Черното изкуство да убиваш

56.

Блек се прилепи до стената на сградата със сателитните чинии, която беше нарекъл административна, и надникна иззад ъгъла. Виждаше ги на отсрещната страна на пътя, който минаваше през центъра на комплекса — двама войници, вървящи покрай входа на казармата към плаца. Движеха се енергично към постройката, в която държаха пленниците, с автомати на раменете; изпълняваха задълженията си по-сериозно, отколкото двамата, които беше наблюдавал от разстояние предишната сутрин. Блек долови силната миризма на нафта. Беше достигнала централните канавки и напредваше през лагера към рова от другата страна. Когато заобиколяха сградата и тръгнеха обратно, двамата пазачи щяха да я надушат и да се насочат право към цистерните.

Сега или никога.

Блек излезе от укритието си и пресече пътя, като следеше както двамата отдалечаващи се от лявата му страна, така и кабината при портала, която се намираше на петдесет метра в противоположната посока. Вървеше леко и успя да премине, без да го чуят и видят. От другата страна на пътя изчезна между двете издигащи се една до друга постройки, едната от които беше столовата, а другата — спално за миньорите. Когато стигна другия им край, зави надясно и пресече късата открита площ, която ги разделяше от по-голямата и по-широка казарма.

Приведен, изтича до средата на сградата и спря между разположените на равни интервали прозорци. Залепи една от по-големите буци пластичен експлозив за гофрираната метална обшивка, върна се и отиде от другата страна на сградата, откъдето имаше ясен изглед през плаца. Двамата пазачи приближаваха края му и се намираха само на десетина метра от дългата постройка с пленниците. Блек изчисли, че разполага с най-много трийсет секунди, през които да сложи незабелязан останалите два експлозива.

Изчака, пое няколко пъти бавно и дълбоко въздух и извади втората бомба от един килограм.

Патрулиращите войници завиха на ъгъла и изчезнаха зад едноетажната постройка.

Блек изтича покрай стената на казармата, гледаща към плаца, залепи експлозива и спринтира през откритото пространство към сградата на пленниците. Отброяваше мислено оставащите секунди — дванайсет, единайсет, десет. Пресече плаца за пет, задъхан и с подгизнала от пот риза. Скрит в сенките, чу гласовете на двамата войници, които се появиха отново от другата страна на сградата и поеха обратно през плаца. Говореха си на испански. Блек не разбра думите, но тонът им беше ясен — въпрос от единия към другия, неуверен отговор, пауза, после първият заговори отново, сякаш за да потвърди подозренията си. Двамата ускориха крачка.

Бяха надушили нафтата.

Времето беше изтекло.

Блек бързо отиде до гърба на сградата, изтича по дължината ѝ и зави на другия ъгъл, откъдето видя как войниците се затичаха към цистерните. Залепи последния експлозив за касата на тежката врата с три ключалки, след което изтича от прикритието си в центъра на плаца.

Сега беше моментът.

Отброи двайсет и пет секунди — достатъчно, за да могат войниците да стигнат до цистерните — извади дистанционното и натисна двете копчета едновременно.

Имаше една секунда закъснение, докато кондензаторите в детонаторите се заредят. Блек използва момента да запуши ушите си, за да защити тъпанчетата си от ударните вълни. Петте експлозии бяха оглушителни и едновременни. Четиресет и пет хиляди литра авиационно гориво и още хиляди литри нафта се запалиха спонтанно, като превърнаха нощта в ден и запратиха към небето огромна огнена гъба. Миг по-късно светлините в комплекса примигнаха и угаснаха, понеже генераторът до цистерните излезе от строя заради високата температура. Пламъци с човешки ръст затанцуваха по централните канавки и за секунди се превърнаха във високи огнени стени.

Блек се затича към казармата, в стената на която вече имаше голяма дупка. Отвътре се чуваха викове, писъци и изпълнени с агония стонове. Той извади граната, дръпна халката и я хвърли през дупката. Тя се взриви със сила, която разтресе вътрешностите на Блек дори през стената. Той хвърли втора и трета, след което се затича по дължината на сградата, като мяташе още гранати през избитите прозорци.

Все едно да стреляш по риба в бъчва.

След осмата експлозия спря и се ослуша — писъците бяха почти спрели — и хвърли девета граната за всеки случай.

