Черното изкуство да убиваш

31.

Мина през охраната на входа на Британския музей, усещайки лекото притискане на глока със заглушител, затъкнат в колана на кръста му. Беше шест следобед, петък, музеят беше претъпкан, дружелюбните охранители бяха заети да претърсват раниците на група испански студенти и не му обърнаха никакво внимание. Блек излезе в двора, маскиран само с очила с метална рамка от онези, които правят хората на всяка възраст да изглеждат безполови и незабележими. Безформеният ленен костюм, оръфаните велурени обувки и тъмносиният дъждобран, сгънат под мишницата му, засилваха впечатлението за разведен учител на средна възраст, отиващ в музея с надеждата да преоткрие еликсира на младостта.

Гледката на огромния стъклен покрив върху онова, което някога е било два акра вътрешен двор, за момент заглуши гласа в главата му, който го приканваше да се обърне и да се махне от това място. Мащабите и амбицията му бяха зашеметяващи. Тук имаше вдъхновение, свидетелство за непобедимата енергия, създала великолепните сгради, които се приютяваха под него. В сводестите му очертания Блек виждаше едновременно морето и небето, а там, където покривът се спускаше, за да се срещне с покрива на бялата ротонда в средата на двора, можеше да се види извитата форма на гравитацията. От основата на ротондата тръгваха две спирални стълбища, които се виеха нагоре като стълбища на храм и водеха към кръглата читалня на горния етаж. Стълб на знанието, свързващ се неусетно с вселената. Гледка, която вдъхва надежди и вдъхновява.

„Луд, луд кучи син. Главата ти наистина е пълна с лайна“. Безтелесният глас на Фин го изтръгна от унеса му. Фин беше прав, разбира се. Трябваше да остане зад бюрото си в Оксфорд и да пише. Всичко това беше част от стария му живот, а не от сегашния. Как се беше озовал тук? Как беше позволил да се стигне до това?

Тауърс, ето как. Проклетата му реч беше успяла да натисне подходящите копчета — точно така, както бе знаел, че ще направи.

Блек свали поглед от ротондата към пълната с хора зала и се закле, че това ще е за последно. Заради Фин и за всички онези пъти, когато той го беше спасявал от ненавременна смърт. Така щяха да са квит.

— Виждаш ли го, Лео? — Настоятелният глас на Тауърс прозвуча в малката слушалка в лявото ухо на Блек.

— Още не. — Той тръгна към кафенето, където Клейтън трябваше да се срещне с Дрекер, и спря пред книжарницата в открития приземен етаж на ротондата. Надзърна през пролука в тълпата и видя гърба на едър мъж, вероятно Клейтън, облечен в сив костюм и седнал на една от масите в десния ъгъл. Масите бяха подредени като в столова, на няколко дълги редици.

— Сега го виждам. Сам е.

— Е, гледай да не те забележи.

— Благодаря, Фреди. Не знам как щях да се справя без теб.

— Съсредоточи се.

Блек се въздържа от отговор и влезе в книжарницата. Мина бавно покрай рафтовете, преди да се разположи недалеч от входа, откъдето можеше да вижда Клейтън между минаващите. Взе първата попаднала му книга и започна да прелиства лъскавите ѝ страници, пълни със снимки на древноегипетски артефакти.

Планът беше прост. Щеше да последва Дрекер извън сградата, да я задържи и да я качи в колата, която Тауърс щеше да кара по улица „Грейт Ръсел“. Ако опиташе да избяга, щеше да я простреля в крака. Тауърс беше уредил помещение в строго охранявания полицейски участък Падингтън Грийн, който се намираше на един хвърлей от болницата „Сейнт Мери“, ако се наложеше да търсят спешна помощ. Бяха обсъдили дали да не използват въоръжена полиция, но Тауърс беше отхвърлил идеята с доводите, че 1) повече хора означава по-голяма вероятност нещата да се оплескат и 2) рискуваха да създадат сцена, която да бъде заснета от стотици телефони. Предпочиташе да е бърз, дискретен и при нужда безжалостен, което напълно устройваше Блек.

