Черното изкуство да убиваш

17.

Имаше дни, в които работата на Карън я плашеше. Някакво суеверно гласче в главата ѝ шепнеше, че от ровичкането в природата на такова дълбоко ниво няма да излезе нищо добро. Но после пристигаха последните данни от канадските и сибирските гори. Нови сателитни снимки разкриваха десетки хиляди акри мъртви иглолистни дървета, добавени към няколкото милиона, които вече бяха затрити от непреклонния марш на безобидния на пръв поглед планински корояд. Зимни температури с два градуса над обичайното означаваха по-ранно топене на снеговете и по-късно замръзване. Генетично програмирани да оцеляват шест месеца вместо четири на отрицателни температури, бръмбарите се размножаваха бурно. Гледани от въздуха, някога равномерно зелените гори на Севера се бяха превърнали в кръпки от зелени и кафяви петна. На някои места цели склонове и долини бяха заличени. Беше установено, че малкото оцелели дървета произвеждат достатъчно гъста мъзга, която кара бръмбарите да ги отбягват, но ако сегашното положение останеше, щяха да минат векове, преди териториите отново да се покрият със зеленина.

Хората не разполагаха с векове. Имаха най-много няколко десетилетия. Ако загинеше значителна част от гората, отделяният в атмосферата въглерод щеше да ускори глобалното затопляне и да доведе до разтопяване на полярните шапки, което означаваше, че крайбрежните градове и атомни електроцентрали щяха да се озоват под водата. Сушите и наводненията, гладът и преселението на огромен брой бежанци неминуемо щяха да доведат до войни и хаос в невъобразими мащаби, постижими единствено за умовете на малцината учени, прекарващи будните часове от живота си в опити да предотвратят катастрофата. Ужасната ирония беше, че Карън и колегите ѝ бяха хора, които обичаха и почитаха природата, но бяха принудени да я манипулират и дори изопачават, за да защитят собствения си вид.

Законите на природата определяха възхода и упадъка на популации като неизбежна последица от постоянната борба за оцеляване в една променяща се среда. Динозаврите съществували в продължение на 160 милиона години, но били заличени от лицето на земята само за няколко сезона при внезапното застудяване, причинено от прахта в атмосферата след падането на метеорит. Джунглата се превърнала в тундра. В променената среда големите студенокръвни гущери замръзвали и умирали от глад. Оцелели само насекомите, малките бозайници и шепа рептилии. Само двеста хиляди години след появата си човекът беше изправен пред подобно драматично унищожение, макар че ако се случеше, то щеше да бъде почти изцяло по негова вина.

Карън оправдаваше работата си, като си казваше, че просто се занимава с намирането на временни спешни мерки. Ако можеше да бъде убедено да промени поведението си, човечеството би могло да просъществува милиони години, също като динозаврите. Тя беше от пожарната команда, която гаси пламъците преди сградата да се е срутила. След като непосредствената криза отминеше, здравият разум щеше да има шанс. Човечеството щеше да поправи нанесените щети. И да си вземе поука.

Карън отглеждаше хибридните си дървета в един от парниците на колежа в северните покрайнини на Оксфорд. Генетично модифицираните бели борове бяха високи почти осем метра, а бяха само на четири години. За същото време дърво в гората, пораснало от семе, щеше да достига най-много до кръста ѝ. Карън беше постигнала това, съчетавайки гени от най-бързо растящите разновидности на боровете и като контролираше условията в парника така, че да подлъже дърветата „да смятат“, че за три месеца е минал цял годишен цикъл. Други генетични модификации ги караха да произвеждат имитиращо феромони съединение, което привличаше короядите, както и отровен за тях дървесен сок.

На практика Карън беше създала жива мухоловка с потенциал да предотврати екологична катастрофа. Но в същото време тези дървета представляваха риск. Не се знаеше как ще си взаимодействат с естествените видове. Нямаше начин да се каже дали ще достигнат разцвет, или ще измрат в средносрочен и дългосрочен план. Но те бързо се превръщаха в необходимост и именно това я плашеше истински — човечеството вече не можеше да разчита за оцеляването си изцяло на природното равновесие. Това равновесие вече беше нарушено и ако не се вземеха мерки, природата щеше да отсъди, че бъдещето принадлежи на друг вид. За да оцелее, човекът трябваше да се намеси драматично в работата на природата. Да се прави на Бог.

И в същото време светът продължаваше да живее така, сякаш не го заплашваше никаква катастрофа. В най-мрачните си моменти Карън се питаше дали това не е прост еволюционен тест, който да провери дали човечеството има бъдеще. Да знаеш за проблема и да не предприемаш нищо за решаването му беше абсолютно доказателство, че видът е негоден. Че не отговаря за единствения проект на живота — оцеляването.

Тя провери за последен път термостата при входа на парника и излезе навън, където въздухът беше с десет градуса по-хладен. Кожата ѝ настръхна от внезапната промяна на температурата. Тя вдигна качулката си, изрови ключовете от джоба на джинсите си и заключи металната врата.

Парникът беше един от трите наети от Департамента по ботаника и се намираше на територията на бивш разсадник. Беше разположен сред ниви и скрит от редици тополи и нищо не подсказваше за жизненоважната му роля. Единствено шестметровата телена ограда около него намекваше за значимостта му.

