29.

Единствените звуци бяха тихото тиктакане на часовник, шумоленето на обръщани страници и от време на време тътрене на крака по полирания под. Блек седеше на едно бюро в ъгъла в Библиотека Кодрингтън — според него най-великолепната в Оксфорд — на същото място, където в продължение на близо триста години са идвали поколения учени, за да формулират идеи, които ще оформят историята на света. Създадена със средствата на прословутия робовладелец, който ѝ дал името си, Код, както беше наричана с обич, била проектирана в началото на осемнайсети век от архитектурния гений Николас Хоксмур в старогръцки стил. Най-доброто и най-лошото на западната цивилизация се съчетаваха тук в една-единствена сграда, която сякаш притежаваше почти свръхестествената способност да съсредоточава ума.

Блек беше дошъл тук след сутрешните занимания, за да прекара следобеда в катедралното спокойствие на Код и да проучи идеите на Викторианската епоха за баланса между военната сила и мирния подход. Беше любопитно, че в средата на деветнайсети век Великобритания е била най-голямата империя на света и в същото време е имала най-малката действаща армия в Европа. Най-важният елемент за успеха на страната като че ли е бил самоувереността в съчетание с непоклатимото религиозно убеждение, че британците са предопределени да разпространяват цивилизацията. Иначе казано, викторианците тържествували в едно почти пълно отсъствие на цинизъм. През втората половина на деветнайсети век Америка поела тази роля, също така заредена с вярата в своите по-добри технологии и моралната си праведност. И веднага щом тази страна също започнала да се съмнява в собствените си мотиви, се появили религиозните абсолютисти от Близкия изток, за да запълнят вакуума.

Следобедното четене потвърждаваше без никакво съмнение заключението, до което беше стигнал инстинктивно преди години в почервенелите от кръв пясъци на Ирак — че идеите са наистина по-силни от армиите. И зад това се криеше една още по-дълбока истина — че нуждата от водещ принцип е константа, подобно на силата на гравитацията. Всеки мъж и жена на този свят вярва в нещо, дори в негативния смисъл на отхвърлянето на установените догми. И именно тези негативни идеи го тревожеха най-много. Всяко общество, заело се да унищожава собствените си доктрини, било то и в името на висши ценности, е опасно уязвимо. Викторианската история беше доказателство за това — британската самоувереност започнала да помръква от момента, в който Дарвин свел всемогъщия дотогава Бог до една от множество съперничещи си теории. Системата от вярвания, с която мъже прекосявали океани и достигали до сърцето на Африка, била натикана под ватерлинията от силата на простото научно наблюдение. Към края на Първата световна война страната се чувствала като изоставена от Бога и изтощена. Към края на Втората световна война дължала оцеляването си изцяло на Съединените щати — страна, която тепърва щяла да се зарази със съмнение в самата себе си.

Блек вдигна очи от бюрото и погледна към мраморната статуя на Уилям Кодрингтън, която се издигаше величествено и властно в центъра на залата. Той беше поставен на висок пиедестал, облечен като римлянин и със свитък в ръка. Определено не му е липсвало самочувствие, което говореше добре за него, но си оставаше човек, който е оковавал робите си във вериги и ги е бичувал и за най-малките провинения. Човек, който въплъщаваше всички противоречия, които измъчват и нас — ние процъфтяваме за реалната и теоретичната сметка на другите. Как можем да преодолеем това? Как да поканим всички на партито? Каква идея има силата да обезоръжи както деспотите, така и фанатиците единаци по света? За формирането ѝ беше нужен ум, много по-голям от неговия, но Блек можеше да посочи две условия, на които трябваше да отговаря тя — да обещава достойнство и да включва споделяне на печалбата.

Той взе химикалката и започна да пише.

Какво е по силите ни и какво не?

Не можем да убедим за една нощ враждебни страни, култури и индивиди в правотата на нашето мислене, но можем да предложим сигурност и ресурси, в рамките на които може да настъпи промяна. На първо място трябва да сме амбициозни и универсални във визията си, а не да мислим и действаме на парче, да сме непостоянни или още по-лошо, неискрени. Трябва да действаме и да говорим така, сякаш имаме план за следващите сто години. Историята показва, че само с такива големи цели можем да се надяваме да спечелим сърцата и умовете на онези, които са против нас. Само с такива цели можем да се надяваме, че действията ни ще отговарят на съвестта ни. И че ако действаме не по съвест, работим за враговете си.

