Черното изкуство да убиваш

23.

Беше събота по обед и най-горещият ден на годината. Климатикът в наетия „Форд Транзит“ се нуждаеше от смяна на фреона. Дори на пълна мощност вкарваше въздух с температура, която се доближаваше до трийсетте градуса от другата страна на затворените прозорци. По гърба на Блек се стичаше пот и ризата му с къси ръкави беше подгизнала от нея на кръста. Няколкодневната гъста тъмна четина и слънчевите очила с огледални стъкла служеха като елементарна, но ефективна маскировка. Той беше просто поредният шофьор, подложен на изпитанието на лондонския трафик.

Пътуваше на изток по Холанд Парк Авеню в западната част на Лондон и приближаваше най-високата точка, където булевардът се съединяваше с Нотинг Хил Гейт. Трафикът се забави още повече, запълзя и накрая спря. Заради ремонтните работи на няколко места този участък беше станал по-мъчителен от обичайното. Блек отпи глътка вода от пластмасовата бутилка, която си беше взел, и потисна неустоимото изкушение да се откаже. Не беше изпитвал страх по такъв физически начин от първите си мисии в Босна, когато се спускаше с парашут в контролирана от сърбите територия, за да елиминира артилерийски позиции. Сега, също като тогава, причината за ужаса не бяха опасностите, които го очакваха, а способността му да се справи с тях. Чувстваше се пленник в несъвършено тяло, непригодно за задачата.

Пълзеше напред на мъчителни сантиметри, докато най-сетне мина покрай метростанцията. Целта му беше втората отбивка наляво — Линдън Гардънс, озеленена кръгова задънена улица, която вече беше проучил два пъти от вторник насам. Светофарът светна зелено и върволицата коли пред него потегли. Блек даде мигач. Усещаше как сърцето му се блъска в гръдния му кош.

Продължи по часовниковата стрелка със скоростта на пешеходец, докато чакаше притокът на адреналин да отмине. Тялото му бавно си възвърна някакво подобие на равновесие. Улицата беше спокойна, обитателите ѝ все още се възстановяваха от осемдесетчасовата си работна седмица. Пететажните сгради с балкони, някога разделени на евтини едностайни жилища, сега бяха домове на богати млади банкери и юристи, които нямаха личен живот, но пък разполагаха с повече пари, отколкото можеха да похарчат. От онези, които са прекалено заети със себе си, за да забележат какво става около тях. Анонимният ван, неразличим от милион други като него, остана незабелязан.

Целта на Блек, трийсет и четири годишният Макс Куин, живееше в апартамент на третия етаж на единствената модерна сграда на улицата — правоъгълна сграда от 60-те с малка градина, която я отделяше от улицата, и алея от лявата страна, която водеше към паркинг отзад. При първия си оглед Блек беше забелязал охранителни камери, които следяха паркинга, и никак не му се искаше да го използва. Изкара късмет — докато приближаваше, едно тъмносиньо „Мазерати Куатропорте“ потегли от място за паркиране почти пред сградата. Блек едва успя да се намести в него и нямаше място да отвори задната врата, но беше предвидил подобно развитие на нещата и бе наел ван със странична плъзгаща се врата, която в момента гледаше към тротоара.

Сградата имаше защитено лоби, в което посетителите можеха да влязат само ако използват интеркома, свързан с всеки апартамент. Допълнителна охрана се осигуряваше от портиера, който живееше в партерен апартамент в дъното на сградата. Блек беше проверил в интернет подробностите от една скорошна продажба на апартамент на първия етаж и от справката бе научил, че портиерът работи само през делничните дни. Това му беше подсказало най-очевидния начин да влезе. Блек нахлупи тъмносиня бейзболна шапка и напъха в джобовете си ролка тиксо и няколко свински опашки. Взе от предната седалка голям тежък пакет, увит в найлон и адресиран до „Г-н Макс Куин, ап. 8В, Линдън Хаус“ и клипборд с разписка за получаване.

