Черното изкуство да убиваш

8.

Голите факти. Това беше единственото, което искаше семейството на загинал войник. Само къде, кога и как. Инстинктът на Блек вече му казваше, че обстоятелствата около смъртта на Фин не са от онези, които правителствата биха искали да споделят дори с най-близките роднини. А в този случай бяха замесени две правителства, всяко от които несъмнено имаше свои причини да запази истината в тайна. Блек много добре знаеше за многобройните подозрителни смъртни случаи, които дори на британска земя си остават потулени и не се разследват; самият той беше лично отговорен за някои от тях. Освен това беше виждал как покривалото на секретността, спускащо се над изчезването на военнопрестъпници, терористи и шпиони, с лекота покрива и случайните инциденти, сполетяващи изпълнителите. Катлин Фин заслужаваше нещо повече. Блек беше твърдо решен да се върне у дома с нещо, което да даде отговор на безкрайните въпроси, които иначе щяха да го измъчват денем и нощем.

Пътуването на северозапад до станция „Джордж V“ включваше две прекачвания и осемнайсет спирки, но на Блек му се стори, че е продължило само секунди, тъй като беше изпаднал в онова състояние на транс, в което изпадат шофьорите през нощта, които пристигат на дестинацията си, без да си спомнят как са се озовали там.

Излезе от метрото насред какофонията на Шанз-Елизе. Коли, скутери и автобуси се изпреварваха безумно по широкия булевард в посока към Триумфалната арка. Блек зави надясно по булевард „Джордж V“ и седна на една пейка до претъпкано от туристи кафене, за да се включи в безжичния му интернет. Потърси новини за отвличането на британски учен и убийството на телохранителя ѝ. Не откри нищо, което веднага го накара да заподозре, че juge d’instruction е наредил случаят да се запази в тайна и че в отговор на молбата на френските власти някой английски министър е поискал от медиите да не разпространяват новината. Във Великобритания подобни стъпки се предприемаха само в случаи, представляващи заплаха за националната сигурност.

Търсенето на наскорошни научни форуми в Париж обаче моментално даде резултат. Само за секунди той установи, че предишната седмица Международната асоциация по нанотехнологии е провела годишната си конференция в Академията на науките. Програмата на конференцията беше публикувана на сайта на асоциацията. Блек я прегледа и откри двама участници от Оксфорд — специалист по информатика и биомеханичен инженер, д-р Сара Белман. Нейният доклад беше озаглавен „Нови механизми за доставяне на ДНК основа“. Очевидно ставаше дума за нещо свръхмодерно, но извън неговата специалност. Според програмата конференцията завършваше с прием, състоял се предишния четвъртък вечерта в хотел „Джордж V“.

Блек предположи, че подобно събиране на интелектуален капитал би изисквало охрана от професионална фирма като онези, които наемаха много от колегите му. Ако успееше да установи фирмата, с малко късмет можеше да попадне на бивш войник, готов да сподели поверителна информация. Провери адреса на асоциацията и установи, че централата ѝ се намира в Калифорния. Часовата разлика беше седем часа. Вероятността да има някой в офиса в шест сутринта в събота беше минимална, но нищо не му пречеше да провери. Набра телефонния номер. След кратка пауза последваха няколко позвънявания, след което се включи гласова поща. Блек се канеше да затвори, когато записаното съобщение беше прекъснато от женски глас.

— Здравейте. Говори Мария от МАНТ. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро — каза Блек. — Не очаквах да открия някого.

— Обажданията обикновено започват по това време. Ние сме глобална асоциация. Какво мога да направя за вас?

— Несъмнено знаете за един нещастен случай на конференцията в Париж миналата седмица. — Блек направи пауза. Мария не отговори. — Загиналият мъж беше мой колега. Имам важна информация, която бих искал да споделя с началника на охраната на конференцията. Питах се дали нямате някакви координати.

— Ясно… ъ-ъ…

— Предполагам, че е била парижка фирма.

— Съжалявам. Боя се, че подобно нещо излиза извън правомощията ми. Бихте ли ми оставили името и номера си, за да предам на някой от ръководството да ви се обади?

