Черното изкуство да убиваш

4.

На лампите в малката лаборатория в мазето им трябваха пет минути, за да засветят с пълна сила. Целта беше да имитират изгрев на екватора. Влизането на д-р Ларс Холст в четири сутринта доведе утрото два часа по-рано и наруши естествения ритъм на обитателите на помещението. Събудени от най-дълбокия си сън, петте макака резус — три мъжки и две женски — се събудиха и замигаха, уморени и объркани. Нямаше я обичайната врява за храна, докато се прозяваха и протягаха, преди да се изправят сковано.

Холст нарочно остана с гръб към тях и забърза да подготви оборудването. На все още смътната светлина умът имаше склонност да възприема миниатюрните им черти като изнервящо човешки. Той извади стоманената топка от шкафа, сложи я на изолираната рамка в ъгъла на една празна клетка на работната маса в центъра и я свърза със захранването. След това взе от хладилника контейнер с нарязани плодове и го изсипа в дистанционно управляваната хранилка до топката. Миризмата на любимото лакомство събуди макаците от дрямката им. Миниатюрни ръце посегнаха през решетките на другата клетка, последвани от хор гладни и настоятелни крясъци.

— Добре, добре. Чакайте малко — каза Холст със същия изпълнен с обич и нетърпение тон, с който говореше на собствените си малки деца в Лондон.

Макаците обаче не млъкваха.

Като се мъчеше да не им обръща внимание, Холст извади камера и малък триножник от куфарчето си и експериментира от няколко ъгъла, докато намери най-добър изглед към клетката. Сега идваше ред на трудната част. Кой от макаците щеше да се представи най-добре? Нямаше време да провежда експеримента повече от един или два пъти. Беше се уговорил да се срещне с Дрекер в пет сутринта, а самолетът му излиташе от летището на Копенхаген в шест и четиресет и пет. Щеше да извърши процедурата по-рано, но никога досега не я беше изпробвал върху животно, което не е напълно отпочинало, а не можеше да изключи вероятността един уморен мозък да доведе до малко вероятен, но въпреки това неприемлив риск от неуспех.

Уили, Мърл, Доли, Джун и Джони. Холст беше направил грешката да кръсти макаците на любимите си кънтри певци и през трите години неусетно беше започнал да им приписва характерните за любимците му черти. Уили беше тихият, Джони имаше склонност да изпада в мрачни настроения, Доли беше екстроверт, а Джун и Джони бяха влюбени. Ако се беше придържал към обичайните М1, Ж1, М2 и т.н., този момент щеше да е много по-лесен.

Извади още един контейнер с плодове и го пъхна през отвора в клетката им. Загледа ги как се блъскат, за да се доберат до любимите си хапки. Както винаги, Доли сграбчи по едно парче ябълка в двете си ръце. Мърл и Уили се оттеглиха в противоположните ъгли на клетката с бананите си, а Джун и Джони останаха да клечат заедно и да смучат портокалите си. За всеки друг освен Холст и двамата му помощници лаборанти макаците щяха да изглеждат напълно нормално. И наистина, в поведението им нямаше нищо — освен може би повишената им способност за съсредоточаване — което би намекнало за естеството на терапията, на която бяха подложени.

Първият подтик на Холст беше да избере Уили или Мърл, но като истински учен се запита за мотивите си и ги намери за лишени от основание. Помисли си, че изборът му е повлиян от нивото му на привързаност към отделните създания, а не от способността им да докажат концепцията му. За Дрекер и хората ѝ нямаше значение коя маймуна ще избере, но Холст си даваше сметка, че самият той се нуждае от по-сигурни доказателства. Искаше да се увери, че годините работа не са отишли напразно. В началните етапи Джони беше най-труден за обучаване. Също като хората, маймуните имаха различни черти. Някои бяха предпазливи, други си падаха авантюристи, едни се оплакваха, други бяха инати. Джони беше най-предпазлив и твърдоглав и като че ли най-много внимаваше за собствената си безопасност. Като се замисли човек, това го правеше очевиден избор. Ако опитът проработеше с Джони, със сигурност щеше да се получи и с всички останали.

