Черното изкуство да убиваш

9.

Зад него се затръшна метална врата.

— Arrêtez. — „Спри.“

Холст трепна от рязката светлина и инстинктивно затвори очи. Усети същите груби ръце да срязват свинската опашка, с която бяха стегнати китките му, и да махат кърпата от очите му. Осмели се да отвори очи едва-едва, за да свикнат със светлината.

Намираха се в боядисана в бяло стая в някаква едноетажна постройка, която явно беше съвсем нова, тъй като във въздуха още се носеше миризма на тухли и цимент. На прозореца имаше яка решетка. Очите му се фокусираха върху няколко фигури. Сюзан Дрекер и някакъв висок неестествено слаб мъж, и двамата облечени във военни дрехи. До тях стоеше мъж на средна възраст със синя цивилна риза с къси ръкави; ако се съдеше по външния му вид, беше от близкоизточен произход.

Холст погледна надясно и видя млада жена с черна разрошена коса, която също примигваше болезнено от рязката светлина. Отляво имаше двама мъже с жълто-кафяви къси панталони и тениски — единият на около трийсет, другият към шейсетте. И двамата носеха очила и имаха меки черти и невзрачно телосложение. Холст инстинктивно позна, че те и младата жена са учени като него.

— Сара? Добре ли си? — попита по-възрастният.

— Нищо ѝ няма. Млъкни. — Думите, произнесени със силен южноафрикански акцент, бяха произнесени от кльощавия мъж до Дрекер. Той даде знак на някой зад него. Двама едри приличащи на испанци мъже със същото леко военно облекло се отделиха от групата на четиримата учени и застанаха от двете страни на подобната на затворническа решетка, играеща роля на втора врата на сградата. Зад нея имаше друга, която беше плътна. Холст забеляза отсъствието на отличителни знаци по униформите им.

— Доктор Холст, доктор Белман, аз съм полковник Бренан. И двамата познавате капитан Дрекер, но ми позволете да ви представя нашия колега и директор на научните операции доктор Амар Разия.

Мъжът със синята риза им кимна сериозно.

— Извиняваме се за начина, по който бяхте доведени, и за скромните условия. За съжаление, засега всички ние сме лишени от удобства. Комплексът е нов и все още се изгражда. Надяваме се през следващите месеци да направим условията ви много по-комфортни. Главният ни приоритет е оборудването на лабораториите. — Гласът му беше културен, говореше с извинителен тон и акцентът му намекваше, че е получил образованието си в Англия.

— Какво правите? Къде сме? — остро попита младата жена отдясно на Холст с тон, граничещ с истеричен.

Бренан я накара да млъкне с поглед и леко кимна към двамата униформени при вратата.

По-възрастният мъж отляво на Холст вдигна ръце, сякаш я приканваше да запази спокойствие и да слуша.

— Бяхте доведени тук, за да работите заедно — каза Бренан. — За съжаление, това беше единственият възможен начин да останем пред конкуренцията. Всеки от вас е лидер в своята област и се бори да остане начело, и всеки от вас се съгласи да продаде проучванията си на нашия общ работодател срещу значителна сума, така че преди да възразявате прекалено гласовито на положението, в което се намирате, ви съветвам да погледнете по-голямата картина. Колкото по-скоро бъде завършен този проект, толкова по-скоро ще си получите парите и ще се приберете у дома. Ако бяхте спечелили напълно доверието ни при преговорите, това нямаше да е необходимо, но — той пусна тънка философска усмивка — всички ние сме само хора.

Холст забеляза как Белман и по-възрастният мъж се спогледаха, сякаш бяха еднакво изненадани и ужасени един от друг.

— Да — намеси се Дрекер, обръщайки се към него. — Боя се, че протежето ви се оказа наемник също като вас, професор Кенеди. Даже повече, ако трябва да сме точни. — Тя се усмихна по начина, който Холст помнеше от няколкото им дискусии около купуването му. Сякаш демонстрираше морално превъзходство, задето е разобличила лицемерната им алчност.

Бренан даде знак на д-р Разия да вземе думата. Той пристъпи напред и се обърна към новодошлите направо, сякаш бяха дошли на това място по своя воля.

— Позволете да започна с представянето. Доктор Белман и професор Кенеди са близки колеги от Оксфорд, разбира се, но като изключим това, подозирам, че не се познавате. Да започнем с доктор Ангелос Сфирис. — Той кимна към слабия млад мъж отляво на Холст. — Доктор Сфирис е компютърен специалист и невроморфолог от Кеймбридж, постигнал значителен напредък в картографирането на стоте милиарда неврона в човешкия мозък с помощта на изкуствен интелект. Този забележителен ИИ се оказа почти безпогрешен в предсказването на функцията на всяка нова неврална верига, която идентифицира. Доктор Алек Кенеди е един от пионерите в наноинженерството и създател на миниатюрни частици, способни да отделят топлина в отговор на микровълнови честоти. Тези частици стимулират активността в клетките, към които са прикачени. Колегата му доктор Сара Белман пък разработи оригинален механизъм, способен да доставя подобни частици до всяка клетка в тялото. И накрая, доктор Ларс Холст. Неговата работа беше фокусирана върху центровете за награда и отблъскване в мозъка и първоначално вие ще се съсредоточите именно върху тях.

— Значителната ни инвестиция беше направена с вярата, че ще съчетаете познанията си, за да създадете технология с широки приложения, които ще обсъдим по-нататък. Но всяко нещо по реда си. Първо трябва да покажем на новопристигналите квартирите им, след което ще започнем с поръчването на необходимото оборудване и консумативи за лабораториите ви. — Разия направи пауза и се усмихна почти мило. — Може би ще се зарадвате да научите, че тук няма да бъдете спъвани от обичайните етични ограничения. Можете да експериментирате на воля на територията на комплекса, при нужда и върху хора. Съветвам ви да започнете да го вземате предвид в мисленето си. — Той разпери ръце в жест на добра воля. — С нетърпение очаквам да работя с вас.

— Два часа почивка — каза Дрекер. — След това се захващаме за работа.

И се обърна към изхода с Бренан и Разия.

— Това ли е? Не можем ли да задаваме въпроси? — предизвикателно попита д-р Белман.

— Какво искате да знаете? — с пресилено търпелив тон отвърна Дрекер.

— Ами ако решим да не сътрудничим?

— Времето за този въпрос беше преди да се съгласите да продадете душата си за осем милиона долара, доктор Белман — каза Бренан. — Никой не забогатява, без да плати цената. Питайте всеки, който е забогатял. В един момент се издължавате на вселената с пот или съвест. До последното пени.

Той се усмихна и опънатата кожа на лицето му се набръчка като на гущер.

Някъде от вътрешността на сградата Холст чу крясък на макак и дрънчене на решетки.