Погледна назад през плаца. Никой не излизаше от сградата на пленниците. Зад прозореца до вратата танцуваше пламък, а изпод стрехите се виеше гъст сив пушек.

Разполагаше с минута или две, през които да се измъкне незабелязан от хаоса. Беше убил предостатъчно хора, за да отмъсти за Фин, а и за още много други.

И не беше готов да умре. Особено ако това щеше да достави удоволствие на Фреди Тауърс.

Избери да живееш.

На всяка цена.

Затича се към оградата и продължи обратно към пикапа, скрит в мрака. Погледна наляво и видя замаяни и объркани хора да се изсипват от две от четирите оцелели постройки. Някои бяха цивилни работници от мината, боси и по бельо, други — офицери на „Сейбър“, които си викаха объркано едни на други.

Докато се връщаше при пикапа, Блек приближи стена от изгаряща жега. Огнени вълни с височина петнайсет метра се издигаха яростно от горящите цистерни към небето. Неземната светлина осветяваше овъглените неподвижни тела на двама мъже, които лежаха с извити под неестествени ъгли крайници. Намиращата се недалеч от тях оръжейна не се виждаше зад бялата стена горящо авиационно гориво. Отдясно роторът на хеликоптера се беше килнал почти под прав ъгъл. Експлозивите си бяха свършили работата — хеликоптерът се беше превърнал в мъртва купчина метал, предното му стъкло отразяваше подигравателно танцуващите пламъци. Блек спринтира към пикапа. Всяка поета глътка въздух изгаряше дробовете му. Нажежената дръжка опари пръстите му, докато отключваше вратата и скачаше вътре. Защитен за момента от изпепеляващата жега, той посегна към запалването. Двигателят оживя.

Той настъпи съединителя и превключи на първа. Докато се канеше да настъпи газта, беше обхванат от внезапна парализа, сякаш около гърлото му се сключиха ледени пръсти. Трябваше да се насочи направо към портала и към пътя за Платанал. Мисията беше изпълнена. „Сейбър“ беше съсипана. Дори троен удар от дронове нямаше да нанесе повече поражения. Сякаш за да потвърдят мисълта му, двата пикапа с тежките картечници избухнаха в пламъци, когато изпаряващият се в резервоарите им бензин се запали спонтанно.

Нещо го задържаше.

Какво би направил Фин?

Пред очите му изникна картина — старият му другар тича през пламъци и порой от куршуми към горяща, изтърбушена от бомби къща. Блек го прикрива отвън с последния останал му пълнител и чака смъртта да го застигне — тъпо копеле! — когато Фин излиза със залитане през пушека, с омазано в сажди лице и с по едно дете във всяка ръка.

Давай! Давай! Давай! Гласът на приятеля му прозвуча в главата му толкова ясно, сякаш той седеше до него.

Блек настъпи газта до дупка. Понесе се по неравната земя към оградата, където рязко зави надясно и полетя по периферията на комплекса покрай взривената казарма. Хвърли поглед надясно и видя, че повечето от хората, които се бяха изсипали от постройките, са се събрали на пътя от двете страни на горящите канавки в отговор на инстинкта, който им казваше да се скрият от неизвестното, което се спотайваше в мрака от другата страна на оградата.

Блек профуча през плаца и рязко зави към гърба на сградата от другата страна. Изпод гумите се разхвърчаха прах и камъчета, когато настъпи спирачките. Той грабна автомата и изскочи от колата.

Беше посрещнат от отчаяни викове и ръце, които блъскаха решетките на прозорците на слабата светлина. Блек изтича при вратата и видя, че е изкъртена от пантите. Мъртъв наемник на „Сейбър“ се беше проснал на бетонния под зад прага; лявата му ръка беше откъсната от тялото, което лежеше в локва воняща течност. Вътрешността на сградата беше пълна с гъст отровен пушек, който се спускаше от горящите панели на тавана.

Затворническа решетка отделяше входа от останалата част на сградата. На слабата светлина на пламъците Блек успя да различи дълъг коридор със заключени врати от двете страни, по които блъскаха затворените хора. Той се наведе да вземе връзката ключове от колана на пазача и опита няколко в ключалката на решетката. Гласовете отвътре викаха отчаяно. Хората, които бягаха, за да се спасят, го правеха мълчаливо; хванатите в капан пищяха до последния си дъх.