Прочете отново написаните думи, без да е сигурен дали заслужават да бъдат казани, или са празна риторика. Реши, че ги харесва, въпреки че са малко пресилени. Беше прекарал зрелия си живот в участие във войни, които никой авторитет не беше оправдал по друг начин освен като непосредствени заплахи и цели. Никога не беше вдъхновяван. Никой генерал или премиер не го беше убеждавал, че рискува главата си за някаква възвишена цел. А ако не можеш да убедиш собствените си хора, какви са шансовете ти да убедиш врага?

Телефонът във вътрешния му джоб тихо избръмча. Той го извади и видя съобщение от Карън: Гледай да дойдеш довечера. НЯМА да се оправям сама. К :)

По дяволите! Удобно беше забравил поканата на ректора на високата маса. Погледна си часовника. Вече беше вечер. Следобедът беше отминал. Мислено изстена при мисълта, че ще трябва да вечеря с колеги, и в същото време си напомни, че шансовете му да се представи в добра светлина се изчерпват. Колкото и добре да приемеха доклада му в Уест Пойнт, трябваше да спечели поне няколко от колегите си на своя страна.

Върна с неохота „Имперски и колониални институции на Британската империя“ на Едуард Шепърд Крийси и се приготви да изтърпи изпитанието по възможно най-добрия начин, макар че ако трябваше да е искрен, предпочиташе да преговаря с усмихващи се главатари, докато хората им са насочили калашници към него.



— Ето те и теб. Помислих си, че отново ще трябва да те покривам. — Карън го чакаше във вътрешния двор, облечена в дълга черна преподавателска мантия върху тъмносиня рокля и с обувки на висок ток в същия цвят. Беше прибрала косата си, разкривайки бледата си изящна шия.

— Извинявай. Не беше нужно да ме чакаш. Помислих си, че ще си горе с останалите.

Тя сви рамене. Срамуваше се да признае, че не би могла да издържи сама на аперитивите.

— Ще ходим ли? — Той кимна към стълбището в отсрещния край, водещо към общата зала за старшите преподаватели.

— Няма смисъл. Почти е време. А и без това не понасям шери.

— Добре. — Блек се усмихна. Не се сдържа и я погледна пак. Почти не помнеше да я е виждал облечена в нещо различно от джинси или ликра. С радост установи, че наранената ѝ ръка вече е с по-лека превръзка и че блясъкът в очите ѝ се е върнал. Въпреки това отново го загриза съвестта, че може той да е причината за станалото с нея. Измъчваше го като някаква мръсна тайна, за която не може да се говори.

— Не го казвай. — Тя го погледна закачливо. — Вярно, тази рокля не е излизала цяла година от гардероба, но поне още влизам в нея.

— Щях да кажа, че изглеждаш много елегантна.

— Това май го чувам за първи път. Жалко за това.

Вдигна бинтованата си ръка и се усмихна.

Погледите им се срещнаха и помежду им премина искра, която изненада Блек. За миг изпита чувството, че ще се целунат. Усети как тя почти пристъпва към него, но за своя изненада се вцепени, а после неловко се замъчи да намери какво да каже.

— Някакви новини от полицията?

— Никакви. — В гласа ѝ се долавяше леко разочарование. — Успяха само да заключат, че било изолиран инцидент. Някакъв ненормалник, искащ да плати поредната си доза. Поне в парниците вече имаме охранителни камери. — Тя очевидно желаеше да смени темата. — А ти къде беше? Не те видях през уикенда. Да не беше избягал отново из пущинаците?

— Да — излъга Блек. — Просто ми хрумна на момента. Реших, че ще ми помогне да мисля.

— Иска ми се някой път да видя къщата ти. Обичам възвишенията.

— Заповядай, стига да нямаш нищо против бедняшкия живот. Горе е малко мизерно.

— Отраснала съм в общинско жилище в Шефилд. Повечето места изглеждат луксозни в сравнение с него.

Тя се разсмя, но Блек забеляза, че очите ѝ се стрелкат неспокойно насам-натам, сякаш още беше нащрек за спотайващи се нападатели.

Часовникът на колежа удари. Беше седем и половина. Група закъснели студенти изтичаха по стълбите към големия вход на трапезарията. Последваха ги добре смазани гласове откъм общата зала на старшите преподаватели. Появиха се десетина техни колеги и неколцина поканени гости. Всички бяха с леко зачервени лица. Блек и Карън отидоха при тях и размениха любезни поздрави, докато чакаха ректора да ги поведе към трапезарията.

