Черното изкуство да убиваш

25.

Изоставеният циментов завод се намираше на мястото на изчерпана кариера на трийсет минути път северно от Оксфорд. Тауърс го беше предложил като подходящо място за разпит и бе уверил Блек, че никой няма да му пречи. Блек се беше доверил на думата му.

Началото на тесния път за достъп не беше обозначено и почти не се виждаше между избуялата крайпътна растителност. Блек зави от първокласния път но него и продължи около половин километър по ронещия се асфалт до заключения портал. Там зави надясно по черния сервизен път, който минаваше покрай оградата. Беше разузнал мястото две вечери по-рано и със задоволство установи колко обрасъл е пътят. Живият плет, който го отделяше от съседните поля, не беше подрязван от няколко години и на места имаше дървета, надвесили клоните си от едната страна на пътя до другата. Блек продължи бавно напред през високите до коленете бурени, които драскаха страните на вана.

След четиристотин метра стигна до по-малък портал от телена мрежа, целият обрасъл с бурени и пълзящи растения. Слезе да вземе секач и да провери пътниците си. Звукът на отварящата се врата накара и двамата да трепнат. Това беше добър знак — бяха на себе си. Блек ги огледа за няколко секунди, сякаш бяха животни в клетка. Дишането им се ускори, когато усетиха опасност. Освен това воняха. Страхът причинява подобни неща. Блек се надяваше, че ще може да го използва.

Затвори отново вратата, стъпка бурените и вдигна секача към късата верига от закалена стомана, която държеше крилата на портала. Опря едната от седемдесетсантиметровите дръжки в тялото си и натисна другата. Остриетата захапаха веригата, но силата на ръцете му се оказа недостатъчна. Винаги най-тривиалните проблеми като този застрашаваха да оплескат някоя мисия. Блек се наруга заради забавянето, върна се при вана и взе остатъка от въжето.

Завърза го за горния край на портала, който беше на метър и осемдесет от земята, и направи няколко прости алпинистки възела и клупове, създавайки груба система от лостове, с чиято помощ можеше да удвои силата си и да натисне секача по-здраво.

Упоритата верига се скъса със задоволително дрънчене.

Блек премести секача от другата страна на портала и повтори операцията. Веригата падна на земята.

Готово.

Паркира вана зад една разпадаща се тухлена стена и слезе, за да огледа мястото. Сцената напомняше на онези от снимките от призрачния град Припят след катастрофата в Чернобил. Трудно му беше да си представи, че е само на няколко минути път от няколко села и проспериращото пазарско градче Кидлингтън. Грубата кула, в която бяха смесвали вносни минерали с варовика от близката кариера, беше покрита с пукнатини, от които растеше трева. Настилката на заводския двор, който се простираше на площ от няколко акра, се разпадаше и беше обрасла с трева и бурени. Някакви правоъгълни басейни, играли някаква роля в производствения процес, бяха пълни с гъсти водорасли и тънеха в полусенки, хвърляни от облаци насекоми. Впечатлението за запуснатост се завършваше от разпадащата се грамада на самосвал с издишали нацепени гуми.

Блек влезе през зеещия вход на изоставената сграда и се озова в помещение с размери петнайсет на десет метра. Подът му беше покрит с боклуци и натрошени стъкла. На мястото на някогашното метално стълбище, водещо към няколкото горни етажа, от стените стърчаха само ръждиви остатъци от подпори. В средата на помещението лежаха останките на смесител с височина колкото триетажна сграда, захранван на всяко ниво с различни материали, вкарвани отвън с конвейери. Блек отиде при кръглия парапет и погледна надолу през трийсетсантиметровата пролука между ръба на пода и цилиндричното тяло на смесителя. Слънчевите лъчи частично осветяваха долното ниво, където вероятно бе излизал готовият цимент. Обзет от любопитство, той отиде да огледа по-добре.

Подът се спускаше от входа към задната част на кулата, където Блек откри отворена врата към проход, широк три метра. По дължината му от лявата страна минаваше улей от галванизирана стомана, поставен върху бетонен цокъл. В средата на улея имаше ръждясал винт, чието въртеливо движение беше пренасяло готовия цимент от долния край на смесителя навън до чакащите самосвали.

Блек влезе вътре. Миришеше на влага и плесен, стените бяха изпъстрени с петна мухъл. Точно това, което му трябваше.

Либералите и хуманистите (БЧП, или Бригадата за човешки права, както ги наричаше Фреди Тауърс) отдавна твърдяха, че изтезанията не са по-ефективни за извличането на информация от пленник, отколкото вежливият разговор от двете страни на маса. До известна степен това беше вярно, но до определена граница. За да бъде успешен, разпитът без насилие изисква време за изграждане на разбирателство и ресурси, с които да се предложат поощрения — дружеските отношения и наградите са доста убедителна комбинация. Но суровият факт е, че когато търсиш бомба със задействан часовников механизъм или спяща клетка, която всеки момент ще се активира, сърдечността и предложенията за суми в използвани банкноти не са от полза. Бързите резултати изискват брутални методи.

