Черното изкуство да убиваш

32.

Полуофициалната операция на Тауърс се свеждаше до два лаптопа, свързани през сателит с интранета на Министерството на отбраната. Това му даваше ограничен достъп до някои бази данни, но не и до онези на Службата за сигурност и полицията. Той със съжаление сподели с Блек, че способността му да разполага с ресурсите на държавата са намалели значително, откакто Комисията го е наела. Правителствените мрежи се следели толкова внимателно, че нямало начин да се рови в тях достатъчно безопасно. Особено го мъчеше загубата на достъп до сложната мрежа охранителни камери на столицата и системата за лицево разпознаване, която му беше позволила да следи Блек в града преди няколко седмици. Подобно на авантюристичните дни след Багдад, трябваше да се оправя, разчитайки единствено на собствената си съобразителност.

Наведен над клавиатурата на бюрото в ъгъла на дневната, Тауърс се опита да проследи Дрекер и спътниците ѝ с ограничените ресурси, с които разполагаше. Всяко искане за помощ трябваше да се отправя лично и под прикритието на официалната му работа в МО. В резултат на това се забърка в заплетен процес, който изискваше да увещава по телефона безброй пазачи да го допуснат до тайните и ресурсите си поради убедителни причини.

Започна опитите да идентифицира Сюзан Дрекер, като прати снимките ѝ на доверени хора в МИ5 и Секретната разузнавателна служба, известна и като МИ6. Онова, което можеше да е просто пускане на снимката през софтуера за лицево разпознаване, свързан с различните бази данни на местни и чужди обекти на интерес, се превърна в дълго упражнение, включващо обаждания до различни служители на все по-високи постове. Междувременно натовари Блек със задачата да прерови социалните мрежи за снимки от сцената пред Британския музей. Малкото появили се онлайн бяха предимно на последиците от инцидента. Един минувач беше снимал от тротоара как Дрекер се качва в джипа, друг пък бе уловил Блек, докато вървеше към чакащата кола на Тауърс.

— Типични проклети ленивци! — изруга Тауърс, като закри с длан слушалката, след като за трети път го бяха поставили на изчакване. — Един бог знае как руснаците още не са ни превзели. А може и да са го направили!

Най-сетне му беше дадено разрешение. Бяха пуснати проверки и след десет минути получиха обаждане, което потвърждаваше, че лицето на Дрекер не е сред няколкото милиона съхранявани в правителствените бази данни. Вероятността за грешка, увери го един младши служител, била в рамките на по-малко от пет процента.

— Мамка му! — Тауърс тресна телефона и стовари юмрук върху бюрото. — Изобщо не я познават. Как е възможно? Тя трябва да е минала през някое проклето летище.

— Какво е положението ти сред американците? — попита Блек. — Може би те ще могат да я разпознаят.

Тауърс се облегна в стола си и изстена.

— Проклетите янки са по-зле и от нас. Кълна се.

Блек го погледна озадачено над екрана на лаптопа си.

— Бюрокрацията. Опитвал ли си се някога да се свържеш с американските власти? Докато ги убедя, че имам право на информацията, и двамата ще сме умрели от старост.

— Тогава поискай услуга от някой, който би те послушал.

Тауърс го изгледа неразбиращо за момент, после грабна слушалката и набра номера на Антитерористичната команда на Скотланд Ярд. Свързаха го със заместник-началника Елинор Грант и той превключи тона на мига.

— А, здравей, Елинор. Фреди Тауърс е. Срещнахме се миналия месец във Вътрешно министерство. Да, точно така… Виж, знам, че си затрупана с работа, но се питам дали би се съгласила да ми направиш една ужасно голяма услуга. Искам да идентифицирам едно лице и ще съм много благодарен…

Успя. Главният суперинтендант беше омаяна и се съгласи да прати спешни искания до Агенцията за национална сигурност на САЩ, ФБР и ЦРУ.

