Черното изкуство да убиваш

7.

Лицето на Блек беше едно от малкото сериозни във второкласния вагон на „Юростар“, когато безличните равнини на Северна Франция се смениха с предградията на Париж. Навсякъде около него почиващите двойки се мъчеха да зърнат Айфеловата кула над силуета на града, но той остана вглъбен в себе си. Образът, който непрекъснато изникваше в главата му, беше на ликуващия Фин — как стреля като полудял в нощното небе от палубата на британския товарен кораб, който си бяха върнали с бой от фанатици от Ал-Шабаб. Това беше една от най-дръзките им операции. Шестчленният им екип приближи с хеликоптер, спусна се бързо и прекара следващите три часа в елиминиране на двайсет и трима калени в битки бойци, за които предаването не беше опция. Фин беше успял да премахне над десет от тях. Беше безстрашен онази нощ, сякаш изпълнен с някаква свръхестествена сила. Беше се втурнал да преследва последния в недрата на машинното отделение и го победи в ожесточен ръкопашен бой. Фин не изпитваше радост от убиването — за него, както и за Блек, то беше просто работа, в която го биваше — и като никой друг можеше да ликува, че е жив.

Петнайсет куршума към звездите, съпроводени с възторжен вик.

Сцена от друг живот.

Обаждането на Катлин му беше дошло като гръм от ясно небе. Удар, който отприщи порой спомени, добри и гадни, които го блъснаха със силата на цунами. Блек се беше извинил на Карън и ректора и беше прекарал вечерта в дълга разходка по Боърс Хил западно от Оксфорд. Километър след километър сам с мислите си, без да изпита никаква умора. После няколко безсънни часа взиране в олющената боя на тавана на спалнята, преди да стане преди зазоряване, за да хване влака за Лондон. Върволицата образи не спря нито за миг.

Реакцията му го озадачаваше и тревожеше. Двамата с Фин открай време приемаха вероятността да намерят смъртта си. През дългите си кариери бяха изгубили толкова много колеги и приятели, че не можеха да изброят всички. Не минаваше ден без мисълта, че следващата мисия може да им е последната. Вместо да ги изпълва с ужас, тя придаваше на живота тръпка — войникът съществува на равнище, по-високо от това на другите хора, които приемат пристигането на следващата седмица и месец за даденост.

Именно затова беше странно, че Блек се чувстваше като кух. Смутен на ниво, което още не беше в състояние да проумее. Сякаш цялата утайка, натрупала се през последните четири години, изведнъж се беше надигнала, принуждавайки го да плува в тъмни и зловещи води.

Погледна през прозореца и видя как последните следи от зеленина изчезват и градът ги обгръща от всички страни. Влакът се понесе през подземния свят на покрити с графити просеки, оставащи невидими за улиците горе, които след няколко минути свършваха в странното великолепие на Северната гара. Блек слезе на перона и го посрещна миризмата на Париж. През годините беше забелязал, че старите градове имат своя характерна миризма, докато модерните от стъкло и бетон миришат само на отработени газове. Париж и Лондон миришеха на пръст, тухли и векове обитаване. В централната част на Лондон миризмата имаше остър горчив привкус, който напомняше по някакъв начин за имперско безразличие и изолация. В Париж, дори с всичките му парфюми и сладкиши, английският нос долавяше смътна миризма на отпадни води. Град, чиято атмосфера, подобна на силно издишане, изразяваше общото състояние в цялата му първичност и прелест.

Имаше малко повече от час за убиване преди срещата. Обиколи околните улици, избра си едно малко кафене и изпи голямо еспресо, седнал на поцинкования бар, като се опитваше да разчете зарязано издание на днешния „Le Parisien“. Откри, че Париж не е щастлив град. В едно от по-бедните предградия имало размирици, при които бил прострелян полицай. Напрежението на расова основа беше високо и политици от всякакви цветове използваха положението, за да извличат изгоди. Никой не знаеше какво да се прави с милионите бедни имигранти в страната, които почти нямаха шанс да станат французи в смисъла, в който го разбираха повечето местни жители. Според някои по-истерични гласове градът беше като обсадена цитадела. Блек си помисли, че малко неща са се променили. В бурната история на Париж редовно бе имало периоди на заплахи, окупации и революции и след всяка катастрофа неизбежно се беше появявало нещо упорито и правдиво, което да го възстанови.

Остави щедър бакшиш на сервитьорката, която имаше мили очи и меланхолична усмивка, и тръгна към станцията на метрото.

Пътуването го отведе под Сена до улица „Шевалре“ в тринайсети арондисман. Целта му беше болница „Питие-Салпетриер“, която се оказа голям комплекс, заемащ няколко преки. Когато най-сетне се добра до централната ѝ част, откри табели към всички отделения, с изключение на моргата — нещо характерно за повечето болници, които му се беше случвало да посещава. Известно време обикаля безцелно, после спря една бледа млада жена, която взе за младши лекар, и я помоли на развален френски да го упъти. Тя го изслуша търпеливо, след което го насочи в правилната посока на перфектен английски.