Беше почти три следобед. Блек доведе първо Куин, после и Клейтън в тунела под смесителя. Без да сваля качулките им, им нареди да разперят ръце и да се разкрачат и ги върза за ръждивия винт. Вдигна торбите над устата им, махна тиксото и им даде по малко вода. Клейтън пи спокойно и мълчаливо. Куин се давеше и плюеше, а после изстена протестиращо, когато Блек отново залепи устата му и дръпна торбата надолу.

После излезе и затвори вратата, оставяйки ги в пълен мрак. Застанали извити назад и с разперени ръце и крака, дори най-закоравелите терористи винаги се пречупваха в рамките на четири часа. Единствено твърдо решените да станат мъченици издържаха по-дълго. При тези случаи се прилагаха и други мерки — даваше им се възможност да вкусят смъртта, после живота, после пак смърт и така нататък, докато не решат кое от двете предпочитат. Блек нямаше опасения, че Куин или Клейтън изгарят от желание да станат мъченици.

Изчака в кабината на вана, като слушаше радио и гледаше как лястовиците се спускат през облаците насекоми над водата. Появиха се два заека и започнаха да пасат тревата по двора. Животът беше твърдо решен да продължи обичайния си курс. Животът не изпитва вина, няма съвест. Това са си чисто човешки недъзи.

Малко след пет следобед Блек се върна в тунела. Носеше индустриални предпазители за уши — последното неизползвано досега нещо от кутията. Сложи ги на главата на Клейтън. На пръв поглед едрият мъж като че ли се държеше. Ръцете му бяха притиснати здраво към вала, раменете му бяха изправени. Блек обаче забеляза, че краката му треперят. Напрегнатите мускули бяха на края на силите си и започваха да се схващат. Не след дълго коленете му щяха да се подгънат, но въпреки това нито болката, нито схващането нямаше да изчезнат, тъй като нямаше да има възможност да протегне краката си. Блек го остави да се мъчи и насочи вниманието си към Куин.

Краката на по-младия мъж вече се бяха предали. Той се беше навел напред, опрял неудобно глава върху винта; по-голямата част от тежестта му се поддържаше от гърдите му, опрени в ръба на улея. Дишаше на пресекулки, тялото му трепереше и дрехите му бяха подгизнали от урина. Блек потисна отвращението си от гледката, вдигна торбата до носа му, махна тиксото от устата и отново дръпна торбата надолу. Куин си пое дъх така силно, че памучната тъкан полепна по лицето му.

— Не искам да страдате нито миг повече, отколкото е необходимо, господин Куин — с равен глас каза Блек. — Вече би трябвало да сте се сетили, че това определено не е тренировка. Разпитван сте за връзката ви със скорошното изчезване на четирима британски учени. Несъмнено сте се запознали с проучванията им по време на работата ви. Освен това не бива да си правите илюзии за действията, които съм готов да предприема, за да установя истината. Разбрахте ли ме?

Куин кимна рязко.

— Запознати ли сте с работата на доктор Сара Белман? Реакция не последва.

— Господин Куин?

Главата на пленника помръдна. Може би опит за второ кимане. Дишането му беше хрипливо и измъчено.

— Ще ви пусна невредим, господин Куин, и може би дори ще избегнете обвинение, ако сътрудничите достатъчно, но за да стане това, трябва да ми кажете на кого сте предавали информацията и с каква цел. Ясно ли се изразих?

Тялото на Куин се замята като риба на сухо. И изведнъж той се изправи и изви рамене назад, сякаш в отчаян опит да си поеме дъх.

Блек реагира инстинктивно: развърза торбата и я махна от главата му. Разкрилата се пред очите му гледка беше ужасна. Очите на младия мъж бяха изхвръкнали от орбитите и устните му бяха посинели. Блек беше виждал подобно нещо няколко пъти сред пленници в Ирак — пристъп на нервна астма, предизвикан от стреса. Усилията на Куин да си поеме дъх през носа и торбата се бяха оказали неуспешни. Блек бързо развърза ръцете му. Тялото на Куин се свлече, принуждавайки Блек да го подхване. Положи го на пода и развърза единия му глезен.

Очите на Куин бяха изцъклени и той вече не се бореше за глътка въздух. Блек пъхна палци и показалци в отворената му уста и опита да му направи изкуствено дишане. Въздухът изпълни устата на Куин, но не влезе по-навътре. Свитите му бели дробове не се пълнеха. Блек опита отново и отново, но трахеята беше затворена. Започна компресии на гърдите, като ги натискаше с длани с надеждата, че по някакво чудо нервната система на Куин ще се рестартира на прага на смъртта.

