Черното изкуство да убиваш

39.

Сара Белман гледаше как професор Кенеди инжектира парчетата плодове с течността, която щеше да вкара наночастиците в храносмилателната система на четирите макака, които клечаха апатично в клетката си. Забеляза, че обикновено спокойните му ръце леко треперят. Кожата му имаше нездрав сивкав оттенък, сякаш е пипнал треска, и изглеждаше десет години по-стар от своите шейсет и пет. Жизнерадостният, винаги усмихнат мъж, с когото беше работила пет години, се беше превърнал в мълчалив мрачен призрак на предишния си аз.

И тя знаеше причината за това. Беше достатъчно млада, за да прекара няколко години в неизвестност и след това да излезе от изпитанието и да продължи напред. За ментора ѝ обаче това беше край на кариерата му. Онова, което щяха да постигнат на това място, щеше да бъде неговото завещание — черно петно, което щеше да заличи четиресет години пионерска работа.

Кенеди пусна спринцовката в кошчето за боклук, седна сковано на един стол и ѝ даде знак да продължи тя.

Белман си сложи дебели ръкавици, отвори клетката и посегна към единия от двата мъжки макаци — най-дружелюбния и кротък от четирите маймуни. Той се вкопчи в ръката ѝ като новородено за майка си. Дори през дебелата тъкан, която ги разделяше, Белман усети топлината на коремчето му и бързото туптене на сърцето, докато го носеше към по-малката клетка на работната маса до стената. Сложи го вътре, затвори вратата и пусна в хранилката няколко парчета плодове. След като беше гладувал часове, макакът ги изгълта лакомо. Белман гледаше като омагьосана мъничкото му, почти човешко лице и си мислеше за нищожните разлики в генетичния код, които го различаваха от човешкия вид.

Изчакаха десет минути, през които кръвоносната система да отведе наночастиците до целта им. Сара се опита да разведри атмосферата с общи приказки, но професорът беше прекалено унесен в мислите си, за да се включи. Тя искаше да го попита какво си мисли, дали и той изпитва ужас от това извращаване на работата им, но реши да му спести въпросите. Той имаше жена, три пораснали деца и куп внуци, за които да мисли. Един ден щеше да му се наложи да отговаря пред тях. Тя предположи, че в момента обмисля своята защита или дори признанието си.

Аларма оповести края на чакането. Ако моделирането им беше вярно, частиците вече бяха прикачени към клетките и бяха готови да се активират.

Без да разменят нито дума, Белман и Кенеди се заеха със задачите си. Докато Кенеди записваше с видеокамерата, тя извади малка червена играчка за дъвчене, изработена във формата на мече по причини, известни единствено на производителя. Пъхна играчката през пръчките на клетката и бързо се върна при компютъра си.

Зачака с пръст над клавиша, който щеше да произведе бял шум в мига, в който субектът докосне играчката. Макакът подходи внимателно към непознатия предмет, като го огледа за признаци за живот или опасност. Това продължи известно време, докато накрая маймуната не реши, че играчката не представлява заплаха, и я побутна предпазливо с пръст.

Белман натисна клавиша.

Статичният шум изпълни помещението. Съдържащите се в него кодове задействаха наночастиците, които стимулираха клетките. Ефектът бе мигновен. Макакът отстъпи крачка назад, сякаш изведнъж му се е наложило да възстанови равновесие, после без никаква следа от страх вдигна играчката с двете си ръце. Сара пусна звука отново, за да подсили програмата. Маймуната се вкопчи в пластмасовото мече, просна се по гръб и го обгърна с четирите си крайника.

Оставиха го така цяла минута, преди Сара да отвори клетката и да се опита да вземе мечето. Макакът закрещя, зарита и задраска — стискаше новата си играчка така, сякаш животът му зависи от нея. Накрая Сара я изтръгна насила от ръцете му и затвори вратата. Макакът заблъска пръчките на клетката и закрещя, очите му бяха облещени.

— За бога, върни му я — каза Кенеди.

— Но нали трябва да наблюдаваме постепенното отслабване…

— Дай му я. Не мога да понеса този шум.

Белман пъхна пластмасовото мече обратно в клетката. Макакът го грабна, прегърна го и моментално млъкна. Изражението на маймуната беше най-близкото до екстаз, което Сара бе виждала. Очите бяха затворени, на лицето беше изписано блаженство.

Резултатът беше много по-шокиращ и вълнуващ, отколкото бяха очаквали. Но веднага щом първоначалното изумление отмина, Белман беше обзета от ужас от възможностите, които отключваше този експеримент.

— Какво направихме? — промълви тя.

— Накарахме маймуна да харесва пластмасова играчка — с безизразен тон отвърна Кенеди.

Тя се обърна към него. Нямаше нужда от думи — двамата се разбираха идеално.

Това трябваше да бъде спряно по някакъв начин.