Докато завърташе ключа, чу първата стрелба, идваща от хаоса в комплекса. Надяваше се, че изпаднали в паника хора стрелят по призраци. Димът в коридора беше гъст и задушлив и пареше очите му толкова силно, че му потекоха сълзи. Затаил дъх, Блек отиде до първата врата и се опита да намери подходящия ключ. Първите два опита бяха неуспешни, дробовете му вече горяха от болка. Заряза ключовете, отстъпи назад, вдигна крак и изрита вратата. Тя издържа. Яко дърво, подсилени резета и стоманена рамка. Кубинката не можеше да се справи с тях.

Като кашляше и се давеше, Блек изтича обратно към входа и си пое глътка въздух. Чу гласове и погледна надясно. Трима въоръжени мъже тичаха през плаца към сградата. Единият вдигна автомата си. Блек се скри зад стената, когато дойде откосът. Куршумите рикошираха от стената и се забиха в земята пред вратата. Блек грабна калашника си, подаде цевта иззад ъгъла и също стреля. Погледна и стреля отново, този път точно, като се целеше ниско. Покоси и тримата. Те паднаха. Той стреля отново по лежащите им тела, после вдигна поглед към пътя и видя още мъже да тичат към него през пламъците.

Шансовете намаляваха. Разполагаше със секунди. Елемента на изненадата вече го нямаше. Всичко се свеждаше до числено превъзходство.

Хукна обратно в коридора и извика с всички сили:

— Долу!

Никой не го чу. Виковете зад вратите се засилиха.

Блек бръкна в торбичката и извади две от оставащите му осем гранати. Издърпа халките и ги хвърли през пушека в тъмния коридор. Две секунди. Извади още две, дръпна халките и ги хвърли, този път с по-малко сила. Втурна се към изхода и се метна на земята, когато четирите експлозии разтърсиха коридора и избиха вратите.

Блек скочи на крака. Пред него се появи опърпана замаяна фигура — кашляше и беше полусляпа от гъстия дим.

— Навън! Наляво! На пикапа!

Изтича обратно в коридора и влезе през първата врата вдясно. Именно това изпълнено с дим помещение беше източникът на ужасните писъци. Успя да различи няколко големи клетки. Маймуни колкото малки деца блъскаха по решетките им.

Жалко.

— Всички долу!

Две гранати, после още две. Хвърли ги по дължината на коридора и се скри зад рамката на вратата, като запуши уши. Още четири експлозии разтърсиха сградата.

Маймуните млъкнаха.

Втора замаяна фигура се появи от пушека и прахта — млад мъж, когото Блек разпозна от снимката, която беше видял в Кредънхил. Компютърният гений Сфирис, който беше моделирал човешкия мозък.

— Сара Белман. Къде е? — извика му Блек.

— В края. Отдясно.

— Излизай. Качвай се на пикапа.

Блек се хвърли в стената от пушек. Горяща стопена обшивка капеше от тавана, по пода танцуваха пламъци. Стигна до края на коридора. Дробовете му щяха да се пръснат от усилието да си задържа дъха. Вратата отдясно не беше избита.

Отвън се чуха автоматични откоси.

Нямаше изход.

На Блек не му беше останал дъх да извика. Вдигна автомата и насочи дулото към ключалката под почти отвесен ъгъл. Стреля и от отката оръжието подскочи в ръцете му като оживяло. Нажежените гилзи изхвърчаха от затвора. Петнайсет куршума разкъсаха дебелото дърво. Блек отстъпи назад и изрита с всички сили. Вратата се разцепи по дължина и се отвори.

Жената се беше свила по лице в другия край на стаята. Беше с къси панталони и тениска и бе увила главата си с кърпа. Тялото ѝ беше неподвижно. Беше или в шок, или в безсъзнание. Нямаше значение.

В коридора проехтяха изстрели и куршумите рикошираха от стените. Противниците бяха стигнали до входа на сградата.

Риба в бъчва.

Задушаваща се риба в горяща бъчва.

Блек сграбчи младата жена за глезените и я повлече към вратата. Тя зарита в опит за съпротива.

Блек не можеше да говори. Дробовете му горяха. Беше замаян, имаше чувството, че ще се строполи и ще се задуши заедно с нея. Нямаше въздух за дишане. Нищо. Протегна ръка да се подпре, коленете му започнаха да се подгъват под него. Залитна. Пред очите му затанцуваха бели точки.

Умираше.