Ритуалът не се беше променил от студентските години на Блек и сигурно беше останал почти същият през трите века от основаването на колежа. Студентите, седнали на три дълги маси, поставени перпендикулярно на входа, станаха от пейките си и замълчаха, докато ректорът водеше процесията към високата маса в отсрещния край. Групата зае местата си зад столовете си и всички сведоха глави, докато една студентка четеше молитвата на латински от катедрата. Крайст Чърч използваше версия на същия текст, но Устър се гордееше, че неговият е оригиналният, без по-късни промени. Това беше най-обстойната молитва в Оксфорд и Блек я знаеше наизуст.

Nos miseri homines et egeni, pro cibis quos nobis ad corporis…

И така нататък в същия дух, докато накрая студентката не спря и всички присъстващи не казаха в един глас Амин. Последва шум на премествани столове и вечерта започна.

Блек се беше погрижил да седне точно срещу Карън, за да я държи под око. Имаше неписано правило, че колкото по-висок е коефициентът на интелигентност на масата, толкова е по-вероятно да бъдеш притиснат в ъгъла от някой досадник или от развратник. Карън беше извадила смесен късмет — от лявата ѝ страна седеше Клеър Саймс, млада, сериозна, но лишена от чувство за хумор преподавателка по право, а от дясната ѝ беше професор Силвио Беладини, известен политически философ с екстравагантно буйна бяла коса. Неотдавнашната му номинация за най-високото отличие в неговата дисциплина, наградата на Киото, в никакъв случай не беше допринесла за укротяване на и без това огромното му его. Отдясно на Блек седеше д-р Джина Марлоу, която изглеждаше невзрачно, но бе невероятно интелигентен имунолог, а от лявата — д-р Майк Калахан, един от най-големите специалисти по модерна история в страната и самопровъзгласил се постмодернист. Ректорът, професор Алекс Лавийн, седеше начело на масата, през две места отдясно на Блек. Той бе носител на множество отличия и дори бе номиниран за Нобелова награда, така че авторитетът му беше неоспорим.

За облекчение на Блек благодарение на аперитивите колегите му бяха в добро настроение. По време на предястието от пушена сьомга разговорът се въртеше дружески около няколко незначителни теми, след което Лавийн разказа за злополучния си опит от миналото лято да купи малко лозе в Умбрия. Непосредствено преди покупката италианският му адвокат получил пристъп на съвест и го предупредил за неофициалните „такси“, които трябвало да плаща на местната мафия, която фактически държала властта в региона.

Беладини се разсмя гръмко.

— Боя се, че в родината ми старите навици умират трудно. Но тези местни мафиоти са много свестни, когато ги опознаеш. Кажете, колко пъти ви се е случвало да седнете на чаша добро вино и приятен разговор с британски данъчен чиновник?

Лавийн призна, че може да се е уплашил повече от необходимото, но добави, че някои културни разлики са просто прекалено големи, за да се оправиш с тях.

Калахан пое топката и разказа няколко весели случки от детството си в едно гранично село в Северна Ирландия, управлявано от съюз между непочтени свещеници, контрабандисти на добитък и ИРА. Блек се развесели, когато забеляза шока на Клеър Саймс от историите му. Родена в началото на 90-те, тя не можеше да си представи, че по нейно време в Обединеното кралство има въоръжено разбойничество.

— Давали са убежище на терористи? Как тези свещеници са оправдавали действията си пред самите себе си?

— Е, това изисква период на дълбок размисъл, а не мисля, че изобщо съм виждал отец Доминик в такова състояние. — Калахан се прекръсти с престорено набожна физиономия. — Бог да даде покой на душата му.

Всички се разсмяха, с изключение на Клеър, която изглеждаше ужасена от реакцията им.

— И аз не мисля, че е много смешно — каза Карън в опит да покаже солидарност.

Блек ѝ се усмихна през сребърния свещник на масата.

Разговорът се насочи към последните опити на колежа за набиране на средства и дискусия морално ли е да се приеме голямо дарение от дребен саудитски принц за разкриване на стипендии за студенти от Близкия изток. Настроението стана сериозно, докато обсъждаха деликатната тема, осеяна на всяка крачка с капани. Никой не смееше да каже и една сричка, която може да бъде интерпретирана погрешно. Блек сподели мнението си, че всяка инициатива, която допринася за размяна на идеи с ислямския свят, е добре дошла, стига ударението да е върху размяната. И че всяко подобно начинание е по-добро от взаимната неосведоменост. Коментарът му като цяло беше одобрен. Това беше първият му съществен принос в разговора и той го отчете като успех. Джина Марлоу, която до този момент беше мълчала, добави своето мнение, че не съществува противоотрова срещу религиозния фундаментализъм от всякакъв вид, по-ефективна от емпиричния научен метод — студентите в нейната лаборатория например виждали с очите си еволюцията на бактерии, случваща се за седмица.