— Много е спешно. Можете ли да ме свържете с човек, който би могъл да има тази информация?

— Имате предвид сега ли?

— Да, моля. Аз съм майор Лео Блек. Бях командир на Райън Фин. Човекът, който е бил убит.

Беше я шашардисал. Личеше си по напрежението в гласа ѝ, докато тракаше на клавиатурата.

— Проблемът е… шефът ми, доктор Голдбърг, в момента пътува насам с колегите си. Мисля, че трябва да кацне по-късно тази сутрин.

— Трябва да има някакви имейли. Не можете ли да потърсите по „охрана“? Не искам да ви поставям в положение, което би ви навредило, но е изключително важно да се свържа веднага. Трябва ми само името на фирмата. Нататък ще се оправя сам.

Отново последва пауза. Блек усети, че тя се мъчи да прецени какви ще са последствията, ако му откаже.

— Добре. Майор Лео Блек, нали?

— Точно така. Освен това преподавам в Оксфорд. Предполагам, че това ме прави нещо като колега на доктор Белман.

— О…

Той я чу как търси името му. Знаеше много добре какво ще види — профила му в сайта на факултета. Благ учен. Усмихнат и безобиден.

— Съжалявам, че така ви пришпорвам…

— Няма нищо. Мисля, че го намерих… Да, ето. Компанията се нарича МСЛО, името за контакт е господин Себастиан Пиро.

— Фирмата парижка ли е?

— Адресът на екрана ми е в Сан Диего.

— Имате ли номера на господин Пиро?

— Мисля, че да… Аха, ето го. Да ви го продиктувам ли?

— Давайте.

Блек си записа френския мобилен телефон върху билета си за връщане, благодари на Мария за помощта и затвори. Набра номера и след първото позвъняване се включи гласова поща. Той остави името си и помоли Пиро да му се обади при първа възможност.

Превключи на браузъра и потърси МСЛО. Международната служба за лична охрана имаше отлично направен сайт, но с много малко информация на него — списък от основни услуги, включващи осигуряването на телохранители, служили в армията, както и охрана на важни събития. Страницата за контакти представляваше формуляр за запитване и стационарен номер в Сан Диего. Никакви имена. Никакъв имейл адрес. Блек опита номера и чу съобщение, което го приканваше да остави името и координатите си и обещаваше, че представител на фирмата ще се свърже с него колкото се може по-скоро. Той го направи, макар че не очакваше някой да отговори на обаждането му през уикенда.

Пусна в търсачката Себастиан Пиро, но никой от резултатите не беше свързан с охранителна дейност. Дразнещо, но не и неочаквано. Охраната беше една от малкото останали професии, които ценяха анонимността.

След като се примири с мисълта, че засега опитите му да открие Пиро удрят на камък, Блек тръгна на юг по булевард „Джордж V“ към хотела, като се придържаше към сенките на платаните, насадени на равни интервали по дължината на улицата. Скоро се озова сред витрините на луксозните бутици и си даде сметка, че наоколо няма туристи. Вече се намираше в сърцето на скъпия Париж, където купувачите изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от страниците на някое списание, а каменните фасади на сградите блестяха на следобедното слънце. Заобиколен от подобен разкош, нямаше как да не се чувства като натрапник.

Измина още половин километър и вече приближаваше входа на хотела, когато пред него спря голям лъскав мерцедес. Блек забави крачка, докато двама портиери пристъпваха да посрещнат пристигналите — пълен мъж на средна възраст със слънчеви очила и много по-млада и красива спътница. Тя се движеше грациозно на високите си токчета, като леко поклащаше бедра на всяка внимателно премерена стъпка. Следвайки парфюмената ѝ диря, Блек мина през входа почти незабелязан от жадните за бакшиш портиери.

Озова се в мраморно лоби, изпълнено с аромата на свежи цветя. Докато портиерите водеха богатата двойка към рецепцията, Блек тръгна в обратната посока, без никой да го спре.

На масите в изящно украсената зала с дървена ламперия бяха пръснати само неколцина посетители, потънали в разговори. Блек седна на един от високите столове на бара, зад който мъж с блестящо плешиво теме полираше чаши за шампанско с бяла кърпа.