— Ето жена, на която винаги мога да разчитам — каза Тауърс, докато затваряше телефона. — От сой. Омъжена за кралски съветник. Учила в Кеймбридж.

— Приличен човек — каза Блек, използвайки една от любимите фрази на Тауърс.

— Именно. — Тауърс почука по бюрото с показалец. — Маниери. Чест. Почтеност. Къде отидоха всички тези неща, Лео?

— Очевидно в старшите редици на Лондонската полиция.

Тауърс пусна отговора му покрай ушите си, наведе се над клавиатурата и затрака яростно на нея.

— Кажи ми пак номера на джипа.

— 401 D 894.

— Дипломатически номер. Една от базите данни, до които благоволиха да ме допуснат. — Той мина през няколко екрана, докато се ориентираше в правителствената мрежа, и накрая намери секция с ограничен достъп на Агенцията за лицензиране на водачи и превозни средства. Въведе номера и зачака нетърпеливо резултата. — Няма съвпадение. Номерът е закрит през две и петнайсета. Преди това е бил на кола на правителството на Тунис. Е, това ни води точно доникъде.

— Пътните камери?

— Това означава пак да звъня в полицията. Предпочитам да не го правя, ако мога. Нещата може да се усложнят.

— Нима би рискувал тя да се измъкне? Не те разбирам.

— В идеалния случай търсим гнездото на плъховете, Лео, а не един плъх. Ако полицията я спипа преди нас, тя никога няма да проговори.

Блек се помъчи да следва мисълта на Тауърс.

— Каза ми, че тази операция е съгласувана с Лондонската полиция и че ще я закараме в Падингтън Грийн.

Тауърс изсумтя и побутна очилата си нагоре на сплескания си нос.

— Определено беше съгласувано.

— Но смяташе да я закараш другаде ли?

Тауърс не отговори.

— Имам граници, Фреди. Винаги съм ги имал. Знаеш го.

— Значи добре, че се измъкна, така ли? — Тауърс вдигна телефона и набра поредния номер. — Полковник Тауърс от Министерството на отбраната. Бихте ли ме свързали с господин Хан, моля…? В такъв случай ще съм ви благодарен, ако го потърсите у дома. Много е спешно.

Докато Тауърс се бореше с телефонната централа на Транспортна полиция, Блек се чудеше какво ли е кроял, ако бяха успели да пипнат Дрекер. Дали очакваше от него да я върже в някое мазе и да я изтезава? Това беше абсолютно недопустимо дори в разгара на война. При разпитите на жени винаги трябваше да присъства и офицер жена. Блек се мъчеше да проумее какво си мисли Тауърс.

Какво друго криеше той? Защо не беше прям с него?

Мислеше мрачно върху възможностите, докато Тауърс се мъчеше да се добере до някой с достъп до базата данни. Навсякъде по периметъра на кръглата зона, покриваща централен Лондон северно от Темза и малко на юг от нея, имаше камери. Номерата на всяка влизаща и излизаща кола се записваха и водачите се таксуваха за привилегията да карат в центъра на града. В един типичен за Оруел стил цялото движение се записваше и съхраняваше.

— Албърт Ембанкмент? Сериозно…? Да, крайно време е. Мога ли да се надявам да ми пратите снимка? Благодаря. — Тауърс продиктува служебния си имейл, сякаш говореше на малоумен. После затвори и се обърна към Блек. — Пътували са на запад по южния бряг на реката. Направо са минали пред главния вход на МИ6.

Блек отвори карта на компютъра си и увеличи мястото.

— Значи или са планирали да завият наляво и да продължат на юг, или…

— Батърси. Хелипортът. На пет километра на запад. — Той грабна слушалката. — Какъв е номерът им?

Блек нямаше как да не съжали рецепционистката, която отвърна на позвъняването на Тауърс. Той настоя да бъде свързан незабавно с контролната кула и заплаши, че ще има сериозни последици, ако бъде забавен. Успя.