Моргата се намираше в анонимно крило, отделено от основната сграда и заобиколено от добре поддържана тревна площ. Блек стигна до главния вход осем минути преди срока и видя, че Саймън Джонсън вече го чака. Както беше предположил от краткия телефонен разговор, той беше млад, на не повече от двайсет и четири или двайсет и пет. Въпреки възрастта си вече беше успял да се впише напълно в представата за служител на Външно министерство — прилежно сресана светла коса, тъмен костюм и вратовръзка, излъскани до блясък черни обувки.

— Майор Блек?

— Да. Вие трябва да сте Саймън. Приятно ми е.

Блек протегна ръка, усетил облекчението на Джонсън от дружелюбния му делови тон.

— Съжалявам, че се запознаваме при такива тъжни обстоятелства. — Младият мъж пристъпи неловко от крак на крак. — Комендант Валкроа ни чака вътре. Тече разследване, естествено, но трябва да ви предупредя, че той няма да е много склонен да споделя информация. Случаят вече е даден на juge d’instruction, който води разследването.

— Съдия? Вече?

— Така се правят нещата тук. За нас изглежда доста странно, но като че ли работи. — Той погледна към вратата. — Да вървим?

Блек кимна и събра сили за онова, което се надяваше да е кратко изпитание.

Моргата беше в сутерена. Блек последва Джонсън по стълбите до коридор, чиито боядисани с блажна боя стени бяха олющени на височината на кръста от постоянното минаване на носилки на колела с трупове от различните отделения и операционни на болницата. Стигнаха до охранявана врата и Джонсън натисна копчето на видео интеркома. След кратка размяна на реплики с охранителя вратата се отвори. Влязоха в друг коридор, който се различаваше от предишния само по това, че лявата му половина беше заета от шест-седем носилки с тела, покрити със светлосини болнични чаршафи.

От малката чакалня от лявата им страна се появи леко прегърбен мъж на петдесет и няколко с жълтеникаво лице. Тъмнозеленото му сако висеше като на закачалка от кокалестите му рамене.

— Господин Джонсън? — обърна се той погрешно към Блек.

— Non — поправи го Джонсън. — C’est Major Black.

— О. Извинете. Комендант Анри Валкроа от Националната полиция. — Той ги изгледа изпитателно с немигащи очи, които му придаваха повече присъствие от хърбавото му тяло. — Имате паспорт, нали?

— Разбира се.

Блек извади паспорта си и за всеки случай добави шофьорската си книжка. Докато Валкроа изучаваше документите, Джонсън се почувства длъжен да повтори, че Блек е бил близък колега и командир на Фин в продължение на почти две десетилетия.

— В Специалните части ли сте служили, майоре? — попита Валкроа.

— Бях пехотинец — отвърна Блек.

— От прочутите САС ли?

Джонсън хвърли обезпокоен поглед към Блек.

— Очевидно не е тайна, че сержант Фин е бил войник от специални части. Но въпреки че вече не е на служба, майор Блек все още е длъжен да пази подобна информация в тайна.

Валкроа изсумтя и върна документите на Блек.

— Знаете ли защо господин Фин е бил в Париж?

— Знам само онова, което ми каза жена му. От известно време не се бяхме чували.

— Работил е като телохранител. На млад британски учен. Жена. Участничка в конференция. И вие ли работите подобно нещо, майоре?

— Не. Аз съм преподавател. Или поне се опитвам да бъда.

Валкроа повдигна вежда.

— Преподавате? Къде? В университет ли?

— Да.

— Мога ли да попитам в кой?

— В Оксфорд.

Очевидно изненаданият Валкроа кимна.

— Младата жена също.

— Това е голям университет. Мога ли да попитам коя е тя?

Валкроа избегна въпроса.

— Да видим дали тялото е наистина на господин Фин. Моля. — И им даде знак да го последват.

Двукрилата врата в другия край на коридора водеше в покрито с плочки помещение. Три от четирите стени бяха заети от хладилници. Силната миризма на дезинфектант едва скриваше вонята на охладена разлагаща се плът. Вътре нетърпеливо ги очакваше санитар, който даваше повече от ясно да се разбере, че има по-важни работи за вършене. Валкроа погледна Блек и той кимна, че е готов.

Беше свикнал да гледа трупове, но въпреки това усети как нещо се сви на топка под диафрагмата му, докато санитарят отваряше най-долното чекмедже на един от хладилниците.

Трупът беше в чувал от блестящ бял полиетилен. Санитарят го отвори, разкривайки главата, раменете и торса на едър добре сложен мъж. Лицето му беше бяло, сякаш бе изваяно от восък. Блек изпита чувството, че вижда жестоко и неласкателно копие на Фин, но погледът му се задържа само за момент върху лицето. Вниманието му бързо беше привлечено от десетината очевидно прободни рани в гърдите и дълбоките порязвания по ръцете и раменете. Всички следи от кръв бяха измити след аутопсията, но тъмните синини около всяка рана говореха за силата, с която ножовете са пробивали кожа, мускул и кост. Яростните опити на Фин да се защити бяха очевидни от множеството порязвания по ръцете както над лактите, така и под тях.