Останалите замърмориха в знак на съгласие. Блек предпочете да не споделя мисълта си, че въпреки цялото им постимперско чувство за вина всички на масата, дори Калахан, вярват в износа на западното критично мислене така трескаво, както викторианските им предци са вярвали в разпространяването на християнството.

Появиха се сервитьорки с бели престилки да отнесат ордьоврите и да сложат на тяхно място основното ястие: агнешки бут с „Шато Гран-Пюи-Лакост“, реколта 1986. Карън беше поръчала вегетарианска храна, която се състоеше предимно от карфиол и броколи, от чийто вид стомахът на Блек се сви. Въпреки това той се възхити на сдържаността ѝ. Опита от агнешкото. Месото се разтопи на езика му. Виното беше меко и богато на вкус. Това бяха декадентски удоволствия, но след години на бойното поле и армейски дажби той нямаше нищо против да им се отдаде.

Чашите бяха напълнени отново и общителният Беладини стана естествен водач на разговора и им разказа случка от неотдавнашното си двуседмично посещение като гостуващ лектор в Пекинския университет.

— Назначиха ми не един, а трима официални „асистенти“! — възкликна той. — Един кисел младеж, който изобщо не си направи труда да скрие факта, че е правителствен агент, и две млади жени с красотата на порцеланови кукли. — Той се усмихна извинително на Карън и Клеър. — Мисля, че домакинът ми го направи съвсем преднамерено. Изобщо не се притесняват да въртят старите номера, но ви уверявам, че се държах безупречно. Тези тримата присъстваха на всяка лекция и не се опитваха да ме цензурират — тъкмо обратното, непрекъснато кимаха, но в същото време ги забелязах, че следят внимателно студентите за признаци за покваряване. Бяха ефективни. Много ефективни. Всичките им въпроси имаха критична позиция. Защо Западът е така толерантен към политическия хаос? Нашите враждуващи политици не поемат ли вината за хедонизма и неврозите на младите поколения? Безкрайните ни избори не пречат ли на правителствата да бъдат продуктивни? Копнеех някой от тях да ме попита нещо фриволно или нямащо отношение към темата, подобно на оксфордските ми студенти — завчера например една млада дама ме попита дали съм ходил на някое от бунга-бунга партитата на Берлускони. Ха! Де да бях! Китайците никога не биха се осмелили да питат подобно нещо. Изобщо не би им минало през ума. Те са ужасно, изнервящо почтени.

— Мислите ли, че студентите са били предупредени предварително да не го правят? — попита Лавийн.

— Възможно е, но освен това усетих истинско внимание. Тяхното общество е изключително насочено към постигане на цели. Под външната маска на консуматорството неговите основи си остават дълбоко вкоренени в онзи особен почтителен феодализъм, възприет и използван максимално от комунистите.

— Не забелязахте ли раздвижване на индивидуализъм? — попита Калахан. — Намерение за дълбока промяна в културата? За бога, хлапетата би трябвало най-малкото да гледат порно.

— Няма спор, че технологията е стимулиране на материални и плътски желания. Но да подбужда желание за демокрация? За трусове? Не, не мисля. Останах с впечатлението, че като цяло съзнанието на населението си остава същото. То се стреми да запази себе си в целите си необятни размери. А умът на хората се стреми към най-ефективния метод за оцеляване, не мислите ли?

— Зависи какво разбирате под хората — каза Клеър Саймс. — Има много китайски малцинства, които са жадни за демокрация. Като тибетците например.

— Днес един мой студент от Пакистан каза нещо интересно — включи се Блек. — Че демокрацията и свободата са две много различни неща. Един репресивен режим може да предложи защита, каквато властта на мнозинството определено не може. Вземете например изселването на християните от Ирак. Демокрацията не им помогна особено.

— И това е аргумент в полза на какво по-точно? На подкрепяне на репресивни режими ли?

— Може би на един по-постепенен подход. — Блек усети, че останалите са замълчали в очакване. Срещна погледа на Карън. Тя също го беше усетила. Именно това чакаха всички — да видят какъв точно е този бивш военен. Внезапно смутен, Блек подбра внимателно думите си, усещайки как се изчервява под стягащата го яка. — Отчасти въз основа на личния си опит смятам, че репресивните режими не съществуват случайно. Те удържат един или друг вид напрежение. Ако то бъде освободено прекалено бързо, получаваме експлозия, за която смятаните за бенефициенти от намесата ви няма да ви благодарят. Трябва да се подхожда с колкото се може повече историческо и културно разбиране. Ако искате да имате демокрация в друга страна като Ирак, трябва да направите предложението неустоимо. Ако населението не знае, че иска нещо, то по дефиниция няма да го желае.