Отиде при вратата и натисна копчето на апартамента на Куин. Никой не му отговори. Опита отново, като този път държа звънеца натиснат цели пет секунди.

Накрая през говорителя прозвуча глас, който очевидно беше на човек, страдащ от махмурлук.

— Да?

Блек вдигна кутията така, че да попадне в обектива на камерата.

— Куриер. Имам пратка за господин Куин, апартамент 8В.

Последва кратка пауза. Блек предположи, че шпионските инстинкти на Куин се събуждат. Агентите на Службата за сигурност бяха добре подготвени за евентуално отвличане или убийство и затова предпочитаха жилища като това, предлагащи няколко линии на защита.

— Трябва или да доставя пратката, или да я върна, сър. Кое да бъде? — нетърпеливо попита Блек.

— Кой е подателят? Пише ли?

Блек завъртя клипборда и се погрижи Куин да види добре разписката.

— Ето. Господин Майкъл Хамдън.

От разменените имейли с Тауърс беше научил, че „Хамдън“ е официалният прякор на прекия началник на Куин — факт, който би трябвало да е известен само на тесен кръг в отдела им.

— На третия етаж. Вляво от асансьора — с уморено примирен тон каза Куин. Пратка от шефа в събота сутрин можеше да означава само допълнителна и нежелана работа.

Блек взе асансьора до третия етаж и докато излизаше на покритата с килим площадка, натисна бутона за бързо набиране на предварително въведения телефонен номер. До вратата на Куин имаше не повече от шест крачки. Куин я отвори, без да сваля здравата верижка. Лицето му беше подпухнало и тялото му не беше във форма. Беше по шорти и смачкана тениска и имаше вид, сякаш е посрещнал изгрева в някое казино в Уест Енд. Някъде във вътрешността на апартамента зазвъня телефон. Куин погледна озадачено през рамо. Блек се надяваше да е приел, че го търси шефът му, за да му съобщи за пратката.

— Заповядайте, сър — каза Блек, като пъхна клипборда през тясната пролука. — Тук ли да оставя пакета? — И кимна към пода пред вратата, докато Куин се подписваше.

— Да, там е добре. — Телефонът зад него продължаваше да звъни. Куин му върна клипборда, когато Блек се изправи, след като беше оставил пакета.

— Приятен ден. — Блек му се усмихна и тръгна обратно към асансьора. Вратата зад него се затвори.

Ако беше поне малко професионалист, Куин щеше да вдигне телефона преди да е взел пратката. Блек извади телефона си и прекъсна връзката, преди Куин да успее да отговори. Спря и долепи гръб до стената. Изчака Куин да върне повикването на мобилния номер, от който го бяха търсили. На четвъртото позвъняване щеше да се включи съобщение, което Блек беше записал от софтуер за превръщане на текст в говор. Механичен женски глас щеше да обяви: „Пратката ще бъде доставена от Стивън днес между дванайсет и пет и дванайсет и петнайсет през деня. Благодаря“.

Изминаха няколко секунди. Блек чу приближаващи стъпки и стърженето на свалената верижка. Повтаряйки движения, които бе правил хиляди пъти, той пристъпи пред вратата, вдигна дясното си коляно до гърдите си и заби пета във вратата, като вложи в ритника цялата си тежест. Изненаданият Куин се просна по гръб на пода.

— Не мърдайте — тихо му каза Блек, докато вадеше глока от кобура. Насочи оръжието към гърдите му и затвори вратата зад себе си. — Ще ви задам няколко въпроса, господин Куин. За хората, с които имате вземане-даване. Ще отнеме известно време, докато стигнем до края, така че ще имате време да се примирите и да ми кажете истината. Разбрахте ли ме?

Куин се взираше в него с опулени очи и зяпнала от изненада уста.

— По корем, ако обичате. Ръцете на гърба. — Блек говореше тихо и прозаично.

Куин впери поглед в пистолета, след което се подчини.

