, като ги държал за глезените, и ги пускал да падат, ако не проговаряли. Накрая поведението му беше дошло в повече дори за Тауърс, който го върна в полка му преди да изтекат шестте месеца, за които беше командирован. Няколко години по-късно Блек беше чул слухове, че Бренан изчезнал по време на секретна операция за откриване на бойци на Ал Кайда в Индонезия. Помнеше, че си беше помислил, че това е добър ден за австралийската армия.

Изчезнал, но не и мъртъв.

Изключи лампата и остана да седи в тъмното купе, мислеше си за обаждането, което се чувстваше принуден да направи. Погледна през предното стъкло към осеяното със звезди черно небе. Винаги му беше интересно да си мисли, че очите му възприемат едновременно фотони, излъчени при раждането на вселената, и такива, които са само на няколко секунди, че е достатъчно да помръдне глава, за да погледне от настоящето към вечността. Повечето хора през целия си живот не си даваха сметка за този прост факт, но всеки войник го знаеше, независимо дали от книга, или инстинктивно.

Извади телефона си и набра номера на Фреди Тауърс.

— Лео! — възбудено възкликна Тауърс. — Тъкмо се канех да ти звъня. В твоя район съм. Можеш ли да отскочиш утре?

— Да отскоча?

— До Кредънхил.

— Следиш ли ме?

— Хайде да не увъртаме, а? Имаме да организираме мисия. Комисията получи разрешение от началника на Специалните части. Чух, че си говорил с Катлин. — Каза го, без да даде някакво обяснение.

— И какво като съм говорил? — отвърна Блек, като успя да скрие както изненадата, така и възмущението си.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Попаднах на едно име в дневника му. Мич Бренан. Срещали са се в Лондон миналия май. Мисля, че може да му е предложил доходоносна работа в Африка. Не се е получило. Фин напуснал преждевременно и не му било платено.

— Бренан? Помня го кучия му син. Виж ти, виж ти. — Тауърс изглеждаше искрено доволен. — Май си попаднал на нещо. Крайно време беше. Утре по обед, става ли? При главния вход. Ще те очакват.

Той затвори, оставяйки след себе си ревяща тишина.

Блек запали двигателя, включи фаровете и потегли. Погледна в огледалото и зърна отблясъци на лунна светлина по кола, която се движеше без светлини на петдесетина метра зад него. Тауърс наистина му беше пуснал опашка. Независимо дали му харесваше, или не, животът му вече не му принадлежеше напълно.

Продължи през тъмния тунел на нощта, примирен с неизбежния факт — където и да отидеше, щеше да се стигне до убиване.