— Извинявай, Джун — неволно рече Холст, докато си слагаше дебелите кожени ръкавици.

Отвори вратата на клетката и извади Джони, като прикова ръцете му към тялото.

Джони засъска и зарита във въздуха, недоволен, че са го откъснали от закуската му.

— Вътре има още много, момчето ми. Повече, отколкото можеш да изядеш. — Холст затвори вратата на голямата клетка с лакът и прехвърли недоволната маймуна в по-малката на работната маса.

Джони обиколи клетката, сякаш търсеше път за бягство, после се примири, спря обезсърчено и се загледа към другарите си, които си останаха съсредоточени върху храната си и не му обръщаха внимание.

Холст свали ръкавиците и включи камерата. Беше готов.

Извади от чекмеджето под масата малко дистанционно и избра първата степен от общо дванайсет. Натисна копчето за активиране и къс електронен сигнал предупреди Джони, че експериментът започва. Главата му рязко се завъртя към стоманената топка и очите му тутакси се отвориха широко. След не повече от секунда той предпазливо протегна пръст да докосне отразяващата повърхност. Ръката му рязко се дръпна назад, когато го удари ток. Той изкряска и направи обиколка на клетката, но след малко отново застана пред топката.

— Не си ли искаш банана? — каза Холст, като почти очакваше маймуната да го разбере.

Сякаш в отговор на подканването Джони забеляза парчето плод в хранилката и посегна към него. Изяде го разсеяно, без да откъсва поглед от топката.

Холст избра трета степен. Сигналът прозвуча отново. Джони протегна ръка. Този път цялото му тяло се сгърчи от токовия удар. Джони подскочи и изкряска, след което сграбчи пръчките на клетката и ги разтресе.

— Джони? Плод, Джони?

Резенчето портокал, което се появи в хранилката, остана недокоснато. Това означаваше, че допаминът в мозъка на маймуната вече действа по-силно от всяко удоволствие, което тя може да изпита от яденето.

Холст избра шеста степен.

Сигналът насочи Джони право към топката и той я перна почти небрежно с длан. Силата на удара го запрати на пода. Той падна настрани и се затърчи, сякаш е получил удар, но след няколко секунди се изправи. Застана разтреперан в средата на клетката, приковал поглед в металната сфера.

Холст никога не беше подлагал Джони на повече от осма степен. Трябваше да се поддържа равновесие. Ако продължаваше да увеличава постепенно напрежението, имаше опасност рецепторите на допамина да се претоварят и да докарат Джони до временна кататония, а не това беше целта на опита. Избра десета степен.

Маймуната приближи топката и протегна трепереща ръка. Силата на удара я запрати в отсрещния край на клетката. Джони остана да лежи в ъгъла, тресеше се целият. За момент Холст си помисли, че е преценил погрешно и че трябва да започне отново с друга маймуна, но не след дълго нервната система на Джони започна да се възстановява. Сега физиономията на макака, която обикновено беше изразителна, се беше сменила с тъпа. Очите му бяха празни. Мозъкът беше прекалено задръстен от удоволствие, за да може да приема други стимули освен онзи, за който жадуваше.

При сигнала Джони се изправи и се заклатушка като пиян към сферата. Холст беше избрал дванайсета степен. Извърна очи, когато обектът получи удар от 2000 милиампера — два пъти повече от онова, което беше изпитал преди малко.

До носа на Холст достигна горчивата миризма на опърлено. Той погледна и видя маймуната да лежи неподвижно. Дясната ръка беше изгоряла до рамото. Имаше изгаряния и по двете стъпала, които бяха в контакт с металния под на клетката.

Холст изключи захранването, извади стетоскоп от чекмеджето и пред обектива на камерата потвърди часа на смъртта — 4:18 сутринта.