Блек прибра глока, клекна, опря коляно в кръста на Куин и върза китките му със свинска опашка.

— Кой ви прати? — попита Куин и се намръщи, когато Блек стегна свинската опашка.

— Хамдън.

— Арестуван ли съм?

— Ще обсъдим положението ви по-нататък.

Зад вратата на стаята в дъното на коридора се чу някакво движение.

— Кой е там?

Куин не отговори.

Блек опря кокалчето на показалеца си отстрани на врата му и намери точката под ухото. Куин извика от болка.

— Кой?

— Едно момиче.

— Приятелка ли ви е?

— Не.

— Ясно.

Блек го пусна, извади тиксото от джоба си, омота го два пъти около глезените му и го остави да лежи на пода, докато отиде да провери момичето.

Отвори вратата на спалнята и влезе в затъмненото помещение, което миришеше на пот, застоял парфюм и алкохол. Върху един стол беше метната черна рокля и бельо. Чаршафите бяха смачкани на топка в средата на леглото. Млада жена с красиви славянски черти беше приклекнала зад леглото. Високи скули и сини като лед очи. Беше гола и държеше телефон пред гърдите си, подобно на миниатюрен щит.

— Оставете го, моля.

Тя го изгледа като недоверчиво дете, което отказва да се подчини.

— Веднага. — Блек ѝ даде знак да остави телефона на леглото пред нея.

Тя не помръдна.

Нямаше време за игри. Блек пристъпи към нея. Тя скочи и се втурна през леглото към вратата. Блек протегна ръка и сграбчи слабата ѝ ръка над лакътя. Момичето изпищя. Оставен без избор, Блек затисна с другата си ръка устата ѝ и я събори на леглото. Обзета от ужас, тя млъкна, пусна телефона и се сви на кълбо, трепереше. Блек грабна телефона от смачкания чаршаф, прегъна го с голи ръце и го захвърли. По леглото се пръснаха парчета счупено стъкло. Момичето изхлипа. Като се бореше с вълната на отвращение, Блек завърза китките и глезените ѝ със свински опашки и залепи устата ѝ с тиксо. Няма и безпомощна, тя го погледна умоляващо.

— Съжалявам. Няма да останете дълго тук. — Той измъкна чаршафа изпод нея и покри голото ѝ тяло.

Това беше най-малкото, което можеше да направи.

Отиде при гардероба, отвори го и извади старо горнище на анцуг с качулка изпод купчината шити по поръчка ризи, сгънати в найлоновите си пликове от пералнята. Сред колекцията скъпи обувки намери вехти маратонки. Взе нещата и ги понесе към коридора. Докато затваряше вратата, се извини на момичето още веднъж.

Косвена жертва. Цели и средства. Никога не ставаше по лесния начин.

Куин не оказа съпротива и не протестира, докато Блек го изправяше на крака и нахлузваше анцуга през главата му. Несъмнено младият шпионин беше стигнал до заключението, че възпитаният неканен гост може да е единствено участник в някаква тренировка, каквато и беше целта. Блек нямаше нищо против да подхранва това заблуждение. Така шокът, който предстоеше, щеше да е още по-ефективен.

Слязоха на партера по стълбите. Куин мълчеше. Мъчеше го махмурлук, не можеше да използва ръцете си и цялото му внимание беше насочено към запазването на равновесие. Блек вървеше зад него. Горещият застоял въздух на стълбището без прозорци му напомни за много други подобни стълбища, по които беше ескортирал мъже с насочено към тях оръжие. Дори все още да изпитваше някакъв страх, че задържането му е истинско, Куин не го показа. Докато прекосяваха пустеещото лоби, на лицето му дори се изписа арогантна самоувереност. Движеше се със собствено темпо, без да бърза, и дори спря за момент, принуждавайки Блек да чака като слуга, докато му държи външната врата отворена. Блек се направи, че не забелязва. Открай време беше вярвал, че човек следва да третира достойно пленниците си до момента, в който това стане невъзможно.