Пет минути и няколкостотин компресии по-късно Блек спря, за да избърше стичащата се в очите му пот, и видя как една муха кацна на долната устна на Куин. Спря за момент, сякаш да се увери, че всички признаци на живот са изчезнали, след което пропълзя в отворената му уста.

Блек впери поглед в трупа. Почти не можеше да проумее. В един момент пленникът му беше жив и се оплакваше, а в следващия бе мъртъв.

Беше направил онова, което се беше надявал никога повече да не прави.

Беше убил човек.

Клекна до безжизненото тяло и зачака нещо да стане. Струваше му се, че тежестта на угризенията ще смаже ума му. Но умът му си остана ясен и странно лишен от чувства. Прашинки танцуваха в слънчевия лъч, който идваше откъм входа, навън птиците продължаваха да пеят.

Блек се изправи в някакво странно състояние на спокойна безпристрастност, разкърши врат и насочи вниманието си към Клейтън. Махна предпазителя за уши и торбата от главата му. Клейтън трепна и замига, докато очите му привикнаха към светлината. Потното му лице изглеждаше синкаво от поникналата четина, оредяващата коса беше прилепнала към черепа му. Беше слаб, обезводнен и може би изпитваше болка, каквато не бе изпитвал никога.

— Боя се, че колегата ви не издържа. Астма.

Клейтън проследи погледа на Блек до тялото, което лежеше на по-малко от три метра вдясно. Блек видя как очите му се разширяват.

— Да приема ли, че искате да видите семейството си отново, господин Клейтън?

Погледът на Клейтън си остана фиксиран върху безжизнената фигура на Куин.

Биваше го. Блек предположи, че все още е достатъчно с ума си, за да пресметне, че като единствен останал жив едва ли ще го сполети същата участ. И това можеше да му даде надежда и сили да се съпротивлява или поне да удължи изпитанието си.

Блек не беше в настроение да чака.

— Извинете ме, господин Клейтън.

Отиде при тялото на Куин, развърза последното въже, което го държеше към винта, и метна трупа на рамо. Нагласи тежестта му, бавно тръгна към изхода и остави вратата отворена, така че Клейтън да го вижда. Отнесе тялото до първия басейн и го хвърли през ръба. Отстъпи крачка назад и загледа как то потъва бавно под дебелия слой зелена мътилка. На повърхността се вдигнаха няколко мехурчета, след което гъстите водорасли я покриха отново.

Демонстрацията подейства.

Блек се върна и завари Клейтън увиснал на вързаните си китки, с колене само на няколко мъчителни сантиметра от земята. Лицето му беше маска на непоносима болка. Въпреки това Блек си даваше сметка за своята смущаваща липса на съжаление и съчувствие. Гледаше пленника си със същото клинично любопитство, с което хирургът преценява упоения пациент на операционната маса.

— Господин Клейтън, сега ще махна тиксото от устата ви и ако искате тя да остане свободна, ще ми кажете името на човека, на когото предавате информация срещу заплащане. Ще го направите ли?

Клейтън затвори очи и кимна.

— А когато получа името, ще ви оставя да седнете и ще ми разкажете всичко. Едва когато разполагам с показанията ви, ще ви върна при семейството ви. Ако изберете да не сътрудничите, ще правите компания на господин Куин. Имам ли уверението ви, че ще сътрудничите?

Клейтън отново кимна. Погледът му беше умоляващ и жалък. Беше пречупен.

Блек хвана тиксото и внимателно го отлепи от устата му. Клейтън отметна глава назад и изпъшка от облекчение.

Блек го хвана за врата и леко натисна адамовата му ябълка.

— Името.

Усети как Клейтън се напряга и жилите на врата му се стягат. Последната проява на съпротива.

— Дрекер — прошепна той. — Сюзан Дрекер.

Жена. Капки кръв от трима нападатели, двама мъже и една жена. Докладът на Тауърс от аутопсията включваше изненадващия факт, че единият от убийците на Фин е жена.

— Националност?

— Американка… предполагам.

— Не сте сигурен, така ли?

— Не съм… Но говори като американка.

— А тя за кого работи?

— Не знам.

— Не си играйте игрички с мен, господин Клейтън.

— За някаква компания… Повече не знам.

— Работи за корпорация, а не за страна? Сигурен ли сте?

— Да.

— И колко ви плати тя?

Клейтън преглътна. Знак, че Блек е засегнал чувствително място.

— Сто хиляди долара.

По бузите на Клейтън потекоха сълзи. Той въздъхна жалко. Сълзи на човек, чийто живот, доскоро така пълен със светли обещания, е станал на пух и прах. Дори не беше получил прилична сума за предателството си.

Блек развърза китките му и го остави да се свлече на пода и да се съвземе за няколко секунди, преди да продължат с показанията.

— Ще започваме ли?