Черното изкуство да убиваш

26.

Фреди Тауърс вдигна очи от написаните на ръка показания.

— Каза ли му в понеделник да се върне на работа и да чака допълнителни инструкции?

— Да.

— В каква форма беше?

— Без видими травми. Ще живее.

Тауърс кимна и продължи да преглежда двете страници за нещо, което може да е пропуснал.

Блек беше пуснал оцелелия си пленник на една улица недалеч от дома му. Беше го направил само преди четиресет и пет минути, а ето че събитията от деня вече му се струваха някак сюрреалистични, сякаш ги е сънувал.

Седяха в дневната, която играеше ролята и на кабинет в апартамента на Тауърс на Ланкастър Гейт. Обзавеждането беше модерно, мебелите удобни, но по голите стени с цвят на магнолия нямаше никакви картини и снимки. Единственият намек за личността на обитателя бяха заглавията на книгите в малката библиотека — политически мемоари, военни биографии и няколко леки романчета. Мястото напомняше на държавна тайна квартира и намекваше, че Тауърс има истински дом някъде другаде.

Тауърс вдигна замислено глава.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Блек възнамеряваше да се върне в Оксфорд и знаеше, че едно питие ще доведе до второ, а после и до повече.

— Жалко за Куин. Щом си е отишъл, те ще се досетят, че сме по следите им.

— Защо не използваме Клейтън да потули нещата? Може да каже на Дрекер, че са го командировали в чужбина. На секретна операция.

— Ще измислим нещо — измърмори Тауърс, който вече мислеше напред. — Не мога да повярвам, че Клейтън е бил готов да продава информация на купувач, за когото знае толкова малко. Ако историята му е вярна, клиентът би могъл да е всеки.

— Постави се на негово място. Болна жена, две малки деца, закъсал финансово. Среща привлекателна жена на някаква конференция, поддава се на похотта и после е поставен пред избора да продаде тайни или да съсипе брака си във възможно най-лошия момент.

— Много акъл и никакви преценки.

— Както сме виждали неведнъж.

Тауърс вдигна уморено вежди, признавайки уточнението.

Показанията на Клейтън изглеждаха достоверни заради баналността си. Преди близо година участвал в някаква международна среща на експерти по киберсигурност в Единбургския университет. Привлекателна жена под четиресетте, представила се като Сюзан Дрекер, го прелъстила на партито, като го уверила, че е омъжена за полковник от американската армия и се интересува само от секс за една нощ. Подобно на Блек, Клейтън заподозрял, че тя може да е правителствен агент, изпратен да слуша неразбираеми презентации, и да е намерила сроден дух. След месец той бил на почивка със семейството си и американски роднини в Кейп Код. Докато излизал с децата си от един магазин, от който бил купил сладолед, Дрекер слязла от някакъв джип и му връчила плик с флашка. Освен видеозаписа на лудориите им в хотела на флашката имало и снимки на жена му и децата му, отдадени на ежедневните си занимания. В плика имало и телефонен номер. По-късно през деня Клейтън позвънил на него и Дрекер направила първото си искане за информация. През следващите единайсет месеца той се срещнал с нея пет пъти, като ѝ предал общо четиресет досиета. Всеки път тя му плащала по 20 000 долара по банков път. Сред досиетата били и данните за двама от четиримата изчезнали учени. Клейтън не знаеше къде са се дянали и кой ги е отвлякъл и твърдеше, че Дрекер не му е казала нищо. Беше такъв наивник, че Блек му повярва.

— Може и наистина да е толкова тъп — каза Тауърс. — Лесно е да забравиш колко посредствени са някои от младите агенти. Поставени на чувствителни постове без абсолютно никакъв истински опит. — Въздъхна и отпи разредено уиски от евтина чаша. — Това не вещае нищо добро за останалите петима. Ама нищо. Пълни нещастници.

След което се умълча мрачно.

Блек беше уморен. С нетърпение очакваше края на срещата и уверението на Тауърс, че работата му е била дотук. Искаше да изтрие този ден от паметта си и да се отдаде изцяло на писането на доклада си.

— Какво мислиш за онази жена? За Дрекер? — попита Тауърс.

— Бих казал, че е от ЦРУ, ако не беше начинът, по който са убили Фин. Доста кърваво убийство, за да е тяхно.

— Може да е нарочно.

Блек поклати глава.

— Какво те прави толкова сигурен?

— Ние сме все още приятели, Фреди. Въпреки всичко. Политиците може да се карат и обиждат едни други, но доколкото виждам, продължаваме да си сътрудничим на всички нива.