Уреченият час на срещата — шест и половина — дойде и отмина. Блек приключи със статуетките на Хор и Тот и взе книга за изкуството на канадските индианци. Разгледа снимки на тотемни стълбове и украсени ковчези, поставени високо на дърветата, така че духовете на умрелите да са по-близо до небето. Шаманска маска от средата на деветнайсети век привлече вниманието му — зловещо бледо лице, подобно на лицето на труп. В описанието се обясняваше, че изобразява бял мъж и че наистина вещае смърт.

Възмутеният глас на Тауърс прозвуча в ухото му.

— Какво става, по дяволите? Никаква ли я няма?

— Още не.

— Ами Клейтън?

— Още е там. Отпусни се. Колко далеч си от портала на музея?

— Мога да пристигна за двайсет секунди. Петнайсет, ако настъпя газта по-здраво. Даваш ли си сметка, че закъснява с шест минути?

Блек откъсна поглед от книгата и забеляза, че Клейтън гледа наляво. Като продължи да се преструва, че е погълнат от книгата, Блек наблюдаваше с периферното си зрение как някаква жена към четиресетте върви към Клейтън. Беше с официално черно сако и пола. Също толкова черната ѝ коса беше къса, но елегантна. Движеше се грациозно и целенасочено като юрист от Уолстрийт или амбициозен млад политик. Нещо във външността ѝ — може би напрегнатият ѝ поглед, личеше си дори от това разстояние — отговаряше на смътния спомен на Блек за младата наемничка, която беше видял преди години в Багдад.

От тълпата се отдели друга фигура. На няколко метра зад Дрекер Блек видя висок мрачен на вид мъж със смугла кожа и късо подстригана коса. Той също беше облечен елегантно: костюм по поръчка и вратовръзка. Беше висок — близо метър и деветдесет и пет — и се оглеждаше. Напрегнатото му и в същото време безизразно лице беше от онзи вид, който Блек познаваше много добре.

— Тя е тук, с компания — каза Блек в скрития зад ревера му микрофон. — Мъж. Около трийсетте. Може би кубинец или мелез. Бивш военен.

— Ще се наложи да се погрижиш за него.

— Пред хиляда туристи?

— Не му обръщай внимание. Къде е тя?

— Сяда до Клейтън. Разменят няколко думи. Не много. Сега той ѝ подава флашка под масата. — Блек я видя как взема флашката с дясната си ръка. — Това е. Всичко приключи. Няма дори благодаря за труда. Става, тръгва си. Колегата ѝ я следва.

— Остани с тях. Кога ще излязат?

— След деветдесет секунди. — Блек върна книгата на мястото ѝ. Дрекер и спътникът ѝ минаха на шест метра от него и продължиха към изхода. Отблизо мъжът се оказа още по-як. Висок и широкоплещест, но с пъргавата физика на боксьор, а не на щангист. Не беше от онези, с които можеш да се справиш лесно.

Блек излезе от книжарницата и тръгна след тях. Двамата бяха ускорили крачка, принуждавайки хората да се махат от пътя им. Блек усети как полезрението му се стеснява и съзнателният му ум отстъпва на инстинктите, докато се превръщаше от наблюдател в хищник.

— Излизат от сградата. Ще се наложи да го елиминирам отвън.

— Разбрано. Действай.

Блек остана на десет крачки зад тях, без да откъсва очи от гънката на врата на спътника ѝ там, където той се срещаше с черепа.

Двамата влязоха в коридора при входа, минаха покрай охраната и излязоха един след друг през въртящата се врата.

— В момента излизат. Четиресет секунди.

— Разбрано.

Когато Блек излезе, Дрекер тъкмо беше слязла от последното стъпало и тръгваше през трийсетметровото павирано пространство към изящния портал от ковано желязо, който отделяше територията на музея от улицата. Извади нещо от джоба си — малка радиостанция — и заговори в нея, сякаш даваше инструкции.