— Monsieur?

— Блъди Мери, s’il vous plaît.

— Разбира се. — Мъжът се усмихна вежливо.

Остави чашата, която бършеше, пусна лед в шейкъра, наля голяма доза водка „Белуга“ и добави малко доматен сок. Блек видя отражението си в огледалото зад бара и осъзна, че има вид на човек, който се нуждае от силно питие. Изглеждаше измъчен след безсънната нощ и сутрешните премеждия. В крайчетата на очите му се бяха появили дълбоки бръчки, лицето му беше покрито с посивяваща четина.

Мъжът разклати шейкъра, колкото да смеси съставките, без доматеният сок да изгуби плътността си, след което изсипа съдържанието във висока чаша с отработения финес на крупие от Монте Карло.

— Santé, Monsieur.

Блек отпи голяма благодарна глътка. Водката нежно опари гърлото му и стопли стомаха му.

— Отлично.

Мъжът кимна в знак на благодарност и отново се зае с чашите.

Блек поседя мълчаливо една-две минути, като отпиваше от питието и се чудеше дали да не се опита да измъкне информация от стюарда, или да се пробва да разговаря с управителя на хотела. Спря се на първото. Барманите бяха разговорливи и се подкупваха по-лесно.

— Сигурно сте виждали един мой приятел миналата седмица — каза Блек. — Беше телохранител. Англичанин.

— О… да. — Погледът на мъжа инстинктивно се плъзна из помещението, сякаш проверяваше за подслушвачи.

— Бяхме в армията заедно. Петнайсет години. Дойдох в Париж, за да идентифицирам тялото.

— Съжалявам да го чуя, Monsieur. Разговаряхме един-два пъти. Стори ми се истински джентълмен. — И посегна под тезгяха за нова кърпа.

Блек забеляза напрежението в раменете му, внезапно скованите движения. Явно той и другите служители бяха получили изрични инструкции да не казват нито дума по въпроса. Убийствата и отвличанията се отразяват лошо на бизнеса.

— Не искам да ви поставям в неудобно положение. Просто бих желал да науча къде е станало. За да кажа на жена му.

— Знам съвсем малко, Monsieur. — Стюардът хвърли неспокоен поглед към входа, сякаш се надяваше, че някой висшестоящ ще му се притече на помощ.

— Трябва да знаете къде е станало. Хотелът несъмнено е бил пълен с полиция. И хората едва ли са говорили за нещо друго.

— Най-добре да говорите с управителя, Monsieur. Желаете ли да го повикам?

Блек довърши питието си и остави празната чаша на бара.

— Бих предпочел вие да ми кажете, за да отида на мястото. — Фиксира бармана с очи. — Не искам толкова много.

По голото теме на мъжа избиха капчици пот.

— Разбрах, че се е случило нещо в една стая на третия етаж. Била отвлечена жена, спуснали я с въжета. Тялото на приятеля ви било намерено в алеята зад хотела. — Мъжът сви нервно рамене. — Знам само толкова, Monsieur. Честна дума.

— Много съм ви задължен. — Блек извади портфейла си. — L’addition, s’il vous plaît.

— Très bien, Monsieur. Vingt-six euros, s’il vous plaît.

Блек му даде банкнота от петдесет евро и му каза да задържи рестото.

Качи се по стълбите. Дългият опит го беше оставил с дълбоко вкоренена неприязън към асансьорите, които в напечена ситуация лесно се превръщаха в ковчези.

Стигна до третия етаж и огледа дългия застлан с килим коридор. Нямаше жива душа; вдясно от него беше оставена количка на камериерка. Блек тръгна наляво, като проверяваше вратите и стените в задната част на сградата за следи от полицейска активност — помисли си, че ако криминалистите са като войниците, със сигурност ще оставят белега си върху безупречно подредения хотел. Не откри нищо и тръгна в обратната посока. Стигна до количката на камериерката и откри онова, което търсеше. Вратата вдясно от стаята, която тя чистеше, беше покрита с отпечатъци от пръсти. Блек се вгледа по-внимателно и забеляза, че дясната страна на рамката е чисто нова — махагонът ѝ беше малко по-тъмен от останалата част. Самата врата може би също беше сменена и отпечатъците можеше да са на техниците, монтирали я веднага след като полицията си е свършила работата.