Както се беше надявал, експериментът се оказа огромен успех. Леката му тъга от смъртта на Джони бързо беше изместена от вълнението при мисълта за последиците. Щеше да стане богат. Окрилен от тази перспектива, той извади мъртвата маймуна от клетката и я понесе към лабораторната пещ, без да изпитва никакво съжаление. В края на краищата какво е животът, ако не стока като всяка друга, която може да бъде купена, продадена, прахосана или, както в този случай, инвестирана за доброто на другите?

Уили, Мърл, Доли и Джейн продължаваха да дъвчат мълчаливо плодовете си.

Разсъмваше се. Холст — теглеше куфара си на колелца — излезе забързано от сградата на университета и се качи в очакващото го такси. Каза на шофьора да го откара до Конгенс Нитров, големия площад недалеч от мястото, на което се беше уговорил да се срещне с Дрекер. По време на десетминутното пътуване по пустите улици имаше чувството, че е попаднал между две реалности. Едната беше онази, в която бе живял през последните пет години — разделяше работната си седмица между Лондон и Копенхаген, като в същото време трескаво се опитваше да изпълнява изискванията на двата факултета, заниманията със студенти в два града и нуждите на младото му и често пренебрегвано семейство; другата бе реалността на възторжения живот, който предстоеше. Каза си подигравателно, че ако през следващите няколко минути го сполети някаква катастрофа, всичко ще се окаже напразно. Цялата му работа и перспективата жена му и децата му да се облагодетелстват от нея щяха да умрат с него. Всички данни и подробностите на методологията му се съхраняваха в серия сигурни облачни акаунти, защитени със силни пароли, които не бяха записани никъде. Да пази всичко това само за себе си представляваше огромна опасност, но на предния фронт на науката пазенето на тайна до големия момент на разкриването е жизненоважно. Това е риск, който просто трябва да се поеме.

През цялата си кариера Холст си беше фантазирал как един ден обявява епохално откритие, с което си спечелва овациите на колегите си. Запознанството му с Дрекер преди почти две години бе променило всичко. Перспективата за награди и престижни преподавателски места избледня в сравнение с обещанията за пари. Това беше сметка, която повечето учени никога нямаха привилегията да правят, което подхранваше кухите им твърдения, че не се интересуват от материални богатства. Холст знаеше, че сред колегите му няма нито един, който не негодува срещу мизерната си заплата, докато разни кретени се къпят в пари. Кретени като стария му училищен приятел Бо, който веднъж беше подхвърлил, че милионите, които е направил, нямат нищо общо с блестящия ум, а са резултат на чиста случайност и на средата. Бо често се шегуваше, че ако работел на сергия на пазара, щял да се прибира вкъщи с джобове, натъпкани с моркови и картофи, но тъй като работел в банка, ги тъпчел с банкноти. Самодоволният му смях изпълваше Холст с горчивина, завист и омраза към самия себе си.

А после Дрекер го откри. В момента, в който надуши истински пари, Холст разбра, че никакъв академичен престиж не би могъл да се сравнява с тях. Престижът не можеше да му донесе луксозни къщи и инвестиции, нито да му осигури време да тренира и да не позволява на тялото си да затлъстява и да се отпуска. Престижът не можеше да му позволи дори да си купи свестен часовник или шит по поръчка костюм от някой от онези елегантни бутици, покрай които минаваше таксито в момента. Винаги беше имал чувството, че има нещо много сгрешено в един свят, в който човек с интелект като неговия е принуден да живее едва ли не като пролетарий. Сега беше неговият момент да поправи тази несправедливост.

Излезе от таксито на свежия бриз, който духаше откъм морето. Плати на шофьора в брой и измина пеша последните неколкостотин метра. Дрекер беше поискала да се срещнат пред Датския кралски театър — смълчана модерна типично датска сграда на ъгъла на дока Нихавн и просторната шир на пристанището. Подходът към театъра, някога оживен кей с рибарски гемии и товарни кораби, сега представляваше крайбрежен булевард с изглед към спокойните води и Кристиансхавн от другата страна. Докато вървеше, Холст си спомни с усмивка колко зашеметен беше останал от размерите на града при първото си идване тук от малкото си родно градче в Ютланд. Сега, след двайсет и пет години, вече не гледаше на Копенхаген като на метрополис, а като на поносимо, удобно провинциално градче, отдалечено от центъра на нещата. Място, което продължаваше да обича, но което отдавна беше надраскал.