Карън тръгна по късата павирана пътека до стойката, където беше оставила велосипеда си, като си повтаряше наум какво ще каже на канадските си колеги по време на конферентния разговор по-късно вечерта. Те бяха на път да получат разрешение да засадят експериментално дървета в Британска Колумбия, но властите се нуждаеха от уверения, които Карън не можеше да даде. Щяха да я притиснат да представи резултатите си по начин, който да омаловажи риска от непредвидени резултати. Политиците щяха да заложат на дърветата ѝ само ако тя беше готова да изопачи истината почти до лъжа и да поеме отговорността, ако се случеше най-лошото. Положението беше абсурдно, но трябваше да се справи с него по някакъв начин. Оцеляване, каза си тя. В крайна сметка то беше единственото, което имаше значение.

Мислите ѝ се прекъснаха, когато долови внезапно движение с периферното си зрение. Погледна към заключения портал на двайсетина метра от нея — имаше впечатлението, че е зърнала за момент някаква фигура. Там обаче нямаше никого. Вероятно беше от надвисналите клони или сянката на облак. Отново си въобразяваше. Откакто Джоуел я беше напуснал най-неочаквано, живееше в постоянно напрежение и се стряскаше и от най-малките неща. Пое дълбоко дъх, наведе се да вземе каската си от коша и усети как ирационалното чувство, че я наблюдават, се засилва. Отново хвърли поглед към портала и се убеди, че там няма никого — само един фазан от другата страна на черния път.

Закопча ремъка на каската, яхна велосипеда и потегли към портала. Отвъд телената ограда двете страни на алеята бяха обрасли с коприва и девесил. След трийсетина метра алеята рязко завиваше надясно и продължаваше около половин километър, преди да излезе на пътя, който се свързваше с шосето за Оксфорд. Бръмченето на пчелите в живия плет се смесваше с шумоленето на тополите и далечния шум на трафика. В осем вечерта в началото на юни беше все още съвсем светло.

Карън много добре си даваше сметка, че тревогата ѝ е неоснователна и че основната причина за нея е трудният разговор, който ѝ предстоеше с Канада, но това не я успокои особено. Откакто я беше напуснал, Джоуел се беше превърнал в зловещо присъствие в ума ѝ. Той беше навъсен човек, чийто гняв беше студен и потискан, но от време на време се издаваше в мрачните му отмъстителни погледи. Част от нея се страхуваше, че след като беше откраднал парите ѝ, той като нищо можеше да се опита да я сплаши и да я накара да се откаже от претенциите си за тях.

Ядосана, че си е позволила да я овладеят подобни ирационални мисли, тя извади телефона си и набра стационарния номер на Лео. От всичките ѝ приятели той най-добре разбираше нестабилното ѝ състояние. Докато другите ѝ даваха добронамерени съвети и говореха баналности, той просто я приемаше такава, каквато е. Освен това Лео беше бивш войник. Човек, свикнал да се изправя срещу опасности. Неговите окуражителни думи означаваха много за нея.

Телефонът иззвъня пет пъти, след което се включи гласова поща. Карън опита отново, но резултатът беше същият. Тя претърси набързо указателя си и намери мобилния му номер. Веднага ѝ отговори автоматично съобщение, че телефонът му е изключен. Типично. Карън предположи, че сигурно е изключил и стационарния телефон. Лео понякога беше истински отшелник, който с радост се оттегля в полутъмната си стая, откъснат от останалия свят.

Имаше и други приятели, на които можеше да се обади, но всички намиращи се наблизо бяха приятели и на Джоуел. Карън не искаше той да научава, че се е превърнала в изнервена развалина. Все още беше запазила някаква гордост.

Стегни се!

Пъхна телефона в джоба си. Внезапният яд заради собствената ѝ слабост най-сетне ѝ даде смелост да отключи тежкия катинар на портала и да избута велосипеда през него. Заключи след себе си и завъртя педалите по алеята. Набра скорост и насочи яда си във физическото усилие, колелата задрънчаха по неравната повърхност. Стигна завоя и зърна трафика по главния път. Внезапно се почувства глупаво и бузите ѝ се зачервиха от срам.

Мъжът изникна от гъсталака от лявата ѝ страна. Беше облечен в черно и носеше балаклава, която скриваше чертите му. Страхът премина като токов удар през тялото на Карън. Тя рязко зави, но нямаше как да го избегне. Той се втурна право към нея и я блъсна с велосипеда към живия плет. Карън полетя, видя за миг небето, усети как тръните раздират бузите ѝ и в следващия миг той беше отгоре ѝ. Коляното му се заби в слънчевия ѝ сплит и я прикова към земята. Облечен в ръкавица юмрук я удари силно в лицето. Пред очите ѝ изскочиха искри. Не можеше да си поеме дъх. Мъжът я фрасна отново, този път в челюстта. Карън усети как мускулите на крайниците ѝ се свиват в спазъм. Мозъкът им крещеше да се раздвижат, но те не реагираха.

Мъжът я сграбчи грубо между краката, после смъкна малката раница от гърба ѝ и изчезна толкова бързо, колкото се беше появил.