— Полковник Фреди Тауърс от Министерството на отбраната, нуждая се от пълното ви съдействие, става въпрос за националната сигурност. Издирваме двама заподозрени, замесени в стрелба с жертви в центъра на Лондон по-рано днес. Бяла жена към четиресетте и мъж около трийсет, испанец или от смесен произход. Смятаме, че са пристигнали при вас преди около час и четвърт. Предполагаме, че целта им е някое летище извън Лондон… Благодаря… Да, ако обичате.

След като си осигури съдействието им, Тауърс поиска подробности за всички заминаващи полети от последния час след предполагаемото пристигане на Дрекер и спътника ѝ. Два полета отговаряха на очакваното. Единият беше до летище „Бигин Хил“ в Кент, а другият — до военновъздушната база „Нортхолт“ в западната част на Лондон. Обаждане в „Бигин Хил“ установи, че заминалите от летището са група бизнесмени, пътуващи за Инвърнес.

— Нортхолт не ми се вижда много логично — промърмори Тауърс. — Знам, че базата отвори пистата си за цивилни полети, но няма да ми е първият избор, ако съм на нейно място.

— Тя вече е на практика цивилно летище — каза Блек, докато преглеждаше сайта на базата. — Повече от трийсет частни полета на ден. Предимно малки самолети.

Тауърс намери координатите на командира на базата в базата данни на МО и след секунди говореше с него на личния му мобилен номер. Макар Тауърс да не познаваше лично полковник Томи Чандлър, Чандлър много добре знаеше кой е той. Беше служил дълго в Бастиън, където Фреди Тауърс Огнените топки си беше създал репутация с исканията си в последния момент за въздушна подкрепа в затънтени кътчета на Афганистан и за врявата, която вдигаше, ако получаваше отказ.

Чандлър прояви благоразумието да не се опъва и остави Тауърс на линия, докато се обаждаше на главния диспечер. Оказа се, че през посочения период от летището е излетял само един самолет. Двама пътници на борда на „Гълфстрийм G4“, пътуващ за Маями, Флорида. Самолетът бил регистриран на частен оператор с адрес в Панама Сити. Имената на пътниците били Жан-Баптист Бонор и Мариан Вилие. Пътували с френски дипломатически паспорти, издадени във Френска Гвиана. Самолетът бил във въздуха вече повече от час, което означаваше, че е доста навътре в Атлантика. Напълно възможно било Маями да не е крайната им дестинация, а само място за презареждане, но за това нямаше информация.

Тауърс благодари на Чандлър за помощта, затвори и се облегна назад в стола си.

— Чу ли това? — каза той, загледан напрегнато в нищото. — Френска Гвиана.

— Да — отвърна Блек. В главата му започваше да се оформя обезпокоителна идея.

— Как тълкуваш това?

— Като неочаквано — каза Блек, като предпочете да не споделя теорията си.

Вгледа се в лицето на Тауърс, мъчейки се да разчете изражението му. Виждаше как умът му работи, как се мъчи да направи връзките. Блек започна да се пита дали съмненията му за намеренията на Тауърс не са напълно безпочвени. Може би нямаше нищо освен смътния план да заловят и разпитат Дрекер. Може би това наистина беше набързо организирана неофициална операция. Нито повече, нито по-малко хаотична от начина, по който правеха нещата в Багдад в продължение на повече от две години. Там бяха поставяли целите си в движение, бяха набелязвали мишените си ден за ден, час за час, като изпросваха, заемаха или крадяха ресурсите, които им бяха необходими.

— Не може да са французите — каза Тауърс. — Определено…

Телефонът иззвъня и прекъсна потока на мисълта му. Обаждаше се професор Стивън Уилки от болницата „Гай“. Току-що беше завършил аутопсията на спътника на Дрекер и беше превъзбуден. Знаеше, че Тауърс моментално ще се втурне да види какво е открил.