Излязоха от сградата и отидоха при вана.

— Боя се, че ще пътувате отзад. Може да ви е малко топло. Нищо не може да се направи.

Блек отключи колата с дистанционното, изчака една детегледачка филипинка да мине с количката, която буташе, и се качи отзад с Куин, след което затвори вратата.

— На колене, моля.

Куин въздъхна уморено — играта беше започнала да му омръзва. Първият признак на съпротива.

— Няма да ви моля отново.

Куин се обърна с гръб към преградата между товарното отделение и седалките и непохватно седна.

— Казах на колене.

— Какво значение има?

— Моля, правете каквото ви казвам, господин Куин.

— Или какво? Ще ме убиете ли? — Куин го погледна с подигравателна усмивка.

Блек го изрита в лявото бедро. Куин се сви в спазъм от внезапната болка и изстена през зъби. Бързо и без емоции Блек го просна по корем, извади тиксото от джоба си, вдигна главата му от пода и омота с тиксо врата и челюстта му, като покри устата. Обзет от паника, Куин се загърчи и зарита. Блек пусна главата му, притисна с коляно бедрата му отзад, сграбчи глезените му и омота и тях.

Куин задиша на пресекулки. Беззащитен и неспособен да се движи и да диша през устата, той сигурно имаше чувството, че се дави. Блек извади найлоново въже от малката кутия, в която беше прибрал нужните му неща, и върза краката на Куин за една от металните халки, заварени за вътрешните греди на вана.

— Опитайте се да се отпуснете.

Куин му отвърна с отчаян поглед, който сякаш казваше, че е на път да изгуби разсъдък. Беше изцяло обзет от паника и най-вероятно щеше да започне да хипервентилира и да изгуби съзнание. После щеше да се събуди и цикълът щеше да се повтори няколко пъти, преди запасите адреналин в тялото му да се изчерпат. И всеки път щеше да има чувството, че умира отново.

Блек изпита мимолетно съжаление, което бързо беше сменено от образа на обезобразеното тяло на Фин. Четиресет прободни рани по бялата като мрамор кожа. Бръкна в кутията и извади една от двете памучни торби за пране, които беше купил от сергия за домашни потреби на покрития пазар в Оксфорд. Върху едната имаше изрисувани слънчогледи, върху другата — макове. Нахлузи онази със слънчогледите на главата на Куин и стегна връвта отзад на врата му. В този си вид Куин изглеждаше доста нелепо, но поне на Блек не му се налагаше да гледа лицето му.

Дишането на Куин стана още по-трескаво. По дрехите му избиха петна пот, която миришеше остро. Нямаше да отнеме още много време. Блек зачака клекнал, като гледаше как дробовете на пленника му работят все по-бързо и по-бързо, докато накрая не толкова поемаха и изпускаха въздух, колкото трепереха. Най-сетне Куин си пое една дълбока, отчаяна глътка въздух, тялото му се напрегна цялото и после се отпусна. Блек се наведе напред и се ослуша. Куин още дишаше — бавно, но равномерно, тялото му постепенно възстановяваше баланса на газове в кръвта му.

Той беше млад. Щеше да преживее изпитанието.

Блек слезе на тротоара, затвори вратата и заобиколи от другата страна. Улицата все още пустееше. Никой не беше видял как отвличат съседа им посред бял ден, а и дори да беше, най-вероятно щеше да се направи, че не е забелязал. Всеки богаташ се грижеше единствено за себе си. Блек седна зад волана, извади телефона си и прати криптирано съобщение на Тауърс да прати някой да се погрижи за момичето. „И може би да ѝ плати нещо за неприятностите?“ — добави като послепис. Изпитваше съжаление към нея.

Запали двигателя и потегли на запад към следващата си цел.

Дотук добре. Беше изненадал самия себе си.

Четири години без практика, а още не беше изгубил форма.