Черното изкуство да убиваш

45.

Райли и Фалън се бяха снишили под прозорците на понтиака, а Блек караше с нахлупена бейзболна шапка. Козирката скриваше лицето му, но колата се забелязваше от хората, които излизаха от колибите си, за да работят по нивите или да хванат някой от претъпканите микробуси, каращи работници до града. Изстрелите несъмнено бяха чути. Щяха да се задават въпроси. В седем сутринта полицията и армията вече щяха да знаят за кафявия понтиак, минал оттук по-рано. Новата реалност беше, че вече не бяха анонимни.

Непосредствената дилема беше как най-добре да използват кратката възможност, единия или двата часа преди телата да бъдат открити и някой да навърже картината. Първата опция беше да се придържат към първоначалния план и да се скрият в храсталаците с надеждата, че ще успеят да стигнат незабелязани до Чараяве в ранните часове на следващия ден. Втората бе да откраднат друга кола, да прехвърлят в нея екипировката си и едва след това да се крият. Въпреки риска от извършването на още едно престъпление Блек беше склонен да се спре на втората възможност, когато единият от двата предплатени телефона иззвъня.

Райли го извади от джоба си и го подаде между седалките на Блек.

— Ало.

— Добро утро, господин Блек. — Беше полковник Силва. Едва ли можеше да звучи по-жизнерадостно. — Надявам се, че получихте стоката си?

— Да, получихме я. После шофьорът ви получи куршум от двама военни полицаи, които го бяха принудили да излезе от пътя на върха на хълма. Разбрахме, че сте надежден човек, полковник.

Отговор не последва.

— Ало?

— Мъртъв ли е? — попита полковникът, като този път в гласа му се долавяше паника.

— Боя се, че да.

— Чакали ли са го?

— По всяка вероятност. Така че или са се прицелили във вас, или вашият човек е направил някаква елементарна грешка, например е направил доставката с кола, която е взел без разрешение. С проследяващо устройство. Да пратите момче да върши мъжката работа…

— Военната полиция? Сигурен ли сте?

— Двама. Добрата новина е, че те вече няма да тежат на венецуелските данъкоплатци.

Полковник Силва не оцени шегата.

— Това е лоша новина, господин Блек. Страната ни може да е в разруха, но не и армията ни. Ако оръжията бъдат намерени, искам уверението ви, че името ми няма да бъде споменато.

— Искате прекалено много…

Разговорът беше прекъснат от внезапна суматоха — някаква жена се развика уплашено и се чу силно блъскане, сякаш някой удря с юмруци по врата.

Връзката прекъсна.

Блек си погледна часовника. Шест и четиресет и седем. Той върна телефона на Райли.

— Изглежда, че полковник Силва има посещение от онова, което минава за закон по тези места — каза с премерено пренебрежение. — Имах чувството, че изпитва късмета си.

— Ще се раздрънка — каза Фалън.

— Несъмнено. Е, с пътя ли ще рискуваме, или ще убедим Буганов да отлети днес? Аз гласувам за руснака.

— Майната му. Ако ще ме застрелват, поне да бъде със стил — каза Райли. — С теб съм.

— Определено — с не по-малък ентусиазъм се обади Фалън.

Блек се облегна назад и настъпи газта до дупка. Старият понтиак изръмжа приятно. Блек не се сдържа и се усмихна. На Фин щеше да му хареса. Щеше да го нарече идеален ден.

Вместо да завие на запад към Магистрала 1, която продължаваше право на юг към Чараяве, Блек се насочи на изток по обиколен маршрут, който щеше да ги изведе до целта им от неочаквана посока. Беше готов на всичко, за да остане с една крачка напред. Прекосяваше хълмове по второстепенни пътища, които бяха изсечени в скалата и приличаха повече на пътеки за каруци, като приближаваше към градчето Санта Тереза дел Туй. Там спряха да заредят на бензиностанция с една колонка и си купиха от една беззъба жена, която продаваше стоката си от ръчна количка, ананасов сок и царевичен хляб със сирене, наричан от местните arepas. При вида на американските долари очите на жената светнаха. Тя ги грабна с кокалести пръсти и ги скри в гънките на дрехата си.

Блек продължи по обиколния си маршрут покрай центъра на града и се насочи на югозапад към по-големия град Сан Франциско де Яре, откъдето зави на север към летище Чараяве-Окумаре. На няколко километра от града спряха на паркинг за камиони. Райли и Фалън слязоха да изпушат по цигара и да се разтъпчат. Блек отскочи до вонящата тоалетна, върна се в колата и набра номера на Буганов. Докато чакаше отговор, погледна към заведението за бързо хранене. Клиентите седяха на високи столове, гледащи към прозореца, нагъваха наденици и пиеха кафе и ракия, надпреварвайки се кой пръв ще получи инфаркт.