Отново последва мълчание, докато присъстващите смилаха думите му. Блек и Карън се спогледаха. Той имаше чувството, че присъства на предварително планирано изслушване.

Беладини се усмихна и завъртя чашата си с два пръста.

— Ако ми простите, доктор Блек, но като че ли в някакъв момент сте изпитали просветление в стил свети Павел.

— Не е конкретен момент. Просто натрупани наблюдения.

— Но е дошло време, когато сте избрали да напуснете армията. Специалните въздушни части, нали?

— Винаги съм копнял да се върна към проучванията. Времето ми се видя подходящо — отвърна Блек, избягвайки втората част на въпроса.

— Точно когато останахме без войни за водене — каза Калахан. — Макар да подозирам, че бившите ви колеги са намерили с какво да се занимават другаде.

Блек усети, че лешоядите кръжат. С периферното си зрение видя как Лавийн свежда поглед към празната си чиния.

— Да, участвал съм в достатъчно конфликти — каза Блек и чу леко предизвикателна нотка в гласа си. — Но не си правя никакви илюзии — докато има такова нещо като свобода, винаги ще има и борба за запазването ѝ.

— Борба с насилие? Постоянна война? — предизвикателно попита Беладини.

— Известно насилие, да. Сдържано. Локализирано. Специфично. Войната е нещо по-голямо. Надявам се, че сме се научили да я избягваме, освен в най-крайни обстоятелства.

— А законността на това локализирано насилие не ви ли безпокои?

Въпросът дойде от Клеър Саймс. Блек знаеше какво предстои. Слуховете. Те бяха стигнали до колегите му, точно както беше очаквал. Успя да запази спокойствие.

— Придържането към най-високите стандарти е абсолютно задължително. Ако се провалим в това, губим всякакъв авторитет.

— Но вие лично сте участвали в незаконни тайни операции. Или най-малкото ви обвиняват в това, нали? — притисна го тя.

Ето я. Бомбата, която всички очакваха да гръмне. Доставена — несъмнено по предварителна уговорка — от най-младшата от тях. Клеър беше изтеглила късата сламка.

— Така ли? Не зная за подобни обвинения.

— Днес следобед имаше статия в сайта на „Черуел“ — обади се Джина Марлоу. — Не я ли видяхте? Сигурна съм, че новината вече е подета от националните медии.

— Не — честно отвърна Блек.

Погледна Карън. Тя като че ли също не знаеше нищо.

— Мога ли да попитам какво пише?

— Цитира се някакъв либиец на име Юсуф Али Махмуд, според когото един от похитителите му бил „бивш британски офицер, сега лектор в Оксфорд“ — каза Клеър Саймс. — Твърди, че британските Специални части го отвлекли през две и седма от Триполи и го предали в Гуантанамо.

— Признавам, че никога не съм чувал за господин Махмуд. Изглежда, някой се опитва да създаде неприятности. Би било изненадващо при сегашния климат някой като мен да бъде оставен на мира.

— Лео, на ваше място бих се заел с този въпрос колкото се може по-скоро — каза Лавийн, включвайки се внимателно в разговора. — Поне са проявили благоразумието да не ви споменават по име. Сигурен съм, че юристите на колежа могат да ви помогнат.

— Благодаря, че ми казахте. — Блек отпи глътка вино и с облекчение установи, че ръката му не трепери.

— Е, има ли някаква истина в обвиненията? Участвали ли сте в предаване на пленници в Гуантанамо? — Клеър Саймс определено беше излязла на пътеката на войната.

Карън му се притече на помощ.

— Не е ли по-добре да оставим Лео да се оправи с това? — каза тя. — Не виждам какво ни влиза в работата.

— Да говорим направо, а? — обади се Беладини, който беше събрал кураж от третата чаша вино. — Лео, предстои ни да обсъждаме кандидатурата ти за редовен преподавател. Този въпрос трябва да бъде решен възможно най-бързо. Разбираш как стоят нещата. Става въпрос за колежа и за репутацията на всички ни.

— Бъди сигурен, че нямам желание да опетнявам репутацията ти, Силвио. — На Блек му идеше да го фрасне между изскубаните вежди и да го просне на пода с окървавен нос сред строшени чинии, но вместо това му се усмихна успокояващо. — Но те съветвам да се заключиш хубаво тази нощ. Току-виж съм решил да те отвлека.

Последва ледена тишина, после на загорялото от слънцето лице на Беладини цъфна усмивка. Той тръсна бялата си грива и избухна в смях.

Загрузка...