Блек погледна Валкроа, който даде знак на санитаря да разкрие още от тялото. По корема и хълбоците също имаше прободни рани, както и жестоки застъпващи се синини, показващи, че е бил ритан многократно. Имаше и по-лошо — пръстите на ръцете му бяха прерязани. Всичките. Онова, което беше останало от тях, беше прибрано в прозрачна найлонова торбичка между краката на Фин.

— Можете ли да потвърдите, че това е господин Фин? — попита комендант Валкроа.

Блек кимна и вдигна поглед към безстрастното лице на детектива. Забеляза, че Джонсън се е извърнал, неспособен да понесе гледката.

— Очевидно нападението е било жестоко — каза Валкроа и даде знак на санитаря да прибере тялото в хладилника.

— Нападателите са били най-малко трима — каза Блек.

— Пръстите… — Думата увисна във въздуха като въпрос.

— По време на сражение се случват много осакатявания. Повече, отколкото можете да си представите.

— Сражение? Защо използвате тази дума?

— Обикновени престъпници не биха могли да причинят подобно нещо на Фин. Това е работа на професионалисти.

Валкроа кимна, сякаш отговорът потвърждаваше подозренията му.

— Какво е станало с младата жена? — попита Блек.

— Изчезнала е. Предполагаме, че е отвлечена.

— Мога ли да попитам откъде?

— От хотел „Джордж V“. Но се боя, че засега мога да ви кажа само това, майоре. Процедури. Разбирате.

— Напълно.

— Сигурен съм, че господин Джонсън ще съобщи на близките. Причината за смъртта е съвсем ясна. Ще направя всичко възможно тялото да бъде освободено следващата седмица.

— Благодаря — каза Джонсън и изтри студената пот, избила над горната му устна.

— Желая приятен ден и на двама ви — каза Валкроа. — Ако ме извините, трябва да се погрижа за още някои формалности.

Докато излизаха от сградата, Джонсън не каза нищо. Блек почти очакваше той да повърне, но младият мъж успя да се овладее и след няколко големи глътки въздух цветът на лицето му се върна.

— Много се извинявам, майоре…

— Не е нужно — отвърна Блек. Самият той изпитваше не по-малко облекчение, че диша свеж въздух.

— От полицията ме предупредиха, че смъртта му е била жестока, но нямах представа…

— Случайно да знаете повече за кого е работил Фин? — попита Блек, който изгаряше от желание да смени темата.

Джонсън се поколеба достатъчно дълго, за да стане ясно, че знае, но са му казали да си затваря устата.

— Информацията поверителна ли е? — притисна го Блек.

— Мисля, че може да е бил нает от правителството — призна Джонсън. — Но наистина не знам повече от това. Сигурен съм, че френските власти ще разследват подробно всичко.

— Да не искате да кажете, че е бил нает от Службата за сигурност да охранява британски учен?

— Ако можех да ви кажа повече…

— Разбирам — каза Блек, спестявайки му неприятността да се повтаря. — И не е нужно да се обаждате на съпругата на Фин. По-добре ще е да научи от мен.

— Благодаря.

Двамата отново си стиснаха ръцете.

Блек понечи да си тръгне.

— Само още нещо, ако може — спря го Джонсън.

Блек се обърна.

Джонсън преглътна.

— Онова с пръстите. Какво ви говори?

— В този случай ли…? — Блек не смяташе, че става дума за продължително изтезание. Раните на Фин говореха за наистина внезапен и жесток сблъсък. — Имам една странна на пръв поглед идея.

— По-точно?

— Битката при Аженкур. Французите отрязвали пръстите на заловените английски стрелци. Подобни неща остават в главите на войниците.

Джонсън го изгледа объркано, сякаш Блек си е изгубил ума.

— На войниците?

— Както казах и на коменданта, това не е работа на аматьори.

— Значи… един вид послание?

— Или знак за отмъщение. Фин не си е отишъл без бой. Самият той несъмнено е нанесъл доста поражения.

— Разбирам — рече Джонсън. — Е, предполагам, че нещата ще се изяснят в хода на разследването.

— Да се надяваме.

Разделиха се на портала на болницата. Блек отказа предложението да се качи в таксито на Джонсън и вместо това тръгна обратно към метрото. Докато вървеше по тихата улица на предградието, усети как небето сякаш потъмнява, а някъде в примитивните дълбини на съществото му се надигат гадни, жестоки импулси. Спря на входа на станцията и си каза да мисли с главата си, да се довери на полицията и да се върне направо на гарата. Нямаше да излезе нищо добро, ако тръгнеше да действа от гняв, независимо колко оправдан е той.

После си помисли за Фин. Не просто убит, а заклан. Помисли си за Катлин и децата ѝ. За безличния служител, който ще цъфне на прага ѝ. Той ще мрънка съчувствено на чаша чай с бисквити, но няма да ѝ каже защо съпругът ѝ е бил накълцан на парчета, докато е изпълнявал рутинна задача по заръка на правителството на Нейно Величество.

По-късно Блек щеше да си спомня този момент като точката, която промени всичко.