Буганов отговори на руски с „Да?“. Звучеше така, сякаш излиза от кома.

— Буганов, Блек съм. Има промяна в плана. Трябва да отлетим днес.

— Невъзможно. Казах ти. Самолет готов утре.

— Имам пари. Колко време ще отнеме?

— Части. Маркучи. Хидравлични маркучи. Пристигат днес. Трябва да ги монтирам.

— Колко маркуча?

— Какво значение има колко?

— Колко?

— Два.

— А колко има на самолета? Обзалагам се, че повече от два. Импровизирай. Кога ще си готов?

— Ти си луд. Забрави. Завтра. — „Утре.“

Руснакът затвори.

Фалън и Райли приближиха колата.

— Проблем ли има?

— Два износени маркуча. Чака нови.

— Що за женчо е този? — рече Райли.

Блек се загледа към магистралата с чувството, че се намира на кръстопът, на който не може да си позволи да завие в грешна посока. Изкушаваше се да размисли и да продължи на юг, колкото се може по-далеч от хора и неприятности. Но колкото и далеч да успееха да стигнат по пътя до Буена Виста, на около две хиляди километра оттук, пак трябваше да изминат огромно разстояние през почти необитаеми територии до Платанал. Това означаваше, че трябва да намерят самолет на някое от малките летища, които обслужваха южните селища. Не беше невъзможно, но за дългия път по магистралата трябваше да откраднат друга кола, при това посред бял ден. След това трябваше да се доберат до Буена Виста без технически проблеми и без да бъдат спрени от някое скучаещо ченге, опитващо се да получи подкуп. Шансовете бяха против тях.

Райли и Фалън допушиха цигарите си и се качиха в колата.

— Размисляме ли? — попита Райли.

В същия момент телефонът на Блек иззвъня. Той погледна екрана. Беше Тауърс.

— Момент. — Той вдигна. — Фреди?

— Къде сте?

— Съмнявам се, че ще знаеш мястото.

— Взехте ли си екипировката?

— Да. Ще ти спестя подробностите.

— Боя се, че имам лоши новини.

Блек изпита неприятно усещане в стомаха.

— Току-що ми звънна моят приятел от Шест. Кордеро му се обадил преди около половин час, полудял от паника. Пътувал към посолството ни в Каракас. Общ приятел му казал, че колегата му, полковник Силва, бил задържан по подозрение за кражба на военно имущество.

— Както и предполагах.

— Е, сега Кордеро заплашва да ни издаде, ако не му гарантираме убежище и възможност да напусне страната. Ще бъде изслушан, но ще трябва, разбира се, да отречем всичко. С други думи, генерално прецакване, както се казва.

— Определено — отвърна Блек, като устоя да не добави собственото си описание на положението.

— Как стои въпросът с транспорта ви на юг?

— Работим по въпроса.

— Кордеро нали ви е дал координатите на пилот?

— Има забавяне.

— Нещата стоят така, Лео, че мога да ви дам час. Най-много два. Моят човек ще се погрижи посолството да си изиграе ролята, да направи изявление, да създаде впечатлението, че си има работа с безобиден побъркан. Но си мисля, че отвъд това може да има трудности.

— Деликатно казано. Оценявам го.

— Махайте се оттам, Лео. Колкото се може по-бързо.

— Разбрано. Дръж ме в течение. — Блек затвори и се обърна към останалите.

— Чухме — каза Райли. — Май ще е по-добре да посетим Буганов.

Чараяве беше малък град с население 129 000 души, кръстен на местния народ чаравари, имали нещастието да живеят по тези места, когато дошли конкистадорите. Повечето от онези, които не били изклани, умрели от едра шарка или грип. Днес от тях и от древната им култура не беше запазено почти нищо. Градът беше натъпкан в една равнина между околните хълмове, състоеше се предимно от плътно построени бетонни блокове и около него обикаляше магистрала с огромни, направо надменни размери. Според джипиеса адресът на Буганов се намираше в североизточния край на града, на не повече от два километра от летище Франциско де Миранда.

Трафикът по огромната Авенида Периметрал беше лек и разпръснат. Колите и микробусите бяха по-стари модели дори от онези в Каракас и изглеждаха неуместно на магистрала, построена за двайсет и първи век. Блек предположи, че в някой държавен кабинет събират прах петнайсетгодишни планове за модерен град, пет пъти по-голям от сегашния, разпълзял се по целия район. Планове, които не само са останали неосъществени, но и бързо вървят назад. Признаците на упадък можеха да се видят навсякъде. Пътят се ронеше по краищата и отстъпваше на обсадилите го бурени. Минаха покрай изоставена бензиностанция и заведение за бързо хранене, чиито метални обшивки и стъкла бяха напълно опоскани. Сред останките им ровеха отегчени кльощави деца.

