Черното изкуство да убиваш

16.

Блек излезе от залата за семинари в топлия късен следобед. Двата часа дискусия дали отстъпките през 30-те години са довели до жестокостите на нацистите се бяха превърнали в ожесточен спор за заплахата от страна на модерна Саудитска Арабия и Иран. Необичайно, но днес лагерът, защитаващ тезата „две грешни действия не правят едно правилно“, имаше равностоен съперник в лицето на привържениците на пряката намеса, сред които бе синът на един прочут с агресивността си американски адмирал. Ръководенето на сблъсъка не помогна на Блек да се отърве от дължащото се на уискито главоболие, което го мъчеше откакто бе тръгнал от Тай Аргел в пет сутринта, но му бе дало стимул да се съсредоточи отново върху доклада си — изглеждаше, че вярата в миротворците с огнево превъзходство все още беше жива и се ползваше с подкрепата на бъдещите лидери.

С надеждата, че една кратка разходка ще му помогне да се отърве от махмурлука, той тръгна към квартирата си по заобиколен път покрай езерото. Сцената беше като взета от Елисейските полета — върби с надвесени над водата клони, пронизвани от слънчеви лъчи, които озаряваха лилиите под тях. Групи студенти се излежаваха на тревата покрай брега и подсъзнателно попиваха представа за цивилизовано съвършенство, която щеше да остане с тях до края на живота им. Блек се опита да си представи как ли би реагирал Фин на това. Сигурно нещо от рода на „Привилегированите ситни лайна още не знаят, че са се родили“. Самият той беше израснал в общинско жилище в Белфаст в разгара на размириците. И ако това не беше достатъчно лошо, майка му беше пропаднала презвитерианка, а баща му — също толкова пропаднал католик. Всички ги мразели, дори Бог.

— А, Лео.

Блек се обърна и видя ректора на колежа Алекс Лавийн да го настига. Лавийн беше висок дългокрак мъж на петдесет и пет, който освен че бе световноизвестен икономист, беше печелил международни награди атлет. Всестранната му надареност предизвикваше колкото възхищение, толкова и завист. Настигна Блек и продължи с неговото темпо.

— Надявах се да те намеря. Карън ми каза, че са те повикали и затова не си могъл да дойдеш в петък.

— Съжалявам — отвърна Блек. — Стар колега от армията си отиде внезапно. Трябваше да помогна.

— Тя ми каза. Моите съболезнования.

Блек кимна благодарно.

Лавийн помълча от уважение, преди да продължи.

— Миналата седмица имахме заседание на Комисията по назначения, обсъдихме кандидатурата ти. Имаш подкрепа, наистина, но… как да се изразя? Всички са съгласни, че реалният ти опит е безценен, може би уникален, но не можем да подминем необходимостта от задълбочен научен анализ. Искам да те подкрепя, Лео, ти си талантлив преподавател, много популярен сред студентите, както наблегна неведнъж Карън, но няма смисъл да захаросвам нещата, нужно ти е малко повече, за да прекрачиш линията. Доколкото разбрах, това лято ще изнасяш доклад в Щатите?

Блек успя да запази спокойна физиономия, макар да усещаше как земята под него пропада.

— Да. В края на август.

— И смяташ да го публикуваш?

— Надявам се да излезе в „Харвард Интърнешънъл Ривю“.

— Харвард е добре. Отлично. Това ще помогне много.

Блек изтълкува това като „Ако не го публикуват, забрави“.

Лавийн се наведе към него и го погледна съсредоточено.

— Да си остане между нас, става ли?

— Разбира се.

— Имам лекото усещане, че някои от колегите смятат, че назначаването ти може да изпрати труден сигнал — в политически смисъл.

— Те имат ли представа за какво точно пиша?

— Не. Е, поне не в подробности — призна Лавийн. — Виж, трудно ми е да го кажа, Лео, но ти дойде в нашия странен свят на доста по-късен етап от живота, отколкото повечето от нас. А след няколко десетилетия човек развива чувствителни сетива.

— Разбирам те напълно ясно. Ако искам мястото, по-добре да напиша нещо, което ще им допадне.

Лавийн сви рамене, сякаш предложението беше изцяло на Блек, но може би си заслужава да опита.

Спряха при дървения мост, водещ към оградената градина около елегантната къща на Лавийн. Светая светих, запазена за шепата най-отракани и амбициозни в политиката.

— Е, успех — каза Лавийн с тон, който волно или не прозвуча така, сякаш оставя Блек на съдбата му. После се усмихна неловко и тръгна по моста.

Внезапен подтик накара Блек да извика след него.

— Бъди откровен с мен, Алекс. Колко гласа трябва да спечеля?

Лавийн се вцепени и погледна през рамо. Вратът му се изчерви смутено над меката синя яка на ръчно ушитата му риза.

Блек чакаше отговора му.

— Гласовете са приблизително седем на три — измънка Лавийн. — Но това е само предположение. Нямаше гласуване в истинския смисъл.

— Благодаря — с по-мек тон рече Блек. — И съм благодарен не само заради това че имам тази възможност, но и за подкрепата ти.

Лавийн вдигна ръка в жест, който означаваше както „няма защо“, така и „довиждане“.

Блек го загледа как минава по моста и изчезва през вратата в покритата с глицинии стена, като се питаше какви ли салта се въртят в сложния му ум. Лавийн сам беше съставил икономически политики на няколко развиващи се страни и беше отявлен защитник на бедните и яростен критик на международната каста на свръхбогатите. А в същото време братята му бяха в бордовете на две от най-големите банки на света, а баща му бе министър в кабинета на Израел и герой от Шестдневната война. Никога досега Блек не беше срещал човек, който да се справя така успешно с толкова много противоречия. Но знаеше ли Лавийн истината за себе си, или просто беше обучил феноменалния си интелект да реагира против семейство, чието име само по себе си заплашваше да го постави наред с останалите му членове?

Искам да те подкрепя. А не ще те подкрепя.

Блек продължи по пътя си. Осъзна, че ректорът току-що беше изложил условията си — искаше да е сигурен, че Блек отговаря напълно на представата му, преди да застане на негова страна. Единствената му версия, която би подкрепил, беше на войнолюбеца, получил просветление и прероден, за да проповядва една нова истина. Благовест на мира.

Дали наистина беше станал такъв?

Пред очите му изникна образът на четиринайсетгодишно момче, излизащо от врата на тясна уличка в Багдад. Видя изражението му миг преди куршумите му да разкъсат стройното му тяло.

Ако бе имало момент, който да го накара да смени посоката, това беше този.

Тогава не го беше осъзнал. Убиването беше рефлекс. Един от десетките подобни случаи, когато е стрелял пръв, за да гарантира собственото си оцеляване. Не беше изпитал някакво чувство, докато бе гледал кървавите останки на момчето, но бе забелязал отсъствието му. Актът на отнемане на живот беше станал нещо обичайно. Част от работата.

Думите най-сетне се отприщиха. Идеите, които упорито бяха оставали фрагментирани седмици наред, започваха да се оформят в едно съгласувано цяло.

Стационарният телефон на Блек иззвъня. Той спря за момент писането, за да го изключи, след което изключи и мобилния си. Който и да го търсеше, можеше да почака.

Пропусна обаждането ѝ с две минути.