Дрекер вече го очакваше в началото на широката алея, водеща към гледащата към морето тераса на театъра. Както винаги беше облечена в тъмен, очертаващ фигурата ѝ костюм и носеше тънка чанта за документи.

— Добро утро, доктор Холст. — Тя се усмихна любезно.

— Добро утро. Съжалявам, че се налага да се срещнем в такъв неудобен час.

— Няма проблем. Как мина? — Както обикновено, Дрекер предпочиташе да приключи бързо с любезностите.

— Изцяло както се очакваше. Пълен успех. — Холст бръкна в джоба на смачканото си лятно сако и извади карта памет в прозрачна найлонова торбичка. — Заснех процедурата преди по-малко от час. — Подаде ѝ торбичката. — Веднага щом петнайсетте милиона се появят в сметката ми на Каймановите острови, ще ви изпратя всички пароли за техническата документация. Надявам се, че още от самото начало ясно дадох да се разбере, че оставам насреща за съвети и помощ. — Даваше си сметка за самоуверената нотка в гласа си. Имаше обаче чувството, че тя подобава на един вече богат човек. — Смятам да запазя сегашните си постове до края на годината, но след това с удоволствие ще се оставя изцяло на ваше разположение — начело на екип или в някаква друга роля. Стига да се договорим, разбира се.

Докато говореше, си даде сметка за една голяма черна кола, която приближаваше по улицата покрай алеята. Отначало не ѝ обърна внимание, тъй като предположи, че ще завие по Квестхусгаде, но тя мина кръстовището и продължи към тях, като намали до скоростта на пешеходец.

— Така и предположихме — отвърна Дрекер. — Затова обсъдихме въпроса с колегите ми и решихме да ви направим много привлекателно предложение въз основа на предишните ни разговори.

— Нима? Значи искате да направите отделен център? — Вълнението на Холст беше донякъде разколебано от бавно приближаващата кола. Вече предполагаше, че е на Дрекер, но защо не чакаше тук, когато беше дошъл? Зад ярката синкава светлина на фаровете успя да различи силуетите на шофьор и пътник.

— Бихме искали да поговорим на по-удобно място. Сега е най-подходящо.

— За жалост се налага да бързам за летището.

Колата спря почти до тях. Пътникът — висок мургав мъж — слезе и застана в очакване.

— Моля ви, доктор Холст. Много е важно. — Тя посочи автомобила.

— Не мога. Вече е късно да променям програмата си. Днес имам учебни занимания в Лондон.

— Разбираме ли се, или не, докторе? — рязко попита тя, зарязала всякакви преструвки за сърдечност.

— Имаме договор за покупка на моя интелектуална собственост… — умолително започна той. От доскорошната самоувереност в гласа му не беше останала и следа.

— Но само вашата работа не е достатъчна за целите ни, доктор Холст. Тя е само част от уравнението, поради което трябва да поговорим какво следва.

— Моля? Съжалявам, госпожице Декер, но ако се опитвате да предоговорите условията на договора, боя се, че това няма да стане.

Дрекер бръкна в джоба на сакото си, извади лъскав черен пистолет и го насочи към гърдите му. На Холст му призля. Силите му сякаш изтекоха от крайниците му. Краката му омекнаха и заплашваха да се подгънат под него.

Вече разбираше защо е избрала да се срещнат на това място.

— Не можете да ме убиете. Ако го направите, няма да получите нищо — немощно запротестира той.

— Моля ви, доктор Холст. Направете каквото ви помолих и се качете в колата. Не искам да ви наранявам.