Гледката напомни на Блек колко крехко нещо е цивилизацията. Тя се нуждаеше от пари, за да се поддържа. От много пари. Прекъснеш ли потока им дори за малко, цивилизацията се превръща в руини.

Минаха през центъра на града, продължиха на север и излязоха от магистралата по път, който ги отведе до пръснати ниски жилищни сгради, между които имаше голи площи, осеяни с боклуци и покрити с шубраци. След още километър и половина стигнаха до едноетажна къща, заобиколена от триметрова телена ограда. В оградената площ от десетина декара имаше барака от ръждясала ламарина, купчини празни дървени сандъци и очукан бял ван, върху който беше изписано „Буг Еър“.

Спряха и слязоха на ронещия се път.

Порталът на имота беше заключен с катинар, а върху предните прозорци на къщата имаше предпазна метална мрежа. Не се виждаше никакъв звънец или интерком. Блек се пресегна през отворения прозорец на шофьора и натисна два пъти клаксона.

— План Б — каза Райли и направи столче с ръце. Фалън стъпи на него, хвана се за ръба на портала и се прехвърли от другата страна.

Блек го последва, като се приземи доста по-тежко от по-младия мъж.

— Ще наглеждам возилото — каза Райли.

Блек отиде до предната врата и почука силно.

— Господин Буганов? Лео Блек съм.

След като не получи отговор, отиде до прозореца отляво на вратата и надникна през гъстата мрежа. Заслони очите си с длани от светлината и успя да различи легло със смачкани чаршафи, върху което се беше проснала фигура.

— Добро утро, господин Буганов. Ще бъдете ли така добър да отворите вратата?

— Кучи син — промърмори Буганов от полумрака.

— Сигурен съм, че дори вие ще станете от леглото за три хиляди долара.

Буганов не помръдна.

— Две минути, или парите ми ще отидат при някой друг.

Блек се върна при вратата и зачака.

След няколко минути, като мърмореше и ругаеше, Буганов издърпа няколко резета и отвори вратата. Оказа се мъж на около шейсет, с боксьорски шорти и покрито с петна елече. Беше плешив, тлъст и небръснат, с дяволски очи с цвета на въглен.

Блек го хареса на мига.

— Приятно ми е да се запознаем. — И протегна ръка.

— Еби си майката.

Буганов се обърна и се помъкна в полутъмната къща. Блек и Фалън се спогледаха и влязоха.

Озоваха се в стая, която беше едновременно кухня и дневна. Имаше маса и столове, старо канапе, стар телевизор, закрепен на стената, затрупано със занемарени хартии бюро и рафт, на който бяха наредени какви ли не бутилки. Буганов взе една и се пльосна в един стол при масата. Блек и Фалън седнаха срещу него. Руснакът си сипа ром „Памперо“, гаврътна го наведнъж и посегна към пакета цигари. Едва след като алкохолът и никотинът достигнаха кръвоносната му система, вдигна очи и заговори. Блек използва секундите преди това, за да огледа помещението. На рафта над бюрото имаше малка снимка в рамка, показваща слаб красив млад мъж с униформата на съветските ВВС.

— Управлявали ли сте някога самолет, господин Блек? — попита Буганов.

— Не. Макар че съм скачал от доста.

— Не можеш да приземиш самолет без спирачки. Последиците няма да са приятни.

— Можем да оправим маркучите достатъчно за едно-две кацания — каза Фалън. — Да сте чували за тиксо?

— Много си смешен.

— Пет хиляди долара, ако отлетим днес — каза Блек. — И още толкова на връщане след седмица или някъде там.

Бръкна под ризата си и разкопча колана с чантата, който беше извадил от раницата при последното им спиране. Сложи го на масата и дръпна ципа. Очите на Буганов се приковаха в тлъстата пачка зелени банкноти.

— По каква работа отивате?

— Няма значение — каза Блек.

— Товар?

— Нещо, което не бива да бъде видяно. Също като нас. Можете ли да го уредите?

Буганов въздъхна.

— Пет хиляди долара за риск да вляза в затвора? Бил съм в затвор. В Якутск. Заради луда авантюра точно като тази. Предпочитам да измръзна до смърт в Сибир, отколкото да се сваря до смърт в Каракас.

— Десет хиляди за обратния полет, господин Буганов. Наистина ли ще ми откажете?

Буганов отново се загледа в парите и издуха гъст облак син дим.

— Платанал. Никога не съм бил там.

— Има писта, на която самолетът ви ще кацне без проблем.

— Имат полиция. Дори толкова навътре в джунглата.

— Няма защо да се боите от полицията — каза Фалън. — Ние сме просто трима туристи авантюристи, тръгнали на преход в Амазония.

Буганов изгледа гостите си с отвращение, примесено с малко възхищение.

Блек извади парите и ги тикна в ръката му.

— Имаме ли сделка?

— Кучи синове. — Буганов стисна парите като маймуна. — Ще убиете всички ни.