Черното изкуство да убиваш

54.

Върнаха се в лагера малко след дванайсет. Блек остави другите да се нахранят и да сварят кафе, преди да изложи плана си за атака. Той беше прост и директен — да създадат възможно най-голям хаос и объркване и да действат невидими в суматохата. Увери ги, че рисковете са високи, но не повече, отколкото в други подобни операции, в които са участвали с Фин — например когато бяха спасили петима британски и американски пленници от база на Ал-Шабаб в пустинята на Сомалия, оставяйки след себе си повече от сто убити и още толкова ранени.

Беше очаквал възражения, но Райли и Фалън слушаха с безстрастните и в същото време решителни изражения на хора, които ще пренесат битката при врага. Когато завърши, той погледна в очите им за признаци на съмнение. Те отвърнаха на погледа му с почти изнервящо спокойствие.

— Съгласни ли сме?

Двамата кимнаха.

После Фалън се усмихна и разведри сериозната атмосфера.

— Какво очакваше, шефе? Не сме тръгнали на момичешки излет.

Разсмяха се по-силно, отколкото шегата го заслужаваше.

Разбраха се да започнат в полунощ, когато наемниците на „Сейбър“ ще бъдат най-уморени и неефективни. Ранният следобед премина в проверяване и подготовка на екипировката. Всичко необходимо щеше да се носи в четири торбички — муниции, гранати, пластични експлозиви и детонатори, очила за нощно виждане, радиостанции и джипиеси. Преди да започнат атаката, щяха да минат от южната страна на лагера и да скрият раниците и мачететата до пътя, на около осемстотин метра от портала. Мястото щеше да служи и като основна точка за среща. Ако всичко минеше по план, щяха да се измъкнат с единствената работеща кола, останала в комплекса. Ако ли не, спонтанността и инстинктът бяха точно толкова важни, колкото и внимателната подготовка.

От четири следобед нататък се отдадоха на почивка. Блек остана пръв да пази и беше сменен от Райли два часа по-късно.

Оставаха шест часа до началото.

Блек лежеше мълчаливо в хамака си. Мракът вече се спускаше. На няколко стъпки зад него, отделен от гъстия бамбук, Фалън също лежеше и дишаше с бавния и спокоен ритъм на човек, който спи дълбоко. Когато светлината угасна напълно, Блек си сложи очилата за нощно виждане и се огледа. Райли стоеше на десетина метра от него, уверен и неподвижен. За момент Блек се усъмни в себе си. Дали не си въобразяваше? Дали смъртта на Фин не го беше запратила в хаоса на ирационалността и параноята? Може би Фреди Тауърс не бе имал нищо общо с предаването на масов убиец в ръцете на частна армия. Може би е била някаква смахната нещастна случайност, че Тауърс е уредил Фин да бъде телохранител на д-р Сара Белман и да бъде убит от същите хора, от които е избягал само месеци по-рано?

Прехвърляше възможностите отново и отново през ума си и всеки път стигаше до едно и също заключение — единствената случайност, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че Катлин се бе обърнала към него с молба да идентифицира тялото на Фин. За Тауърс смъртта му се беше оказала невероятен късмет, дар, който той беше сграбчил с двете си ръце.

Разбира се, имаше и друго обяснение, съдържащо се в думите на младия студент по физика и философия Сам Райт, който само няколко часа преди позвъняването на Катлин беше казал: „Събитията се случват, защото се движат към неизбежна крайна цел“.

Блек си помисли за куршумите, с които се е разминал, с експлозиите, които е избегнал със секунди, за десетките пъти, когато би трябвало да се върне у дома в ковчег. Според всякакви обективни преценки той беше надживял многократно всичко, което можеше да се обясни от случайността. Той беше подхвърлената монета, която е паднала и останала на ръба си.

Това беше известна утеха. Ако съдбата му е била предначертана, нищо не можеше да я промени, освен може би рухването на вечните закони на вселената.

Продължавай напред и приемай онова, което ти се пада.

Опитвай се да оцелееш.

Това беше всичко, което знаеше.

Смъкна се безшумно от хамака.