— Мисля, че вика кола, Фреди. Обажда се на някого.

— Остави това на мен.

Блек огледа района. Имаше множество пръснати групички хора, по един и по двама също. Някои се движеха, други стояха неподвижно и снимаха класическата фасада на музея или просто се наслаждаваха на атмосферата. Най-голямата група се беше събрала при портала — туристи, чакащи изостаналите, преди да се качат в автобуса си. Беше невъзможно да стреля прекалено близо до тях. Трябваше да действа или преди, или след като стигне портала.

След това. Така разстоянието, през което щеше да мъкне Дрекер до колата, щеше да е по-малко. И по-малко хора щяха да се изпречат на пътя му. Блек посегна с лявата си ръка назад към кръста си, извади глока със заглушител и го прехвърли в дясната си ръка, като го скри под дъждобрана.

— Ще ги ударя извън територията на музея — каза той. — Двайсет секунди.

— Приближавам сега. Твое ляво. Между първия и втория чинар. Точно зад колонката за таксита.

Блек погледна и видя как анонимният черен форд пропълзява покрай портала с незабележимата фигура на Тауърс зад волана.

Към улицата имаше два изхода за пешеходци, по един от двете страни на портала. Дрекер се насочи към левия, което беше добре, тъй като туристическата група вървеше към десния. Оставаха ѝ десет метра. Мъжът беше на два метра зад нея, а Блек на три зад него — стъпваше безшумно с каучуковите си подметки. Напипа с палец предпазителя на пистолета и го освободи.

Пет метра. Времето забави ход. Вратът на спътника сякаш стана два пъти по-широк.

Три крачки преди Дрекер да стигне до портала.

Още едно лице. Можеше да е и на близнака на спътника ѝ. Малко по-нисък и с по-набито тяло, но със същия загар. Стоеше на тротоара. Пазач или шофьор. На шест метра пред Блек.

— Има и трети. Точно до портала.

— Справи се с него.

— Надуй клаксона.

Тауърс се подчини и се наведе напред към волана. Внезапният звук накара новопоявилия се да завърти глава и в същия миг Блек стреля веднъж със звук, не по-силен от метално изщракване.

Куршумът улучи по-високия право в тила и той залитна напред, но не и преди фонтанът кръв и мозък от изходната рана да улучи врата на Дрекер, която се озърна през рамо и видя мъртвите очи на спътника си, който падаше на земята.

Дрекер изобщо не спря да идентифицира стрелеца, а спринтира към портала. Вторият мъж се обърна към колегата си, който лежеше на земята. Смаяни туристи се разбягаха във всички посоки. Мъжът извика на Дрекер нещо на френски. Тя си запробива път през група бягащи тийнейджъри, лишавайки Блек от възможност да стреля.

Блек се втурна през паникьосаната тълпа към портала. Жени пищяха, мъже викаха. Намираше се на не повече от два и половина метра от целта си, но сега беше разделен от нея от маса тела, мъчещи се да се натикат през отвор, който не беше достатъчно широк за тях.

Изскочи на улицата точно когато вторият телохранител и Дрекер изчезваха в един „Рейндж Роувър“, спрял в средата на улицата. Затъмнени стъкла. Подсилено стъкло. Трети мъж зад волана.

Блек нямаше избор. Насред виковете и суматохата спря на бордюра и стреля в задната гума на джипа. Куршумът отскочи и се запиля някъде. Бронирани гуми. Като на военни коли.

Джипът потегли с мръсна газ, отнасяйки Дрекер и спътниците ѝ.

— Прекрати огъня. Качвай се.

Джипът рязко зави в една странична улица и изчезна.

Мускулите на Блек се отпуснаха. Беше се провалил. Като внимаваше да не привлича внимание, той тръгна небрежно към чакащия го форд.