Тауърс кимна неохотно в знак на съгласие. Няколкото десетилетия сблъсъци с американските съюзници го бяха оставили с едно недоверие, което Блек винаги беше смятал за почти ирационално. Той подозираше, че Тауърс всъщност винаги е завиждал на американците заради ресурсите им и прекаленото перчене, което върви с тях. При съвместни операции британските офицери неизменно биваха принудени да свирят втора цигулка.

— По тялото на Фин е имало кръв на жена. Какво мислиш за това?

— Няма причина да смятаме, че е на Дрекер — отвърна Блек.

— Да предположим, че е нейна и че тя не е от ЦРУ. Така кръгът на заподозрени се стеснява доста, нали? Говорим за бивши военни или агенти на ЦРУ, които сега работят за организация с много пари и влияние, да не говорим за амбиции. Ако ти си от такава организация, кого ще наемеш — само най-добрите и най-безмилостните, нали? Така кръгът става още по-тесен — мъничка група елитни наемници, калени в битки агентки от американски произход. В Англия може да се окаже трудно да намерим и един кандидат, който да отговаря на този профил. Сигурен съм, че дори американците не разполагат с повече от половин дузина такива.

В главата на Блек се появи смътен спомен. Престрелка на иракска улица през хаотичната 2005 година. Саддам вече го нямаше и сякаш всеки квартал си имаше своя собствена милиция.

Тауърс го усети.

— За какво се замисли?

— Може би е нищо.

— Да видим.

— Април две и пета. Багдад. Получихме сведения, че хора от Армията на Махди се канят да оберат банка в центъра на града. Аз водех екип и направихме блокада на улицата, за да ги пипнем. Фин също беше там.

Тауърс кимна, мъчейки се да изолира сблъсъка от хилядата други, които беше ръководил през онази година.

— Дойдоха, но не бяха от Армията на Махди. Западняци с повече оръжия от Делта форс. Осем, в два бронирани пикапа с тежки картечници и РПГ-та.

— Май се досещам. Май бяха наемници охранители, нали? Работещи на две места, от приятелчетата на Буш от Блекуотър.

— Може би, макар че така и не успяхме да го потвърдим. Измъкнаха се и американците прибраха телата на двамата, които застреляхме. Един от бойците в първия пикап беше жена на двайсет и няколко. Седеше на предната седалка, въоръжена с „Хеклер и Кох“. Това беше единственият път, в който съм попадал на жена боец с пълно въоръжение.

— И не си я застрелял?

— Не ми се удаде възможност. Те имаха огнево превъзходство и ни разпръснаха.

Тауърс се замисли за момент, после стана и излезе на балкона, който гледаше към малка градина зад жилищната сграда. Блек остана в креслото си с неудобната мисъл, че Тауърс е навън и мисли.

— Трябва да вървя, Фреди — каза Блек, след като минаха няколко минути. — Сигурен съм, че ти и хората ти ще я откриете. — Стана и се разкърши. — Не че ми е приятно да повдигам въпроса, но кога да очаквам заплащането?

Отговори му мълчание. Мрачно настроение. Това винаги беше лош знак.

— И какво да кажа на Катлин Фин? Скоро ще трябва да говоря с нея. Тя иска отговори.

Пак не получи отговор. Въздъхна нетърпеливо и погледна към вратата на балкона. Тауърс се взираше в нищото, рехавите сиви кичури на оплешивяващото му теме леко се развяваха на ветреца.

— Фреди?

— М-м-м? — Той леко завъртя глава, но не погледна назад. — О, да. Вторник. Ще получиш парите във вторник.

Блек зачака някакъв коментар или благодарност за свършената работа. Не ги получи.

— Е, довиждане. — Той тръгна към вратата.

— Нямам хора, Лео. Само аз съм. На хората не може да им се има доверие. Лично почистих апартамента на Куин — разнесе се от балкона безтелесният глас на Тауърс. — Момичето е добре, между другото. Горката, беше си изкарала акъла.

Блек излезе от дневната в коридора.

— Бих бил благодарен за помощта ти, Лео. Трябва да намерим Дрекер. Комисията ще иска това да стане бързо.

Блек стигна до входната врата и спря, като се бореше с желанието да се обърне. И в миг на просветление си се представи като куче, което се е научило да сяда, да стои на място и да напада по команда на господаря си.

— Те ни се надсмиват. Станали сме слаби. Дървесината е така проядена от червеи, че е на път да се разпадне. Колко пъти съм казвал, че този ден рано или късно ще дойде?

— Трябва да има и други, Фреди. Аз приключих с убиването.

Блек излезе.

Тауърс чу как вратата се затваря и усети студения полъх на вятъра по лицето си. Би предпочел Блек да е по-послушен, но пък винаги имаше начини да го постигне. Щеше да му даде малко време да се възстанови, след което щеше да го изправи срещу неизбежното.