Блек гледаше от гъстата растителност на двайсетина метра от лагера как Райли върви към Фалън. Беше осем без една минута. Дори на това късо разстояние звуците на джунглата заглушаваха стъпките му и кратките думи, разменени между двамата. Блек видя през очилата как Фалън слиза от хамака си и посяга към своите очила и автомат, за да открие, че не са там, където ги беше оставил. Каза нещо на Райли, който се обърна. Езикът на тялото му показваше, че е разтревожен.

Блек заговори в микрофона на радиостанцията си. Гласът му зазвуча в слушалката на Райли, която Блек беше поставил под хамака на Фалън.

— Слушайте внимателно. — Видя как и двамата се обърнаха към слушалката. — Изпълнявайте точно каквото ви кажа, или ще стрелям, ясно? Останете на място. Крис, свали очилата си и пусни автомата. Няма да повтарям.

Блек зачака. Райли се вцепени, но изпълни нареждането. Сега двамата стояха до хамака на Фалън и се взираха сляпо в нощта.

— Пистолетите на земята.

Този път последва по-дълга пауза, докато двамата преценяваха рисковете, но накрая решиха да се подчинят.

— Благодаря. Извинявам се за обстоятелствата на този разговор, но се боя, че нямам избор. Правилата са следните — излъжете ли, стрелям, кажете ли истината, оставате живи.

Загледа ги как напрягат очи в тъмното с напразната надежда, че ще успеят да го видят и да се пръснат. Лунната светлина обаче беше съвсем слаба. Не можеха да видят дори пръстите на протегнатата си ръка.

— Ед, първо ти. Ще отговаряш ясно, директно и пълно. Разбра ли?

— Да, шефе.

— Повтори пълните заповеди, дадени ти от полковник Тауърс.

Фалън си пое дъх. Трябваше му секунда да си събере мислите.

— Да те съпровождам в мисията. Да саботирам и обезвредя базата на „Сейбър“. Да елиминирам колкото се може повече състав на „Сейбър“, особено старши офицери и сержанти. И ако обстоятелствата го позволяват, да измъкна пленниците.

— Нищо друго?

— Нищо, шефе.

— Защо се съгласи да тръгнеш с бивш офицер, с когото никога досега не си работил?

— Просто изпълнявам заповеди, шефе.

— Останах с впечатлението, че сте се писали доброволци.

— Бяхме помолени, шефе. Не можеш да откажеш.

— Колко ви плаща полковник Тауърс?

— Нищо, шефе.

— Колко?

Фалън се поколеба. Една секунда. Две.

Блек се прицели в челото му и стреля. Заглушителят сведе изстрела до изщракване, не по-силно от това на ключалка. Фалън се строполи — коленете му се подгънаха под него — и остана да лежи неподвижен.

Райли замръзна. Тялото му беше парализирано от страх.

— Крис, имаш жена и дете у дома. Бих искал да ги видиш отново. Затова не исках да те изкушавам да излъжеш. Колко ви плати полковник Тауърс, за да дойдете тук?

— Трийсет хиляди, шефе.

— В замяна на какво?

— Да постигнем целите, казани от Ед… — той млъкна, за да преглътне, — и да се погрижим да не се прибереш у дома.

— Беше ли ви дадена някаква причина да ме убиете?

— Каза, че си мръсен войник, шефе. Че те чакал военен съд и си щял да опетниш Полка.

— Каза ли конкретно какви са така наречените ми престъпления?

— Каза, че си убивал жени и деца. Че си изтезавал пленници. Че си рязал пръстите им и си ги изнасилвал. Каза, че имало досие, съставено от иракчаните. Твоето име било начело на списъка. Каза, че нямало да им достави удоволствието да те изправят пред съда.

— Кога смятахте да ме убиете?

Кратка пауза.

— След операцията.

Блек замълча за момент да обмисли възможностите си; надяваше се, че Райли прави същото.

— Добре. Имаме предизвикателство. Искам да помислиш много внимателно преди да отговориш, Крис. Можем ли да намерим начин да работим заедно, да си свършим работата и да се върнем и двамата живи у дома?

— Да, шефе.

Блек дръпна спусъка.

Беше лъжа.

Както и да е. Каквото и да е.

Или — или.

Живееш или умираш.