Опита дръжката.

Заключено.

Върна се назад и надникна през отворената врата на съседната стая. Камериерката беше в банята от лявата страна на късия коридор, водещ към спалнята. Видя някакви лични вещи и куфар на раклата при леглото.

Почука рязко, стряскайки камериерката.

— Excuszes-moi, madame. Police anglaise. Deux minutes?

Влезе, без да чака да го поканят, отиде в спалнята и спря при високите френски прозорци. Отвори ги и излезе на малък балкон с железен парапет на височината на кръста му. Гледката не беше впечатляваща — задната част на отсрещната сграда. На три етажа под него имаше пешеходна алея, водеща към тясна сервизна улица, по която едва можеше да мине микробус или боклукчийски камион. Барманът беше споменал въжета. Погледна нагоре — там също имаше балкони. През парапетите им лесно можеха да се преметнат въжета, които да осигурят бързо спускане до земята.

— Monsieur?

Блек се обърна и видя двама едри и яки мъже с тъмни костюми да влизат в стаята. Те дадоха знак на камериерката да се махне и тя побърза да излезе в коридора. Двамата бяха на възраст под трийсет и по-високият имаше синини под очите — някой го беше фраснал по широкия сплескан нос. На табелките на саката им пишеше Sécurité.

— Добър ден. — Блек се усмихна престорено. — Не исках да създавам проблем. Аз съм приятел на мъжа, който беше убит. Тъкмо си тръгвах.

И направи крачка напред. Двамата охранители му препречиха пътя между края на леглото и гардероба.

— Изчакайте тук, моля — каза по-ниският.

Блек ги изгледа.

— Да чакам? Какво?

— Полицията. — Охранителят посочи стола до френския прозорец.

— Полицията ли? Просто исках да видя къде се е случило.

Двамата му отвърнаха с безизразни погледи. Яките им рамене едва не късаха саката им по шевовете.

— Та какво нарушение съм направил?

Не получи отговор.

Блек продължи с разумен тон:

— Може би ще можете да ми кажете къде мога да намеря Себастиан Пиро? Предполагам, че сте работили с него по време на конференцията миналата седмица.

Двамата го гледаха мълчаливо. Блек усети, че тържествуват. Бяха спипали нарушител, че и чужденец. Опита се да запази спокойствие и реши да ги остави да оправдаят жалките си заплати и да им даде удоволствието да го гледат как се обяснява на полицията, но точно тогава една-единствена дума — сядай, по-скоро изстреляна, отколкото казана — накара нещо в главата му да превърти.

Ефектът беше както физически, така и психологически и подмина всякаква разсъдливост. Той усети резкия приток на адреналин. Двамата пред него сякаш се смалиха. Станаха нелепи, като излезли от комикс.

— Бъдете така добри да се дръпнете, господа.

— Сядай. — По-ниският пристъпи пред колегата си и скръсти яките си ръце на гърдите си.

Грешка на новак.

Блек се хвърли напред и блъсна скръстените му китки в гърдите. Докато охранителят залиташе назад към колегата си, Блек го изрита в слабините. Мъжът се хвана за чатала и рухна на пода, останал без въздух. По-високият вече беше възстановил равновесието си и запълваше късия коридор към вратата. Изправи се, вдигнал юмруци пред себе си като опитен боксьор. Единствено страхът в очите му издаваше, че е аматьор. Блек финтира, при което противникът му се опита да нанесе десен прав. Блек се дръпна наляво, сграбчи дясната му ръка и го извъртя така, че той се блъсна с чело в стената. Докато падаше, придържайки извадената си от рамото ръка, издаде стон като умиращ вол.

Блек прекрачи проснатото тяло, изтръгна масивната месингова дръжка от вратата и я изхвърли в пустия коридор. Затвори вратата след себе си, заключвайки двамата ранени вътре, и тръгна към стълбите.

След секунди беше отново в лобито, където всичко беше нормално. Спусна се по входните стъпала, кимна на портиера и се качи в едно такси.

— La Gare du Nord, s’il vous plaît.