Отвъд портала малкото туристи, които се бяха хвърлили на земята, се изправяха, ужасени от гледката на лежащия труп с отнесена половин глава. Никой не говореше. Няколко души извадиха телефоните си и снимаха. Други забързаха обратно към сградата в търсене на защита. Само след секунди гълъбите се спуснаха и започнаха да кълват пръснатите по паважа парченца мозък.

— Кофти късмет. Случва се. Аз съм виновен, че отхапах повече, отколкото можеш да сдъвчеш. Изобщо не предположих, че ще дойде с охрана в музея. А трябваше. Дръзка е, признавам ѝ го. — Тауърс караше толкова бързо, колкото му позволяваше трафикът по Кингсуей към Олдуич. Поредната полицейска кола профуча със сто километра в час покрай тях с пуснати светлини и виеща сирена. — Не се безпокой за тях, казано им е да търсят друга кола.

Блек не попита за повече подробности. Колкото по-малко знаеше за връзките на Тауърс, толкова по-добре. Основната му емоция беше раздразнение и безсилие от това, че се е разминал на косъм с целта си. Гордостта на войника в него бе накърнена. Въпреки това не можеше да отрече, че се чувства странно опиянен да се носи недосегаем през центъра на Лондон и че вкусът на екшъна е събудил нещо задрямало в него. Въпреки здравия разум кръвта му сякаш трептеше от някакъв гаден възторг.

— Тялото ще бъде откарано в „Гай“. Патологът ще го сложи на масата до един час — каза Тауърс.

Телефонът му, оставен в гнездото зад скоростния лост, избръмча два пъти.

— Би ли погледнал?

Блек го взе и погледна екрана.

— От Клейтън е.

— Пратил ли е снимки?

Блек отвори съобщението. Нямаше текст, само кратък видеозапис. Пусна го. Записът беше направен от миниатюрна камера, маскирана в ръчния часовник на Клейтън. Той беше успял да заснеме ясно лицето на Сюзан Дрекер, докато тя бе вървяла към него. То изчезна за няколко секунди, докато тя сядаше, после се появи отново, този път гледано отдолу и предимно в профил.

— Добри снимки на лицето. От няколко ъгъла.

— Слава богу. Нещо против да ми помогнеш да научим повече за нея?

— Ако е толкова добра, колкото си мисля, след по-малко от час ще е извън страната.

— Не те питах това, Лео. Не би ли искал поне да знаеш коя е, преди да се върнеш в Оксфорд? Между другото, това е покана, не заповед. — Без да чака отговора му, Тауърс кимна към жабката. — Вътре има манерка. Аз самият не бих отказал една капка.

Блек бръкна в жабката и извади потъмняла сребърна манерка с емблемата на полка. Същата, която Тауърс беше пускал да обикаля толкова много пъти в Босна, Сиера Леоне, Багдад и Бастиън. Отвори капачката и отпи, студеният метал погъделичка леко устните му. Сингъл малц. Истински нектар. Нещо, забъркано от алхимик.

— Помислих си, че ще ти хареса. Крейгелахи. Трийсет и две годишно. — Тауърс се усмихна на доволната физиономия на Блек. — Не го гълтай цялото, човече.

Блек отпи отново и му даде манерката. Тауърс я вдигна и отпи няколко големи глътки, докато завиваше по оживената Странд.

— Господи, бива си го. — Въздъхна доволно. — Знаеш ли какво, Лео — не бях сигурен, че още те бива. Но те бива, кучи сине. Виж се само. Изглеждаш десет години по-млад.

Прав беше. Блек наистина се чувстваше истински жив. От момента, в който се беше появила Дрекер, се чувстваше като ловно куче, пуснато по следа. Взе отново манерката и отпи още. Уискито затанцува надолу по гърлото му и сякаш засия вътре в него.

— Да — каза Блек, докато пред тях изплуваше колоната на Нелсън. — Определено искам да знам коя е тя.